Мегън Марч
Под тези сенки (34)

Глава 34

Бишъп

— МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ ПРИКЛЮЧА за тази вечер, човече. Знаем, че имам нужда още от едно идване, затова става ли да спрем вече?

Въпросът на клиента ми беше най-хубавото, което би могъл да ми каже.

— Ти решаваш.

Той се ухили.

— Какъв мъж ще бъда, ако те задържа тук долу да работиш, докато горе те чака онова сладурче? Ще съм тъпанар.

Можех да се опитам да се престоря, че не мисля за Ейдън откакто я изпратих до вратата отзад.

— От теб зависи.

Той вдигна ръка.

— Само ме превържи, за да ти платя и ще се разкарам от пътя ти.

— Звучи добре. Уведоми ме кога искаш да дойдеш пак и ще се подсигуря да имам повече време.

Превързах частично готовата татуировка и свалих ръкавиците си, мятайки ги в кошчето за боклук.

След като оправихме плащането, заключих вратата след него и се върнах в стаичката си, за да почистя всичко колкото мога по-бързо.

Клиентът ми бе прав, никога не бях имал стимула да спра работа, както сега.

Ейдън беше горе и все още не можех да измисля как ще се случат нещата тази вечер. Никога не бях желал жена така, както желаех нея, но не исках да прибързвам. Сега, след като си позволих да започна да обмислям вероятността това да бъде по-дълготрайно от една нощ, всичко се промени.

Загасих осветлението и отворих вратата за горния етаж. Спрях в подножието на стълбите, ослушвайки се за звука от течаща вода, но не чух нищо. Взимайки по две стъпала наведнъж, стигнах до горе и отворих вратата. От отворената врата на банята се носеше пара, но щом погледнах вътре нея я нямаше.

Замръзнах на прага на спалнята си. Тя бе с гръб към мен, докато намъкваше тениската върху главата си, покривайки тялото си сантиметър по сантиметър.

Мамка му.

Когато ръбът на тениската покри заобленото й задниче, ми се прииска да отида и да го вдигна отново.

Не бях сигурен дали дишах прекалено силно или нещо друго, но Ейдън се обърна към мен.

— Ъм… заех една от тениските ти — каза тя.

Бяла, с логото на „Вуду Инк“ отпред. Водата от косата и кожата й, вече я бе направила прозрачна на някои места.

Наложи се да прочистя гърлото си, преди да кажа.

— Виждам. Гладна ли си?

— Да. — Блясъкът в очите й показваше, че не е гладна само за храна, но нещо все още ме караше да се въздържам. Можех да мина през стаята и след секунди да я имам под себе си, но някак не ми се струваше правилно. Не исках да мисли, че това е единствената причина да я поканя тук горе. Никога не съм бил в такава ситуация, тъй че трябваше да действам внимателно.

— Тогава имаш късмет, тъй като днес ще опиташ убийствените ми скариди на тиган. Обичаш морска храна, нали?

Усмивката на Ейдън остана на лицето й, но тя не успя напълно да прикрие разочарованието си.

Не се тревожи, кексче. Ще получиш това, от което имаш нужда. Няма да мога да издържа още дълго.

Тя ме последва навън от спалнята към всекидневната и аз кимнах към стария грамофон до телевизора.

— Плочите са там, отиди си харесай нещо.

Колекцията ми бе едно от нещата, които винаги ми е било неприятно да зарежа някой ден, като си тръгна от тук, защото пътувах с много малко багаж. Сега, когато обмислях възможността да остана в Ню Орлиънс и да пусна корени, всичко в мен бе изпълнено с облекчение.

Отворих хладилника и взех купата със скариди, която размразявах от обяд, и кутия със сготвен вече ориз. Изплаквах скаридите, когато зад мен се понесе гласа на Луис Армстронг.

След това чух стъпки да се доближават до кухнята и погледнах през рамо.

— Добър избор. Любим мой изпълнител.

— Досетих се, тъй като беше най-отгоре. Аз също винаги съм харесвала Луис.

— Искаш ли да помогнеш? Не е задължително, но ако си в настроение да кълцаш зеленчуци, ще ми е полезна малко помощ.

Лека несигурност премина по лицето й.

— Ужасен готвач съм. Наистина ужасен. Затова, ако не те е грижа как изглежда зеленчука, ще се радвам да помогна. Ако те е грижа как изглеждат, вероятно няма да искаш да покажа уменията си с ножа.

— Грабвай целината и морковите от хладилника и действай. Няма да ходят на конкурс по красота.

— Ай, ай, капитане.

Няколко минути работихме в приятна тишина, преди Ейдън да проговори.

— Нямаш Ню Орлиънски акцент, от къде си?

Вниманието ми бе насочено изцяло към скаридите, които почиствах.

— По малко от всякъде. Тръгнах от изток и стигнах до запад.

— Какво те кара да се местиш?

— Много неща. Историята е дълга и не е особено красива. Но може да ме наречеш пътешественик.

Ейдън спря да реже за миг, за да каже.

— Повечето истории не са красиви. Но това им дава истинско очарование. Винаги съм искала да пътувам.

— Тогава защо не го правиш?

— Не съм имала този избор.

— Защо не?

Тя сви рамене.

— Още една дълга история. Не особено красива. Общо казано, баща ми не ми позволява.

Приключих с почистването на скаридите и измъкнах голям тиган от шкафа.

— А ти винаги ли правиш това, което ти казва баща ти?

Гласът на Ейдън стана по-тих.

— Не може да пренебрегнеш заповедите му и да ти се размине.

— Труден характер, а?

— Да, когато беше наоколо. През останалото време ме отглеждаше леля ми или бях сама.

— И как е?

— Добре. Тя е сестра на баща ми, но не мисля, че изпитва особено голяма любов към него. Той обаче плаща за живота й, затова тя не може да направи друго, освен да бъде пасивно-агресивна, когато той не е наоколо. Което е през повечето време.

С всяко парченце информация, което тя разкриваше, започвах да разбирам защо Ейдън винаги е била така закриляна и все пак иска да види света и да бъде част от него.

— Както и да е, това е скучно. Разкажи ми за себе си.

Сипах олио при скаридите, преди да се обърна към Ейдън и да сложа двете си ръце около нея, опирайки ги на плота.

— Как вървят зеленчуците?

Погледнах надолу към дъската и се наведох по-напред. Зеленчуците изглеждаха съсечени като със сатър, но не това привлече вниманието ми. Не, беше ароматът на шампоан носещ се от косата на Ейдън. Наведох се напред и вдишах. Хареса ми. Адски много ми хареса.

— Беше клане — каза тя, смеейки се, и остави ножа на дъската, преди да се обърне с лице към мен. В кръга създаден от ръцете ми, тя ми се усмихна — Няма оцелели.