Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Под тези (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beneath These Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 71 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Мегън Марч

Заглавие: Под тези сенки

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10149

История

  1. — Добавяне

Глава 40

Ейдън

ОСТАВИХМЕ ЛУДОСТТА НА Бърбън Стийт зад себе си и се насочихме надолу по една улица, където все още не бях ходила. С Бишъп до мен и пръстите му приплетени с моите, с топлината на хубавия коктейл и още по-хубавия оргазъм, туптящ във вените ми, се чувствах все едно мога да превзема света. Ако някоя от горилите на Дом се появи днес и ми нареди да се прибирам у дома, щях да стисна силно ръката на Бишъп и да кажа на горилата да върви по дяволите. Може да е плод на въображението ми, но си мисля, че и Бишъп заедно с мен ще го прати по дяволите. Дори може да се бие, за да ме задържи.

Може да е заради алкохола, но всеки път, щом ме погледнеше, имаше нещо в погледа му, което не бях виждала преди.

Той ме желаеше.

Е, без майтап, Ейдън. Той пъхна пръстите си в теб.

Но повече от всичко, той ме харесваше. Сигурна бях. Е, поне мислех, че съм сигурна. Надявах се, че е така.

Но какво щях правя с това?

Вкопчи се в него и се понеси на тази вълна, извличайки всичко, което можеш. Приеми възможността и просто живей — заяви един смел глас вътре в мен.

Водена от хубаво настроение и хубав алкохол, аз реших, че ще направя точно това.

Когато забавихме ход пред сграда, която не бях виждала никога преди, и Бишъп ме дръпна към износената дървена врата, обонянието ми долови невероятния аромат на кейджунска кухня.

Хостесата на прага направо грейна щом видя Бишъп.

— Хей, Биш. Чудих се защо не идваш да ме видиш отново.

Тонът й бе повече от флиртуващ, граничещ с фамилиарничене. Задраскайте това… за да бъда наистина точна, трябва да кажа, че тя буквално го скъсваше от чукане само с поглед.

Разбира се, защото бях жена и човек, и се чувствах толкова затоплена и омекнала заради мъжа, който току-що ми бе дал най-запомнящия ми се оргазъм, трябваше да направя пълна ретроспекция на това, което виждах пред себе си.

Косата й сигурно бе боядисана, защото нямаше начин този червен цвят да е истински, и лилавите й очи бяха толкова светли, че трябваше да са фалшиви, и защо, ако слагаш цветни контактни лещи, ще ги избереш такива, които хич не си отиват на косата ти? Тя беше закръглена на всички правилни места, а бюстът й се виждаше от километър с това ниско изрязано V-образно деколте. И, Боже мой, определено не носеше сутиен, защото, кълна се, можех да видя как над ръба на блузата се подават ареолите на зърната й.

Нима Бишъп си пада по това? Ареоли на показ и цици неподвластни на гравитацията? Защото бе очевидно, че аз нямах нито едно от тези неща. И след това си напомних, най-важното нещо: Той бе с мен. Не с нея.

— Хей, Джулс. Искаме маса за двама.

Едва когато Бишъп вдигна ръка, обгръщайки раменете ми, Джулс забеляза съществуването ми.

Огромната й усмивка премина в гримаса от типа „Ще продължа да се усмихвам, дори ако това ме убие“.

— О, не видях, че не си сам. Разбира се, предполагам, че това значи, че не искаш редовното си място на бара. — Тя ми метна подозрителен поглед и изглежда ме отписа.

Наистина ли? Мамка му! Изглеждах страхотно. Роклята ми бе прелестна, гримът ми не крещеше „Преровила съм щанда с мостри на MAC и съм изпробвала абсолютно всичко, което имат, включително и двадесет различни модела изкуствени мигли“, както е направила Джулс, но дори и да се опитах да изглеждам евтина, не знаех дали бих могла да го постигна.

Добре, можеше да се държа малко гадно, но кой не би го направил, ако се сблъска с нещо такова? Какво се случи с „Клуба на сестринството“?

— Не, искаме маса в ъгъла, далеч от тълпата.

Погледът й се върна отново към мен и този път ме огледа бавно и дълго.

— Това не е обикновеният ти стил, Биш.

Не знаех дали говореше за мен или за масата, но имах чувството, че е и за двете.

— Промените са добри за душата — гласеше отговорът на Бишъш, докато ме придърпваше по-близо до себе си.

В мен се надигна топлина, която не бе предизвиквана от алкохола, но опитах да не се надявам на думите му. Тази промяна за него можеше да е само временна. Обаче от това, което научих досега, каквото и да се случваше между нас, не беше никак нормално за него и трябва да значи нещо.

Хостесата грабна два броя прибори от една кофичка и се обърна.

— Заповядайте насам. Имам идеалната маса за вас.

Тя ни отведе в самия край на ресторанта, точно до вратата, от която непрестанно влизаха и излизаха сервитьори от кухнята. Масата дори не изглеждаше така, сякаш обикновено се използва за настаняване на клиенти. И от начина, по който тялото на Бишъп се стегна зад мен, можех да кажа, че и той го е забелязал.

— Ето тук…

— Тази няма да ни свърши работа.

Тя се обърна, а изражението й бе самата невинност.

— Какво имаш предвид? Това е най-уединената…

Бишъп хвана ръката ми и ме задърпа към предната част на ресторанта, и за миг реших, че ще ме изведе навън през вратата. Но той не го направи. Вместо това, спря до маса в ъгъла, която още не бе почистена.

— Ще вземем тази. Ще оценя, ако изпратиш някой да я почисти. — Той издърпа стола ми, помагайки ми да се настаня, преди да погледне Джулс.

— Ти не ходиш на срещи. Така ми каза. Извинявай, ако съм леко шокирана.

Все още застанал зад мен, след като избута стола ми напред, ръцете на Бишъп се отпуснаха на раменете ми и ме стиснаха нежно.

— Тогава не го правех. Но понякога на един мъж му се налага да се промени, за да преследва онова, което желае.

Още една гореща вълна ме изпълни, заедно с осъзнаването. Нямаше значение, че Джулс е по-слаба от мен, че имаше повече умения в гримирането или по-големи цици с повдигаща система… аз бях тази, заради която Бишъп се променяше. Бях му достатъчна и това бе всичко, което имаше значение.

В пълно мълчание Джулс събра чиниите в ръце и промърмори извинението си, преди да се оттегли.

Бишъп взе менюто от стойката и се настани пред мен.

— Тук можеш да намериш омар във всякакъв вид.

— Ще се преструваме ли, че това не се случи? — Ако не бях събрала течен кураж от „Урагана“, може би нямаше да кажа нищо.

Той вдигна поглед от менюто към мен.

— Няма много за казване. Искам да бъда с теб. С никоя друга. Край на историята. Не ми дреме какво мисли Джулс, или който и да е било друг. Няма да им позволя да ми попречат да направя тази вечер идеалната за теб.

Искам да бъда с теб. Вече и сама го бях осъзнала, но да чуя, че Бишъп го казва, беше коренно различно.

— Благодаря ти.

— Не е нужно да ми благодариш. Тази вечер е най-хубавата вечер, която съм имал през живота си. Ти ме караш да виждам по различен начин всичко, което в миналото съм подминавал безброй пъти. Все едно виждам всичко през твоите очи и така светът е много по-светъл. Ти ме правиш щастлив, Ейдън.

Това беше най-страхотният комплимент, който някой ми бе правил. Прост. Искрен. С толкова много значение зад себе си.

— И ти ме правиш щастлива. Не мога да си представя колко различна щеше да е цялата изминала седмица, ако не те бях срещнала.

— Дори не искам да си помислям за теб сама, там навън. Това е достатъчно да ми донесе кошмари, а аз обикновено съм яко копеле.

— Щях да оцелея. Просто нямаше да имам възможността да преживея всичко това.

— Остани с мен и мога да ти гарантирам още куп преживявания, които никога няма да забравиш.

Усмивката ми стана по-широка, когато сервитьорът пристъпи до масата ни и ни поздрави, преди да попита искаме ли нещо за пиене.

— Още един „Ураган“? — попита Бишъп, повдигайки вежди.

— Защо не? — Чувствах се смела и жива, все едно нищо не може да ме сломи.

Бишъп си поръча бърбън и ми позволи да опитам от питието, когато сервитьорът го поднесе на масата. Не му станах фен и го отмих с „Урагана“ си.

Вторият коктейл ме удари малко по-силно и се смеех с глас, докато Бишъп ми разказваше истории за това какви татуировки му се е налагало да прикрива. От имена на бивши, през сватбени дати, венчални халки, пениси и вагини до неща, които дори не могат да бъдат идентифицирани.

— Не се ли изморяваш да покриваш грешките на другите? — попитах аз.

Той поклати глава и се замисли за миг, преди да отговори.

— Не гледам на тях като грешки. А като ново начало. Втори шанс. Защо трябва да бъдем приковани за нещо, което не искаме и което може да бъде поправено?

Думите му удариха направо в целта. Ново начало. Втори шанс. Не беше ли точно това, което исках и аз? Не просто преживяване или приключение? Нещо постоянно. Като татуировка.

Изведнъж осъзнах, че Бишъп може да крие име на бивша приятелка под татуировките си. Дали има втори шанс или ново начало на кожата си?

— Ти прикривал ли си татуировка по себе си?

Бишъп кимна, а аз затаих дъх, чакайки отговора му.

— Абсолютно. Кой мислиш беше човека с татуировката, която не можах да идентифицирам?

Примигнах от вълната облекчение, която ме заля.

— Какво имаш предвид с това, че не си могъл да я идентифицираш? Как си си направил татуировка, която не си знаел каква е?

Бишъп сви рамене.

— Бях млад, глупав и ми я направи приятел. Хич не го биваше и никога не трябваше да му позволя да ме доближи с машина за татуиране в ръка. Наложи се чичо ми да я покрие.

— Чичо ти?

Стойката на Бишъп се напрегна и настроението му видимо се понижи.

— Да, той е този, който ме научи на занаята. Той ме отгледа и повечето ми време минаваше в студиото за татуировки. Той е причината да правя това.

— И Дилайла ли се научи така? — част от мен искаше да оставя темата, защото беше очевидно, че Бишъп се чувства неудобно, но не бях сигурна, дали щях да имам друга възможност да го попитам.

Той поклати глава.

— Не. Родителите ни загинаха в автомобилна катастрофа и нямаха завещание. Сестрата на майка ни не искаше да вземе и двама ни, затова взе само Дилайла, а братът на татко взе мен. Той вече имаше свое дете и се бореше да поддържа бизнеса си, затова не можеше да си позволи да храни още две гърла. Дори само още едно беше изпитание. Истината е, че според мен Дилайла стана артист, само за да вбеси праволинейната ни леля.

Сърцето ми се сви, мислейки си колко ли е ужасно да изгубиш цялото си семейство само за един миг.

— Сигурна съм, че е било тежко, особено като са те разделили и от сестра ти.

Бишъп сви рамене.

— Беше по-добре, отколкото да ме пратят в приемно семейство. Имахме късмет, наистина.

— Поддържаш ли още връзка с чичо ти? Той все още ли държи студиото си?

Погледът на Бишъп се насочи към масата и раменете му се напрегнаха отново.

— Той почина. Както и братовчедка ми.

Ритайки се, задето докоснах очевидно болна тема, аз се извиних.

— Много съжалявам за загубата ти. Не знаех. Иначе нямаше да повдигна темата.

Той вдигна ръка.

— Не се тревожи. Беше отдавна, но на някои неща им отнема адски много време да избледнеят.

Замислих се за избледняващите спомени за майка ми, които едва можех да задържа. Бях на четири, когато тя почина. Все още ми липсваше, макар никога да не бях имала шанса да я опозная истински.

— Разбирам.

Разговорът замря, когато започнаха да ни носят храната. Омар приготвен по четири различни начина и се влюбих във всяка една хапка. Започнахме пак да разговаряме, този път на по-неутрална тема, и нежният, забавен Бишъп, с който бях през цялата вечер, отново изплува на повърхността.

— Оставихте ли си място за десерт? — попита сервитьорът, докато разчистваше чиниите ни. — Имаме феноменално крем Брюле и страхотен ябълков сладкиш.

Бишъп погледна към мен, преди да отговори.

— Ще оставя дамата ми да реши дали иска нещо, аз лично знам какво искам за десерт и то не е в менюто ви.

Тръпка премина през мен от изгарящия му поглед и много добре знаех за какво говори.

— Добре съм. И аз не искам десерт.

— Сметката моля — каза дрезгаво Бишъп.