Мегън Марч
Под тези сенки (57)

Глава 57

Бишъп

ИЗСТРЕЛИ. ЧУПЕНЕ НА СТЪКЛО. ПИСЪЦИ. Можех да чуя всичко през стената на „Вуду Инк“ и всичко идваше от „Любимата ви дупка“. Скочих от мястото си, хвърляйки пистолета за татуиране и изхвърчах, без да кажа нито дума на клиента. Излязох точно на време да видя как мъж изнася някой през задния вход. Една жена бе обгърнала с ръце малко момченце, а в далечината се чуваха сирени, които се приближаваха все по-близо. От Ейдън нямаше и следа.

Жената се изправи на треперещите си крака, притискайки момчето към гърдите си. Тя посочи към задната врата.

— Един мъж отвлече момичето, което работи тук. През задната врата.

Мамка му.

Излязох точно на време да видя как мъж носи Ейдън надолу по алеята, завивайки зад ъгъла. Ръцете й висяха безжизнено, а главата й подскачаше с всяка негова стъпка.

— Мамка му, спри на място!

Хукнах към мъжа, а адреналинът туптеше мощно във вените ми. Стигнах до края на алеята и продължих да тичам на ляво. Бях на двайсет метра от тях, когато той запали двигателя на колата и потегли по улицата, едва пропускайки да не се блъсне в едно такси.

Трябва да взема мотора си. Да ги последвам. Запаметих на ум номера на колата и вдигнах телефона си, докато бягах обратно през алеята.

— Какво става, човече? — попита Кон.

Дишайки тежко, му казах.

— Намери всичко, което можеш за Ейдън. И пусни хората си да проверят този регистрационен номер. — Изрецитирах номера, преди да го забравя. — Някой току-що грабна Ейдън от магазина за понички и я набута в кола. Тя изглеждаше в безсъзнание.

— Мамка му, ебаваш се с мен.

— Не. Побързай. Отивам за мотора си. Ще опитам да ги последвам. Звънни ми щом откриеш нещо.

Нахълтах през вратата на „Вуду Инк“ и Дилайла застана отпред.

— Какво става, по дяволите? Ченгетата щурмуваха „Любимата ви дупка“. Дори не ми дадоха да вляза.

— Ейдън изчезна. Някой я отвлече. Тръгвам след него. — Нахълтах в стаята за почивки и грабнах ключовете от бюрото си, без да ми дреме за клиента, който още седеше на стола в стаята ми. Дилайла може да се оправи с него.

Излязох тичешком в алеята с намерението да измъкна мотоциклета си, колкото се може по-бързо, но трима полицаи извадиха пистолетите си, карайки ме да се закова на място.

— Спри на място! — Изкрещя единият. — Кой си ти, по дяволите?

— Работя в студиото за татуировки и някакъв шибаняк току-що отвлече момичето ми и я напъха в една кола. Разкарайте се от пътя ми, за да мога да тръгна след тях.

— Няма начин, човече. Ще разпитаме всички. Оставаш точно тук.

Гневът избухна в мен.

— Мамка му, не ме ли чухте? Някой току-що отвлече момичето ми, напъха я в кола и отпраши. Ако няма да тръгнете след него, то аз определено ще го направя.

— Ела с нас. Вътре.

Стискайки зъби, заради всяка секунда, която губех, осъзнах, че нямам особено голям избор, освен ако не исках да си разваля татуировките с нови дупки от куршуми.

Жената и детето седяха на столове в кафенето, а момченцето се люлееше напред-назад. Тя вдигна поглед щом ме видя.

— Намерихте ли я?

Поклатих глава и ченгетата започнаха да задават въпроси.

— Можете ли да потвърдите това, което казва този мъж? Приятелката му отвлечена ли е?

— Да. Да, той опита да я накара да тръгне с него, но тя не искаше, затова той я удари и я отнесе.

— Сега, мамка му, мога ли да вървя?

Ченгето започна да драска в тефтера си, когато Дилайла пристъпи през входа.

— Госпожо, отстъпете назад — обади се друг полицай.

— Ако искате можете да дойдете в студиото за татуировки, за да махнете хората от тук. Имам стая.

Жената се изправи с малкото дете и погледна полицая.

— Искам да се махна от тук.

— Добре. Ще се преместим в съседство. — Той ме погледна. — Всички ще се преместим в съседство.

Искаше ми се да наритам шибаняка. Всяка шибана секунда, в която се бавихме правеше все по-малко вероятно да открия Ейдън.

— Къде е тя? — попита Дилайла, когато последвах полицая навън. — Къде, по дяволите, е Ейдън?

Жената отговори преди мен.

— Той каза, че трябва да вървят. Че тя не бива да говори с полицията, защото баща й ще се ядоса.

Какво, по дяволите?

— Госпожо, ако изчакате, докато можем да запишем пълните ви показания, ще е много полезно.

Дилайла поведе всички към Вуду, а ченгето кимна на жената, че е готов да запише показанията й, но не ме изпускаше от поглед.

Когато жената приключи, бях по-объркан от всякога, но това не промени с нищо факта, че трябваше да тръгна след Ейдън.

— Значи си сигурна, че го е познавала?

— Така изглеждаше.

— И все пак, той я е ударил и я е изнесъл навън?

Тя кимна.

— Нещо не ми се вижда наред — каза ченгето.

— Без майтап — намесих се аз. — Имам номера на колата. Обадете се на патрулите в града. Нека всяко ченге започне да я търси.

Той ме изгледа, но аз изрецитирах номера така или иначе и той го записа.

Вратата на „Вуду Инк“ се отвори и влезе друг полицай носещ найлонов плик за доказателства с чантата на Ейдън вътре. Тръгнах към него.

— Можете ли да потвърдите, че това принадлежи на приятелката ви? — попита ме той.

— Да. Нейна е.

— Елиша Мадън, така ли? Ще проверя в базата дали мога да открия нещо.

Намръщих се и поклатих глава.

— Ейдън Мадън. Не Елиша.

Полицаят също се намръщи.

— Това не е ли нейната лична карта?

— Дай да видя.

Вместо да ми каже да си го начукам, полицаят сложи ръкавица и измъкна картата, задържайки я пред лицето ми.

— Това тя ли е?

Снимката беше на Ейдън. Фамилията беше точната, но не и първото име.

Какво, по дяволите? Измъкнах телефона си и щракнах снимка на картата, преди да осъзная какво правя.

— Хей…

— Все едно ти дреме.

— Значи това не е тя?

— Тя е. Но това не е първото й име. Казва се Ейдън.

— Сигурен ли си за това?

Ченгето приключи с разпита точно, когато Фабиана се появи, искайки обяснение какво се е случило с магазина й.

По време на дискусията се обадих на Кон. Без да го поздравявам, аз минах направо на въпроса.

— Трябва да провериш друго име. Ченгетата намериха личната карта на Ейдън и е тя на снимката, но в документа пише, че малкото й име е Елиша. Имам снимка. Изпращам ти я.

— Ще се заема с това веднага и ще ти звънна. Откри ли някакви следи?

— Ченгетата не ми позволиха. Пускат колата за издирване. Надявам се, че ще я намерят.

— Добре. Това е по-добре отколкото да обикаляш улиците, опитвайки се да ги намериш. Ще се обадя на Рикс, да се надяваме, че ще получим вътрешна информация от ченгетата. Ще я намерим, Биш.