Мегън Марч
Под тези сенки (12)

Глава 12

Ейдън

ОПИТАХ СЕ ДА ЗАСПЯ, ОТНОВО, но тази вечер просто не се получаваше. Прекалено многото мисли и възможности, заедно с рева на тълпата отвън, правеха това напълно невъзможно.

Страхът ме държеше в хотелската стая. Страх, да не би да привлека грешния тип неприятности и да не съм способна да се защитя сама. Страх, да не би да бъда разпозната по някакъв начин. Страх, че не знаех как да живея, въпреки че ми бе дадена тази възможност.

Колко жалко е това?

На двадесет и четири години бях напълно невежа за живота и изплашена да направя първата стъпка, за да започна да го живея. Може би не просто златната клетка ме е държала уловена в капан, може би съм била самата аз.

Тогава разкарай се от тук. Живей.

Надникнах през завесите на балконския прозорец и гледах купонджиите как танцуват по улиците с питиета в ръка, или излизат от един бар, за да влязат в друг.

Можех да сляза там и да си взема питие. Да изляза няколко крачки от зоната си на комфорт. Най-после да изживея нещо в живота си, за което решение не е взел някой друг.

Наистина ли исках да го направя? Не. Щеше да бъде много по-лесно да остана тук, в леглото, където можех да намеря книга с надеждата, че ще задържи вниманието ми. Но нещо в мен ми казваше, че трябва да го направя. Че го дължах на себе си.

Когато отдръпнах юргана, споменът за двете голи момичета, които бяха в това легло миналата вечер пред мен, се появи в ума ми… заедно с мъжа, който ги изхвърли от тук.

Ако не бях тук, дали Бишъп щеше да се възползва от това, което те му предлагаха? Едното момиче, Кити, се бе изразила така, сякаш той вече е бил веднъж с нея и сега тя искаше втори шанс.

Не че имаше значение. Ужасната загуба на девствеността ми от пиколото на хотела, в бунгалото на плажа, когато бях на осемнадесет и заминах на пътуване в Испания с леля ми, не ме поставяше в категорията на жени, които биха привлекли мъж като Бишъп.

Защо дори мисля за това?

Може би защото навсякъде, където погледнех в тази стая, все едно го виждах.

И това беше една от причините, поради които исках да се махна от тук за няколко часа.

След като взех твърдо решението, отидох до гардероба и обмислих възможностите си. Не бях взела нищо, което да крещи „щура нощ на Бърбън Стрийт“. Вероятно защото нямах нищо подобно на дрехите, с които се обличаха тези момичета.

Бях взела точно една рокля и тя бе семпла и черна, с къси ръкавчета и квадратно деколте. Останалите ми дрехи бяха дънки, камизолки и жилетки. Но не можех да отида с жилетка на Бърбън Стрийт, нали? Ако отида облечена с жилетка, предполагах, че на бързо може да ме ескортират навън от Френския квартал.

Но роклята? Изглеждаше прекалено изтънчена.

Излез от зоната си на комфорт, Ейдън.

Без да мисля повече, свалих клина и тениската си, и смъкнах роклята от закачалката.

Намърдах се в нея и я закопчах, преди да огледам избора си на обувки. Пантофките с леопардов десен трябваше да свършат работа, защото ако обуех мокасините, целият град щеше да ми се смее.

След това сложих лек грим, закопчах едно синджирче около шията си. И бях готова.

Излязох от стаята си, преди да си дам възможността да размисля.

* * *

Когато отворих вратата на хотела и пристъпих на тротоара, не можех да реша дали бях направила най-добрия избор в живота си или най-ужасната грешка. Убедих сама себе си, че мога да се справя тук навън, но шумът бе три пъти по-силен отколкото горе в стаята ми, и да бъда долу на улицата сега ми се виждаше много пренаселено, отколкото като бях горе на балкона.

Хората ме заобикаляха, докато стоях като идиот на пътя им. Един мъж блъсна рамото ми, минавайки до мен. Той се извини с половин уста и се спъна в краката си, а аз проследих погледа му, където видях дузина жени да си вдигат блузата пред мъж на балкона пред отсрещната улица.

Най-доброто описание, което можех да дам… цици и задници навсякъде.

А аз бях повече от скромна с роклята ми, стигаща до два пръста над коляното ми, пантофки и бижута, които не си подхождаха с тоалета. Ужасна грешка, реших в крайна сметка.

Бях на две секунди от това да се върна в хотела и в стаята си, когато забелязах група момичета на моята възраст да вървят надолу по улицата. Гръцки букви бяха щамповани в предната част на тениските им и от усмивките на лицата им и питиетата в ръцете им беше повече от ясно, че не се тревожат за безопасността си. Аз не бях в група като тях, но можех да изляза на улицата, да вляза в най-близкия бар и да седна в някой ъгъл да наблюдавам хората около себе си, без да се смесвам с тълпата.

Нима това е излизане от зоната ти на комфорт? — попита вътрешният ми глас, присмивайки ми се.

— Стъпка по стъпка — прошепнах на себе си. — Малки стъпки.

Сега, кой бар да избера? Обърнах се и огледах избора си. Те си приличаха толкова много. Оставих инстинкта да ме води и избрах този, от чийто врати се носеше музика, а прозорците му бяха само на няколко крачки разстояние от хотела.

Изглеждаше ми добър избор и не се налагаше да се разкарвам из тъмните алеи.

Влизайки в тъмната стая, осветена най-вече от неоновата светлина, отразяваща се в огледалата зад бара, аз се настаних в края на издраскания бар, на мястото, което една двойка току-що освободи.

Барманката не губи никакво време и пристъпи към мен.

— Какво да ти донеса, скъпа? — Русата й коса бе вдигната на рошав кок на върха на главата й, а дълбоко изрязаната черна блуза показваше разкошното й деколте.

Огледах се, за да видя какво пият останалите и забелязах жена с пластмасова чаша в ръка, държаща нещо, което приличаше на лилав пунш.

Кимнах към нея.

— Искам едно от тези лилавите.

— Десет долара.

Измъквайки парите от малката си чантичка, аз й ги подадох и тя се обърна, за да направи питието.

Видя ли, не беше толкова трудно.

След по-малко от две минути питието беше пред мен и аз го вдигнах в мълчалив тост към новата глава от живота ми. Наздраве.

Беше гроздова вкуснотия в пластмасова чаша. Нямах идея какъв бе алкохолът вътре или колко беше сипала барманката, защото не можех да го усетя. Ако някой по погрешка сипеше това в шише с биберон, без проблем щях да повярвам, че е за бебета. Е, не точно. Но това поне обясняваше, защо го изпих толкова бързо.

Горещината от хората скупчени в бара накара бузите ми да пламнат и вече официално реших, че идеята ми беше добра. Когато оставих още една десетачка на бара и вдигнах чашата си, барманката кимна и взе парите, преди да направи още едно питие.

Втория път вече пиех по-бавно, най-вече заради сладкия пич, който се настани на стола до мен.

— Здравей, аз съм Джон.

— Ейдън.

— Сама ли си тук?

Инстинктивно, знаех, че трябва да излъжа. Това бе правило 101 от наръчника на умни момичета ходещи на бар.

— Приятелите ми танцуват. Аз си почивам малко.

— Да, тук става доста щуро, особено по време на Марди Гра.

Крещяхме си един на друг, за да надвикаме музиката, и през петте минути, докато пристигне питието му, той ми разказваше истории за какви луди неща е видял тази вечер. Поръчах третото си питие, а той настоя да го плати. Аз от своя страна настоях, че мога да си плащам питиетата. Той бързо се съгласи.

След това ми посочи към един пиян идиот и аз насочих погледа си към улицата.

И тогава го видях. Бишъп. Който нахълта като отмъстител в бара, а татуировките му блеснаха в почти неонов цвят от светлината, докато си проправяше бързо път през тълпата към края на бара. Погледът му бе вперен в мъжа до мен, докато аз вдигнах чашата си и отпих глътка.

Още преди да успея да я сложа на бара, Бишъп грабна чашата и я изсипа върху ризата на мъжа.

— Какво, по дяволите, човече? — Джон подскочи от мястото си, а лилавата течност попи в бяло-синьото му поло.

Ярост. Това бе единствената емоция четяща се на лицето на Бишъп.

— Видях те да изсипваш нещо в питието й. Не си й помисляй да ми кажеш, че не е така.

Погледът ми започна да прихвърча от Бишъп към Джон, а след това и към барманката стиснала дървена бухалка в малката си длан. Тя гледаше двамата мъже сякаш не можеше да реши кого да заплаши.

— Всички вие, разкарайте се от бара ми.

Бишъп не каза нито дума, преди да ме хване за горната част на ръката и да ме издърпа от стола ми. Той ме задърпа към вратата, преди да се обърна към Джон, който попиваше блузата си с кърпички.

— Разкарай се от този град, преди да се върна и да те открия, за да ти покажа какво правим тук с лекета като теб, лайно дребно.

Охраната, вероятно привлечен от свадата, пристъпи пред Бишъп и ме погледна.

— Добре ли сте, г-жо? — наложи му се да крещи, за да го чуя.

Кимнах, тъй като не можех да измисля какво да отговоря. Добре ли бях? Мислех, че да. Виеше ми се свят и краката ми малко трепереха, но това би трябвало да е от алкохола, нали? Не съм била дрогирана. Нали?

— Онова лайно сипа дрога в питието й. Но не мисля, че тя изпи много от него.

Охраната се завъртя на мига, насочвайки се през бара към Джон.

Бишъп не изчака да види какво ще направи бияча, а ме изведе на улицата. Благодарна, че бях с ниски обувки, аз се запрепъвах след него.

— По-бавно. Моля те.

Спънах се в разместена плочка на тротоара и полетях напред към Бишъп.

Мамка му.

Той не позволи да падна по лице. Очевидно бе много добър в това да ме улавя. Силните му ръце се обвиха около мен, а едната му длан попадна точно върху гърдата ми, обгръщайки я изцяло.

Майко мила. Бишъп ми пипа гърдата беше единствената мисъл, която премина през напоения ми с алкохол ум. Зърното ми настръхна срещу ръката му, която той отдръпна, докато ме изправяше.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Изрекох единствения отговор, който ми хрумна.

— Живея.

И точно тогава, коленете ми се огънаха и аз се отпуснах срещу гърдите на Бишъп.