Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Под тези (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beneath These Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 71 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Мегън Марч

Заглавие: Под тези сенки

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10149

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Елиша
Ейдън

ИЗБРАХ РУЗВЕЛТ, тъй като смятах, че човек не може да сбърка с хотел на Уолдорф, въпреки че никога не бях отсядала в никой от тях. Когато таксито ме остави и докато слизах, вълнението ми се смеси с лека тревога. Поемайки си дълбоко дъх, когато портиерът отвори вратата, аз влязох в лобито покрито със златни орнаменти и интригуващи произведения на изкуството.

Мога да го направя, казах си аз.

Но изглежда не можех. Или поне не тук.

След като чаках на опашка десет минути пред рецепцията, служителят ме изгледа все едно бях идиот, когато казах, че искам стая и че нямам резервация.

— Нямаме свободни стаи. Съжалявам, госпожо, но едва ли ще намерите нещо свободно до Френския квартал, особено след като Марди Гра е след седмица. — Думите му и съжалителният му тон нанесоха доста силен удар на вълнението, което изпитвах, когато тръгнах за тук.

Марди Гра. Как можах да забравя?

— Можете ли да ми предложите къде да потърся стая? — попитах, опитвайки се да запазя позитивизма си.

Рецепционистът вече гледаше през рамото ми, чакайки следващия клиент да пристъпи напред.

— Съжалявам, наистина нямам идея. Може да пробвате някъде близо до летището.

Той гледаше да се отърве от мен.

Насилих се да се усмихна, благодарих му и замъкнах куфара си през лобито. Когато си представях, че пътувам, докато правех дъската си с изрезки, никога не бях си представяла, че ще се затрудня с нещо толкова просто като откриване на хотел, в който да отседна.

Излязох през вратите и пристъпих на тротоара изпълнен с хора. Викове и приветствия се чуваха от половин пресечка надолу по улицата и изглежда това бе посоката, в която се бяха насочили всички. Канал Стрийт бе табелата, която сочеше в онази посока. След това чух музиката и раздразнението ми от липсата на помощ от страна на хотелския рецепционист се изпари, когато осъзнах, че бях на първия си парад на Марди Гра.

Широка усмивка разтегна устните ми. За пръв път в живота ми, щях да отметна нещо от списъка си „Трябва да направя“. Това беше живот.

С куфар, влачещ се зад мен, аз се опитвах да видя какво се случва на улицата, но имайки предвид, че бях висока метър и шейсет и седем, нямах преимуществото на височината като много хора. Докато се движех с тълпата единственото, което можех да видя, бяха тиловете на хората пред мен.

— Виждам по-добро местенце в другия край на улицата, искаш ли да дойдеш? — момиче, облечено с неонов на цвят сутиен, миниатюрни черни шорти и мрежест чорапогащник, извика на приятелката си, която бе облечена по същия начин. Другото момиче кимна и аз спонтанно реших да ги последвам, като опитах да премина през тълпата хора. Нищо нямаше да ме спре да видя този парад.

Заобикаляйки лакти и викове, аз минах между хората и вдигнах куфара си, за да притичам през улицата.

Първият ми поглед към улицата показа, че парадът е още доста далеч. Заобиколих хората, които се бяха струпали на малката зелена площ между платната, и пресякох следващата улица, без да бъда сгазена. От другата страна на улицата тълпата ме погълна и усетих, че в мен се надига клаустрофобия, когато се оказа, че не мога да виждам и зад тези хора.

— Покажи ни циците си! — зловещите призиви идваха от всички страни, а във въздуха се хвърляха маниста, все едно бяха конфети. В списъка ми също имаше точка, да хвана един от герданите на Бърбън Стрийт… без да си показвам циците,.. но преди да реша дали на Канал Стрийт има същата традиция, някакво тяло се блъсна в мен, хващайки ме неподготвена. Залитнах настрани и се блъснах в една жена обута в ботуши от змийска кожа стигащи до средата на бедрата й.

— Уоу, внимавай!

Опитах да се извиня, но тя вдигна лакът, удари ме в ребрата и аз продължих да се свличам към земята.

Стиснах здраво куфара си и като протегнах другата си ръка напред, за да спра падането, дланта ми се притисна към нечия плът. Погледът ми се стрелна към ръката ми и на мига я издърпах далеч.

О, Боже, мой, не може да е истина.

Пенис, боядисан в златисто. Свързан към мъж, който бе напълно гол, като се изключи златистата, лилавата и зелената боя, с която бе покрил мекото си тяло.

— Хванах те, скъпа — заваляните думи бяха придружени от две ръце, които ме сграбчиха и ме изправиха на крака.

Гол боядисан мъж ме докосна. Йююю.

Защо поне не можеше да е секси? Сериозно, чак толкова ли искам?

Прекратявай мисията. Прекратявай.

Държейки куфара си, аз започнах да си пробивам път през тълпата, докато не успях да намеря пролука в хаоса, представляваща входа към алея, и отново се озовах зад хората, блокиращи гледката ми към парада. Гадост. Фокусирайки се върху това да открия друго място, от което да ми се отвори по-добра гледка, не видях мъжа, който се пресегна и хвана задната част на розово-бялото ми поло.

— Хей! Нямаш никакви гердани — той ме дръпна назад, преди грамаден мъж, с кожен елек без нищо под него, да ме притисне към косматите си гърди.

— Мога да поправя това за нея — обади се мъж с почти същия елек, стоящ до него.

— Не искам никакви гердани. Ще съм благодарна, ако си махнете ръцете от мен — задърпах се, опитвайки да се откъсна от хватката им, но друг мъж ме хвана за ръката, а бирата му се разплиска между нас, поливайки блузата ми.

— Хей, имаш ли къде да останеш, момиче? Има място за теб в леглото ми. — Косматите гърди ме пусна и стисна слабините се.

Заотстъпвах назад, влачейки куфара си, когато другият мъж се насочи към мен. Отворих уста да изпищя, но иззад мен от тълпата се чу дълбок глас.

— Закъсняваш за часа си. Не обичам да чакам.

Вниманието на мъжете се откъсна от мен и се насочи към източника на гласа.

Какво, по дяволите? Какъв час?

Гласът се приближи.

— От адски дълго време не съм пречуквал никой, но ако не си свалите ръцете от нея ще се радвам да променя това.

На мига мъжете отстъпиха от мен, а по гръбнака ми пропълзя страх.

— Съжаляваме, човече. Помислихме, че е някоя друга.

— Разкарайте се. Ако ви видя наоколо, задници такива, ще се окажете с лицето надолу, плавайки по Мисисипи. — Горещина опари гърба ми и един нисък глас избоботи в ухото ми. — Ела, кексче, да вървим.

Погледът ми се насочи към мъжете, които с вдигнати ръце се оттегляха назад, препъвайки се.

Не исках да се обръщам. Ако те се бояха от гласа зад мен, колко по-страшно щеше да е тялото?

Обаче той ги прогони, твърдейки, че имам някаква уговорка с него. За какво беше това? Вълната от горещина изчезна зад мен и аз намерих куража да се обърна.

Синьо-червеният неонов надпис, закачен към тухлената сграда от дясно на мен, гласеше „ВУДУ ИНК“.

Студио за татуировки?

На мига вниманието ми се насочи към гърба на мъжа, който влезе през вратата.

Час за татуировка?

Хората избягаха от моя спасител, все едно той бе мощна сила, сам по себе си.

Кестеняво-златистата му коса бе вързана на мъжки кок, широките му рамене разтягаха докрай черната тениска, с логото на студиото на гърба, а татуировки покриваха всяка видима част от кожата му.

Той беше мъж планина, татуиран гигант.

Мъж планина и татуиран гигант, който ме спаси да не бъда нападната от пияни, нахални мъже. Мястото, което бе оставил, като пътечка измежду хората в тълпата, щеше да изчезне всеки момент, затова реших да се вслушам в инстинкта си.

И го последвах.