Мегън Марч
Под тези сенки (46)

Глава 46

Ейдън

ТЕЛЕФОНЪТ, КОЙТО НОСЕХ СЪС СЕБЕ СИ, откакто напуснах Ню Йорк, извибрира в предния джоб на престилката ми, докато подавах кафявата хартиена торбичка с понички през плота на една двойка. Вибрацията така ме стресна, че пуснах торбичката преди мъжа да успее да я улови.

— Извинявам се — вдигнах я от плота, подавайки му я отново.

— Не се тревожи, скъпа. Нищо няма да нарани поничките — той ми намигна. — Но се надявам тя да не излее кафето ни.

Погледнах към Аша, колежката ми за вечерта, която пълнеше две чаши с еспресо.

— Разбира се, че няма. Ръцете й са железни.

Двойката взе кафето си, а аз се приближих до Аша.

— Трябва да изляза за миг да проверя пропуснатото обаждане. Нещо против?

— Разбира се, че не. Няма навалица. Мога да задържа фронта за няколко минути. Не бързай.

Кимнах и забързах иззад плота и по страничния коридор. Извадих телефона си от джоба и на екрана видях съобщението, което бях запомнила. ПРОПУСНАТО ПОВИКВАНЕ И ГЛАСОВА ПОЩА.

Ръката ми трепереше, докато отключвах телефона, и натиснах с пръст екрана, за да изслушам съобщението.

Вместо съобщение се чуваше само статичен шум. А след това някой грабна телефона и изкрещя.

— Къде, по дяволите, е тя? Защо не е в защитена къща? — това бе гласът на Дом и той бе разярен.

— Ти искаше да не е наоколо. Направих така, че да не е наоколо — заяви втори глас. Беше много по-спокоен и звучеше като Винсент.

Обаждането прекъсна рязко и останалата част от разговора не бе записана, тъй като явно някой бе осъзнал, че са ме набрали.

Дом е искал да бъда в защитена къща?

Изслушах съобщението три пъти и бях сигурна, че Винсент не е възнамерявал да ми се обади. Тъпият скапаняк, Вин. Но нещо не се връзваше, включително и факта, че Дон звучеше загрижен за мен. Не като вечно липсващия ми баща.

Но думите на Винсент отекнаха в ума ми. Ти искаше да не е наоколо. Направих така, че да не е наоколо.

Обърнах се и погледнах празното кафене, а след това и към задната врата към алеята.

Трябваше ми минута на свеж въздух, за да си събера мислите.

— Веднага се връщам — извиках на Аша.

— Казах ти да не бързаш, момиче. Изпих седем малки кафета, за да излекуват махмурлука ми от снощи, затова съм заредена. Мога да се справя сама с цяла тълпа.

С пресилена усмивка отворих вратата и пристъпих навън на алеята. Въздухът не бе свеж, но не беше и изпълнен със захаросания сладък аромат, който се носеше вътре.

Какво да правя, по дяволите?

Винсент ми бе казал, че Дом иска да замина и ми пробута сценария, че никой не бива да знае къде съм, нещо, за което тогава дори не бях посмяла да попитам. А сега? Сега нямах идея какво да мисля.

Погледнах надолу към телефона, а пръстът ми се насочи към бутона за обратно набиране, но в същия миг си спомних предупреждението на Винсент. Номерът беше директно към него, не към Дом. И каква полза щях да имам от това? Последвах заповедите, като добра мафиотска дъщеря, каквато бях и оставих телефона си у дома, което значеше, че нямаше на кой друг да се обадя, освен на малкото номера, които помнех наизуст.

Не бях запомнила личния номер на Дом. Никой никога не си бе правил труда да ми даде телефонния номер за къщата в „Кухнята на Ада“. Можех да звънна на леля ми… но нямаше начин да ми даде информация, с която да обезпокоя Дом. Тя нямаше да рискува да си спечели неудоволствието му.

Въобще исках ли да се свържа с Дом? Ако той не бе наредил да замина сама от Ню Йорк, тогава първата му заповед няма ли да бъде да се прибера обратно? Не можех да кажа, че познавах истински баща си, но бях убедена, че ще каже именно това. Веднага щом разбереше къде съм и как да се свърже с мен, той щеше да изпрати някой да ме прибере обратно в Ню Йорк и да ме прибере в някоя защитена къща, без дори да мога да си събера багажа.

Обратно в златната клетка.

Без Ню Орлиънс.

Без нови изживявания.

Без Бишъп.

Не. Не бях готова. Не исках да си тръгвам. Но колко време щеше да отнеме на Дом да ме открие? Винсент знаеше каква кредитна карта ми е дал, което значеше, че бе на ясно къде бях.

Той винаги е знаел къде съм, осъзнах неочаквано.

От секундата, в която поръчах билета с кредитната карта, той е знаел къде отивам. Как може да съм толкова глупава, че да не го осъзная по-рано?

Няколко пъти имах чувството, че някой ме наблюдава, но го отдадох на развитото си въображение.

Какво става, по дяволите?

Като мъжа в алеята миналата нощ. Онзи, който гледаше мен и Бишъп, а след това избяга.

Кой е бил това? Една от горилите на Дом, която ме е наблюдавала, макар че трябваше да съм сама тук? Или може би ФБР ме бяха открили заради картата?

Прекалено много въпроси и никакви отговори.

Задната врата на „Вуду Инк“ се отвори, блъскайки се в тухлената стена, и Бишъп излезе навън със стълба в ръце.

Той спря щом ме забеляза облегната на стената на „Любимата ви дупка“.

— Хей. Какво става?

Пъхнах телефона в джоба си и кръстосах ръце на гърдите си.

— Нищо. Просто… имах нужда от малко свеж въздух.

Бишъп ме погледна през алеята.

— Няма много свеж въздух тук отзад.

Свих рамене.

— Това е най-доброто, което имам за момента.

Той облегна стълбата до стената и приближи към мен.

— Добре ли си? Изглеждаш разстроена.

— Добре съм. Просто… уморена.

Усмивка изви ъглите на устните на Бишъп.

— Част от вината за това вероятно е моя. — Той опря длани на стената от двете страни на главата ми. — Тази вечер ще остана у вас, кексче. Това между нас определено не е приключило.

Горещината в погледа и дрезгавия му глас ме измъкна от дупката, в която се намирах.

— Така ли?

— Точно така. Но преди да се приберем, ще отметнем няколко неща от списъка ти. Макар че може би трябва да забавим темпото, защото не искам да те прогоня от града, веднага щом отметнем всичко.

Веселието, което изпитах преди миг, се изпари на мига. По-скоро, не се знаеше дали ще успея да отметна всичко, преди да ме принудят да напусна града. Но това също изпрати вълна от нервност през мен. Трябваше да се насладя на всеки миг. Нямаше да мога да остана с този мъж. В този град. Не можех да избера сама бъдещето си.

Лицето ми явно бе отразило мислите ми, защото Бишъп се намръщи.

— Хей, какъв е този поглед? Вече правиш планове да си тръгваш ли? — Позата му се напрегна, сякаш чакаше да споделя трудната истина.

Поклатих глава.

— Не. Не искам да си тръгвам от тук.

— Но това не звучи така, сякаш планираш да останеш? — Ръцете му от двете страни на главата ми се свиха в юмруци.

Колко честна трябваше да бъда? Той не заслужаваше повече от лъжите ми.

— Може да нямам избор.

— Винаги имаме избор. Всичко зависи от това колко си готов да жертваш, за да получиш онова, което искаш.

— Искам да прекарам нощта с теб.

Усмивката му се върна, но позата му не се отпусна.

— Добре, защото точно това ще направиш. Ела в студиото, като свършиш работа.

— Добре.

Той се наведе и потърка устни в моите.

— Толкова адски сладка.