Мегън Марч
Под тези сенки (59)

Глава 59

Ейдън

ЧЕЛЮСТТА МЕ БОЛЕШЕ, А ГЛАВАТА МИ ТУПТЕШЕ. Отворих очи докато някой ме полагаше на стол.

Примигнах. Не на стол. На седалка. В самолет?

Анджело?

— Съжалявам за това, Ейдън. Не исках да те наранявам, но ти не искаше да ми сътрудничиш. Би трябвало да знаеш по-добре. Когато ти кажа да направиш нещо, трябва да се подчиниш. За твоята безопасност е.

— Къде сме?

— Отиваме си у дома.

— Ти от къде се взе?

— Трябваше да знаеш, че никога няма да те оставя, без да се уверя, че си в безопасност. Сега закопчай колана си. Излитаме.

Дори в туптящата ми глава, нищо от това не изглеждаше правилно. Анджело не биваше да е тук. Защо самолетът го чакаше? В това нямаше смисъл.

— Не мога да тръгна още. Не и така. Имам живот тук.

Обикновено милите черти на Анджело сега бяха твърди, когато се пресегна и закопча колана ми.

— Не можеш да имаш живот където и да е, освен в Ню Йорк. Това тук беше само временно. И нямаш избор. Тръгваш с мен.

Писна ми други хора да взимат решения вместо мен. Да дават нареждания. Да ми казват какво да правя.

— Не. Няма да тръгна — опитах да разкопчая колана си, но Анджело обви здраво ръка около моята и ме спря.

— Няма да ходиш никъде, освен ако не ти кажа аз. От сега нататък нещата ще стоят по този начин.

Това не беше милият приятен Анджело, който познавах. Това бе някой напълно различен. Всичките ми инстинкти крещяха, че трябва да се отдалеча от него. Насилих се да не се паникьосвам.

— Добре. Ще правя каквото кажеш.

Той пусна ръката ми и се изправи.

— Добре. Така ще се случват нещата. Тихо и спокойно. Искаш ли нещо за пиене? Излитаме след минута.

Кимнах.

Той се обърна към бара и взе бутилка вода Фиджи, точно каквато винаги ме чакаше в СУВ-а. Подавайки ми я, той каза.

— Пий. Не искам да се дехидратираш по време на полета.

Отворих водата и отпих. Имаше ли странен вкус? Или съм просто параноична?

Изчаках Анджело да се обърне и да си вземе питие, преди да се измъкна от колана и да хукна към вратата.

Направих три стъпки, преди да се хвърли към мен, поваляйки ме на земята с тежестта си.

— Ейдън, Ейдън, Ейдън. Знаеш, че не бива да правиш така. — Думите на Анджело бяха изречени с напевен тон. — Ще се наложи да поспиш добре по пътя към дома, ако не можеш да се държиш като добро момиче.

Той се изправи, но не ме вдигна.

Бузата ми бе притисната към килима и чаках следващия си шанс да побягна, когато усетих убождане по тила си и зрението ми се замъгли. Анджело се изправи и аз се търколих по гръб, премигвайки, докато опитвах да си възвърна фокуса.

— Какво…

— Спи. Всичко скоро ще ти се изясни.

Всичко потъмня точно миг, след като осъзнах, че ме бе упоил.