Мегън Марч
Под тези сенки (17)

Глава 17

Ейдън

ОТИДИ НА ОБИКОЛКА, КАЗАХА ТЕ. Ще научиш невероятни истории, казаха те. Ще е забавно, казаха те.

Е, спойлер. Те излъгаха.

Стоях в центъра на гробище Лафайет номер едно, в тъмното и не виждах светлината от фенерчето на нито един от хората, с които бях дошла на обиколката.

Не може да са ме оставили сама. Сериозно?

Трябваше да стоим заедно и да следваме гида. И го направих. Докато той не подмина една от най-готините крипти, които бях виждала, за да разказва призрачна история за деца, които са умрели в другия край на гробището. Спрях, за да огледам криптата, и изгубих представа за времето. Гледах да се утешавам с фалшивото чувство за сигурност, че все пак съм на обиколка с гид, но зловещата тишина около мен ме караше да настръхвам.

Батерията на фенерчето ми започваше да се изтощава, докато се връщах обратно към входа на гробището, където би трябвало да стоят каретите.

Сериозно ли, свят?

Всеки звук ме караше да се свивам, докато вървях по пътеката, въртейки непрестанно глава във всички посоки, за да съм сигурна, че торбалан няма да изскочи отнякъде и да ме грабне.

Бях на крачка от това да подивея, докато поемах една след друга рязко глътки въздух. Всичко ще е наред. Ще бъда добре. Няма да се окажа циментирана в някоя крипта от някой психопат.

Кожата на ръцете ми настръхна и се затичах, не особено грациозно, с новите си розови, отворени на пръстите и с висок ток, обувки.

Всичко, което трябва да направя, е да изляза от гробището и да си хвана такси. Лесна работа. Мога да се справя.

— Кой е там? — извика дълбок глас някъде иззад мен.

О, Боже. Ще умра тук. Спомени за статии във вестниците, в които пише, че хора са били ограбени или убити в гробищни паркове посред бял ден, преминаха през ума ми.

Изключих вече така или иначе изгасващото си фенерче, защото не исках никой да ме проследи заради мижавия сноп светлина и се затичах по-бързо.

— Не би трябвало да си тук, след като се стъмни, момиче — дълбокият глас вече бе точно зад мен и това накара адреналинът да започне да тупти във вените ми.

Тичай! Крещяха инстинктите ми и аз спринтирах с всички сили. Портата на гробището бе точно пред мен и всичко, което трябваше да направя, бе да мина през нея. Конете би трябвало все още да са там. Хванах се за ъгъла на една крипта и циментът издраска дланта ми, но не паднах. Още три стъпки и щях да се озова на свобода.

Чувах стъпките зад себе си, когато стигнах до портата и я отворих. Сърцето ми туптеше лудо, а дробовете ми изгаряха за въздух, когато спрях, за да се огледам за каретите, но не видях нищо.

Да не съм излязла от грешната страна?

Хукнах към ъгъла на улицата и точно тогава чух тропането на конски копита и скърцането на каретата. Задната част на последната карета, на която имаше рефлекторни ленти, проблесна под светлината на уличните лампи.

Не. Не. Не. Това не може да е възможно.

Жълтата светлина на уличните лампи хвърляше странен блясък върху улиците, на които не се виждаше нито едно такси, докато прекарвах ръка през косата си.

Такава съм идиотка.

В далечния край на улицата имаше някакви хора, които ме гледаха, но нямах намерение да ги приближа, за да поискам помощ. Ако го направех, направо можех да си лепна табела БЕЗПОМОЩНА ИЗГУБЕНА ТУРИСТКА на гърдите.

Не. Сама щях да намеря пътя обратно до хотела.

Преследвачът ми от гробището не ме бе последвал и все пак се забързах, поемайки в същата посока, в която заминаха каретите, надявайки се някоя част от обкръжението да ми припомни от къде бях минала.

Вълна от облекчение ме заля, когато видях табелата на авеню Сейнт Чарлс пред себе си.

Благодаря ти, вселено.

Хората, които по-рано бяха гледали парада, все още бяха наоколо. Верандите и малките дворове на къщите до улицата все още бяха пълни с хора, които пиеха, говореха и се наслаждаваха на вечерта. Вместо да се боя от тълпата, както обикновено, сега се зарадвах да я видя. Това значеше, че има по-малка вероятно да се озова заровена жива в някоя крипта на гробището.

— Хей! Ти! — Викът дойде, когато минавах покрай голям двор с висока желязна ограда.

Не викат мен, помислих си забучила глава в краката си, за да гледам къде вървя.

— Ейдън! Къде отиваш? Ела на парти!

При звука на името ми, погледнах нагоре и се спънах на тротоара.

— Уоу, внимавай къде вървиш! — Дилайла забърза към мен от хубавата къща зад оградата. Когато стигна портата, тя я отключи и отвори. — Ела. Цялата тайфа е тук. От къде, по дяволите, се взе?

Нямах шанс да отговоря на въпроса й, преди да ме издърпа през портата и около къщата към задната част на двора, където се бяха събрали повече хора.

— Бишъп, виждаш ли кого си намерих? Тя просто си вървеше по тротоара. Ако това не е случайност, то не знам кое може да е.

Дори с гръб към мен, знаех, че е той, преди тя да изрече името му. Широките рамене на Бишъп се напрегнаха, преди да се обърне, за да ме погледне.

— Какво имаш предвид с това, тя просто си вървеше по тротоара? Сама ли? — Въпросът бе разделен между мен и Дилайла, а тонът му изискваше незабавен отговор.

Неудобството накара лицето ми да пламне.

— Ами… бях на нощна обиколка на гробището и… ами, разделих се от групата.

Нямаше как да пропусна гнева в изражението му, имайки предвид осветлението идващо от къщата и хартиените фенери окачени по дърветата.

— Разделила си се от групата. В гробището. Посред нощ. — Той ръмжеше изричайки всяко изречение, все едно не знаех колко глупаво звучеше това, което казах.

— Уоу, момиче. Това не е готино. Можеше да…

Бишъп вдигна ръка.

— Мисля, че всички ние знаем, Ди.

Още една жена се присъедини в кръга ни.

— Здрасти, аз съм Валентина, това е моя дом. Добре дошла. Да ти донеса ли питие? — Тя погледна към Бишъп и Дилайла, преди да насочи погледа си обратно към мен.

— Не, благодаря. Просто се отбих да кажа „Здрасти“, тъй като Дилайла ме забеляза, докато ходех към дома.

— Докато си ходела? В този град? Сама? — Тя поклати глава. — Това не е добра идея. Чакай да видя дали мога да ти уредя транспорт.

— О, не е…

— Тя няма нужда от транспорт. — Каза Бишъп. — Аз ще я заведа до хотела.

— Нямаш кола и пиеш от шест часа — заяви жената, която се представи като Валентина.

— Ще си хвана такси. Няма проблем.

Бишъп на практика ми изръмжа.

— И да позволим на таксито да те остави при бариерите, които полицията постави на няколко пресечки от хотела ти, за да вървиш сама през нощта из Френския квартал? Налага ли се да ти напомням какво стана миналата вечер?

Мамка му. Не се бях замислила за факта, че таксито не може да ме остави пред хотела. И все пак, не ми харесваше тона на Бишъп.

— Трябва ли да ми го хвърляш в лицето? Таксито ще ме закара достатъчно близо. Ще се оправя. Напълно способна съм. Не бива да се тревожиш, че някой ще ми досажда, Бишъп. Не е нужно да напускаш партито заради мен. Мога да се грижа за себе си. — Усмихнах се на Валентина и Дилайла. — Ако ми дадете телефонния номер на някое такси, веднага си тръгвам. Извинете, че се натресох така.

Валентина отвърна на усмивката ми и повдигнала едната си вежда.

— Ще ти повикам такси. Изчакай за миг.

Когато тя се отдалечи, Дилайла започна да говори.

— Сладка рокля! Обожавам я. Напомня ми на нещо, което можеш да купиш от…

— … „Мръсното куче“ — довърши друг глас и Айви пристъпи от сенките на светло. — И ти стои страхотно. — Тя посегна към мен. — Нещо против да ти оправя джуфката? Малко е на криво.

Автоматично посегнах към малката си не-шапка, направена от сребриста мрежа и да, наистина беше на криво. Супер. Ще мога да отметна и това, заедно със ЗА НИЩО НЕ СТАВАМ.

Айви я нагласи и отстъпи назад.

— Идеално.

— Всички ли в този град се познавате? — попитах, опитвайки да отвлека вниманието от себе си.

— Някои — каза Айви.

— И всички сме на мнение, че нямаш работа да се разкарваш сама по тъмно — думите на Бишъп не оставяха възможност на възражение, но Айви се опита така или иначе.

— Тя е голяма жена. Може да прави каквото си поиска, по дяволите.

Бишъп промърмори нещо под нос, което звучеше като „тя има нужда от пазач“, но Валентина се върна, преди някой да успее да каже още нещо.

— Таксито е на път. Ще е тук до десет минути. Вземи си питие, докато чакаш. Има и доста храна. Момчетата още не са успели да я ометат.