Мегън Марч
Под тези сенки (11)

Глава 11

Бишъп

ВДИШАХ СТАРИЯ ДИМ, докато той не изпълни дробовете ми, а болката от счупените ребра заплашваше да ме свали отново на колене. Бях пълзял през целия път от алеята, където ме бяха оставили потрошен, за да открия, че всичко, което някога е значило нещо за мен, е изгорено до основи.

Гневът пламна във вените ми, докато се кълнях да отмъстя.

Събудих се стреснато от кошмара, пот покриваше кожата ми, чаршафите бяха полепнали по тялото ми и дишах тежко. Бяха минали месеци откакто за последно се събудих от сън, връщащ ме в миналото, от което не можех да избягам достатъчно далеч, че да го забравя.

Останах седнал няколко минути в леглото, позволявайки на лудо биещото си сърце да се успокои достатъчно, че да съм сигурен, че няма да получа инфаркт, докато приема, че няма никакъв начин тази нощ да продължа да спя.

След като наплисках лицето си с вода се погледнах в огледалото. Дългата коса, брадата, татуировките. Под тях бе хлапето, което мислеше, че знае как да поправи всичко, без да се замисли какво ще му струват действията му.

Всичко.

Уиски. Това беше единственото, което можеше да прогони миризмата на пушек от носа ми и да прогони спомените ми. Запрепъвах се към кухнята за шишето от горния рафт на хладилника, но в мига, в който обвих пръсти около бутилката, осъзнах, че не мога да понеса мисълта да стоя и да пия сам.

Беше прекалено тихо и щях да се потопя в миналото. Имах нужда от шум. От хора. Не за да се замесвам с тях, но за да се разсея.

Върнах се в спалнята и вдигнах дънките от пода. Напъхах крака в тях и в тъмното посегнах, за да взема тениска от гардероба.

След като обух ботушите си, завързах косата си на тила и пъхнах нож в джоба си. Старите навици умираха трудно, макар че повечето хора ще се замислят два пъти, преди да се ебават с татуиран мъж с моите размери. Обаче пияниците и наркоманите рядко мислеха логично.

Може би тази нощ имах нужда точно от това. Когато напуснах апартамента си над „Вуду Инк“ и се насочих към Бърбън Стрийт и перфектното разсейване от неспиращите купони, бях повече от готов да се бия, ако това се изпречеше на пътя ми.

И дори пред себе си нямаше да призная, че смятах да мина под един точно определен балкон, надявайки се да зърна момичето, за което знаех, че не бива да мисля.