Мегън Марч
Под тези сенки (19)

Глава 19

Ейдън

О. БОЖЕ. МОЙ. СЪРЦЕТО ми започна да тупти мощно в гърдите ми, когато нежният дъх на Бишъп помилва ухото ми, карайки кожата ми да настръхне и изпращайки горещина надолу между бедрата ми.

Кой е казал, че не обичам неприятности?

Ако това бе някой романтичен филм, то щях да се обърна, да се повдигна на пръсти и да го целуна, но нямах достатъчно смелост, за да сторя подобно нещо.

— Ще вървиш ли по-бавно и ще ми позволиш ли да те изпратя до хотела?

Кимнах, но след миг осъзнах, че трябва да го изрека на глас.

— Благодаря ти. Оценявам го.

Бишъп освободи кръста ми, но се пресегна надолу и хвана ръката ми.

Той ми държи ръката. Държи ми ръката! Защо той ми държи ръката?

Умът ми се бореше да осъзнае какво се случва. На практика, направо се разпадах, подобно на начина, по който се разпаднах, когато в училище сладкото момче, по което си падах адски много, хвана ръката ми.

Не бях сигурна дали трябва да се присмея на себе си, задето се държа нелепо или да заподскачам от радост, защото беше страхотно.

Реших да не подскачам. Да се държа наперено ми се виждаше по-добрата опция, уверявах се аз.

Докато вървяхме през двете и половина пресечки до Роял Сонеста, Бишъп ме водеше около хора, кучета и неща, които не бях в състояние да идентифицирам. Когато стигнахме до ъгъла на Бърбън Стрийт, той ме дръпна пред себе си и започнахме да вървим все едно сме едно цяло.

Тълпата се разделяше пред нас, докато вървяхме към лобито, но всичко, за което можех да мисля, бе горещината му зад гърба ми и за всички въпроси изпълващи ума ми.

Дали той ще дойде в стаята ми? Искам ли да дойде?

Всички въпроси излетяха от ума ми, когато стигнахме до вратата и аз посегнах да извадя картата, за да отворя вратата на лобито.

— Мислиш ли да излизаш още някъде тази вечер? — попита Бишъп.

Поклатих глава.

— Не, мисля, че имах достатъчно приключения за днес.

— Добре. Карай по-спокойно. Ако имаш нужда от още приключения ми се обади.

Спомних си за телефонния му номер, който бе записал на бележката от тази сутрин.

— Не искам да те безпоко… — започнах, но той ме прекъсна.

— Обади ми се. Не го казвам, само за да кажа нещо. Не съм такъв мъж.

Сърцето ми заблъска по-силно.

— Добре. Ще се обадя.

— Лека нощ, Ейдън — той се обърна и се отдалечи, но вместо да се изгуби в тълпата, хората му правеха път, насочвайки погледи след него.

Лека нощ, Ейдън.

Това ли е? Само това?

Прибрах се в стаята си, проклинайки грамадния брадат мъж и отворих вратите на балкона. Като се отпуснах на един от белите столове се загледах към хората на улицата.

И тогава го видях. В другия край на улицата облегнат на една от сградите. Щом улови погледа ми, Бишъп ми кимна и се оттласна от стената, тръгвайки да се прибира.

Искал е да се убеди, че съм стигнала до стаята си. Раздразнението, което гореше в мен, докато се качвах с асансьора и докато вървях през коридора, сега почти се изпари и нежна топлина изпълни гърдите ми.

Неочаквана сладост.

С тази щастлива мисъл изпълнила ума ми, не бях готова за шамара на съдбата. Телефонът ми извибрира в чантата ми върху масата.

Текстово съобщение.

Станах и извадих телефона си, поглеждайки екрана.

НЕПОЗНАТ НОМЕР: „Не привличай внимание. Нещата стават напечени.“