Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546

История

  1. — Добавяне

4

В съня на Треслъв, едно младо момиче тича към него. Тичайки, то се навежда, едва забавяйки своя бяг, за да махне обувките си. Тя е ученичка в училищна униформа, с плисирана пола, бяла риза и син пуловер, с разхлабена вратовръзка. Обувките й пречат. Без да спира, тя се навежда и ги събува, за да може да тича по-бързо, по-свободно в своите сиви униформени чорапи.

Това е аналитичен сън. В него Треслъв се опитва да извлече смисъла. Смисълът на съня и причината, поради която го сънува, но също и отражението му върху себе си. Защо момичето му влияе по такъв начин? Дали заради своята уязвимост, или, напротив, заради силата и решимостта си?

Дали се притеснява за краката й, боси по твърдия паваж? Или е любопитен кое я кара да бърза толкова? Може би ревнува, задето тя не се интересува от него, а тича към някой друг? Иска ли той да е причината за нейната забързаност?

Той сънува този сън откакто се помни и вече не знае дали в корените му се крие нещо, което някога действително е видял. Но за него сънят е реален колкото самата действителност и той се радва на неговата повтаряемост, макар да не го призовава когато си ляга, нито винаги си го спомня с яснота, когато се събужда. Размисълът за неговата същност става изцяло в самия сън. Понякога обаче, когато види момиче да тича или да се навежда, за да завърже или отвърже обувката си, той има смътен спомен, че я познава отнякъде другаде.

Възможно е да е сънувал този сън в нощта след нападението. Тогава спа достатъчно дълбоко, за да му се присъни дори два пъти.

Той беше човек, който обичайно се събуждаше с чувство на загуба. Не можеше да си спомни и една сутрин от живота си, в която да се е събудил с чувство на притежание. Когато не разполагаше с нищо осезаемо, в чиято загуба да се укорява, той намираше нужната му безуспешност в света на политиката или спорта. Някъде, независимо къде, беше станала самолетна катастрофа. Достойна и известна личност беше опозорена — независимо как. Английският отбор по крикет бе разбит на пух и прах — нямаше значение от кого. Тъй като не даваше пукната пара за спорта, бе наистина забележително как трайното му чувство за провал намираше начин да се асоциира с това на националния отбор по крикет. Той правеше същото с играчите по тенис, футбол, боксьорите, дори със състезателите по снукър[1]. Когато чевръстият и нервен лондончанин на име Джими Уайт стигнеше до финалите на Световното първенство по снукър и водеше със седем партии с оставащи само осем до финала и пак успяваше да приключи вечерта като губещ, Треслъв се оттегляше в кревата си съсипан, а на сутринта се събуждаше с разбито сърце. Интересуваше ли се той от снукър? Не. Беше ли почитател на Джими Уайт и искаше ли той да спечели? Не. И все пак по някакъв начин успяваше в безславната капитулация на Уайт пред боговете на неуспеха да открие своята собствена. Не беше изключено самият Уайт да бе прекарал деня след своята неизмерима загуба в смях и шеги с приятели, черпейки наляво и надясно, в далеч по-добро разположение на духа от Треслъв.

Толкова по-странно бе, че на сутринта след извършения над него унизителен грабеж, Треслъв отвори очи с едно непознато, почти ведро чувство. Дали именно това не бе липсвало през цялото време от живота му — една действителна загуба, която да оправдае безпочвеното му до момента усещане за нея, кражбата на материални притежания, вместо постоянното глождещо съзнание, че нещо му липсва? Обективна относителност, както я бе нарекъл Т. С. Елиът в едно свое глупаво есе на тема Хамлет (за своето есе върху Т. С. Елиът Треслъв изкара 5–, повишено после на 6++), сякаш единственото, от което Хамлет е имал нужда, за да си обясни защо се чувства като презрян селянин и парий, е било някой да го лиши от ценностите му.

В училище той и Финклер си бяха цитирали до безкрайност „Хамлет“ един на друг. Това беше единствената творба, която и двамата харесваха по едно и също време. Финклер не беше човек на книгите. Литературата не бе достатъчно податлива на рационалност, за да допадне на неговия вкус. И нямаше практическо приложение. Но „Хамлет“ го устройваше. Треслъв не разбираше защо, при положение че не му беше известно Финклер да иска да убива баща си. Самият той го харесваше не защото искаше да убива майка си, а заради Офелия, светицата-покровителка на всички ахкащи жени. Каквато и да беше мотивацията им, те вплитаха пиесата в своето приятелство. „Има по небето и земята неща, Самюел, които твоята нещастна философия не е и сънувала“, казваше Треслъв, когато Финклер не искаше да идва на някое парти, защото не го влечеше да се натрясква до козирката. „Хайде, ще бъде забавно.“ На което Финклер, разбира се, отговаряше, че напоследък е загубил цялата си веселост.

След което обикновено променяше решението си и отиваше на партито.

Ако трябваше да говори за себе си след всички тези години, Треслъв не беше сигурен, че изобщо някога е имал веселост, която да си върне. Още тогава не беше способен да се забавлява дълго време. Сега също не му беше особено забавно, но положително в тази минута се чувстваше по-изпълнен със съдържание, отколкото от дълго време насам. Как бе възможно това, той не знаеше. Би очаквал от себе си да остане в леглото и никога повече да не иска да стане. Да го ограби една жена! За мъж, чийто живот представляваше низ от абсурдни конфузи, това положително трябваше да е короната на позора. И все пак не беше.

При това въпреки неприятните физически последствия от нападението. Коленете и лактите му смъдяха. Беше зле насинен около очите. Дишането през носа му причиняваше болка. Но наоколо имаше въздух и той бе изпълнен с желание да го диша.

Той стана, дръпна завесите и после ги спусна отново. Нямаше какво да се гледа. Треслъв живееше в малък апартамент в район на Лондон, който хората, които не можеха да си позволят да живеят в Хемпстед, наричаха Хемпстед, но тъй като не беше Хемпстед, нямаше и гледка към парка. Финклер имаше гледка към парка. От всичките си прозорци. Макар изобщо да не се интересуваше от парка, си беше купил къща с гледка към него просто защото можеше. Треслъв прецени това почти възвръщане на усещането за загуба. Гледката към парка не беше всичко. Тайлър Финклер бе разполагала с различна гледка към парка от всеки прозорец и какво добро й бе донесло това?

Докато закусваше, получи леко кръвотечение от носа. Обикновено обичаше да си прави ранна разходка по магазините, но сега не можеше да рискува да го срещне някой познат. Кървящият нос е лична работа — подобно на срама, както бе казал Либор, човек не го размахва пред хората.

Той се сети да свърши онова, което предната вечер, в унижението и изтощението си, бе забравил — да блокира кредитните карти и мобилния си телефон. Ако жената, която го беше ограбила, бе говорила цяла нощ с Буенос Айрес или пък бе отлетяла за Буенос Айрес с някоя от кредитните му карти и после бе говорила оттам цяла сутрин с Лондон, досега щеше да е фалирал. Но, макар и странно, нищо не беше изразходвано. Оставаше мотивът й да не е бил кражба.

Ако бе искала просто да му усложни живота, трудно щеше да избере по-ефикасен метод. Той прекара остатъка от сутринта на домашния си телефон, мъчейки се да се свърже с живи хора, които да говорят разбираем език, на които трябваше да доказва, че е този, за когото се представя, макар да не разбираше защо ще се притеснява за загубата на картите си, ако не е той. Загубата на мобилния телефон беше по-сериозен проблем; изглеждаше, че ще трябва да получи нов номер точно когато най-сетне бе успял да запомни стария. Или пък не. Всичко зависеше от това какъв план е. Той не знаеше, че е на план.

И все пак нито веднъж не се вкисна, нито поиска да говори с нечий началник. Ако имаше нужда от допълнително доказателство, че реалната, за разлика от въображаемата загуба бе направила чудеса с характера му, това бе то. И през ум не му мина да иска имената на операторите или да ги заплашва с уволнение. Нито да споменава закона за защита на потребителите.

Този ден нямаше поща. Въпреки че разполагаше с емоционалната сила да отваря пликове, което не му се случваше всяка сутрин, изпита облекчение, че няма нужда да го прави. Липсата на поща означаваше липса на ангажименти, тъй като той не приемаше ангажименти по друг начин, дори да идваха директно от агентите му. Да се съгласи по телефона да отиде Бог знае къде, приличайки на Бог знае кого, с голяма вероятност означаваше да го пратят за зелен хайвер. Само писмените оферти означаваха истинска работа, а по отношение на работата си той подхождаше с добросъвестен професионализъм, като никога не отказваше роля, воден от суеверното вярване, че първата, която откаже, може да му бъде последната. Навън беше пълно с дубльори, боричкащи се за работа. Лондон беше задръстен от двойници на известни хора. Всеки приличаше на някой друг. Изгубеше ли се от погледите, щяха да го забравят. Както навремето в БиБиСи. Но днес щеше да му се наложи да откаже, имайки предвид как изглеждаше. Освен ако не го помолеха да се отбие на нечие парти във вида на Робърт Де Ниро в „Разярения бик“.

Освен това се нуждаеше от време, за да обмисли някои неща. Като например защо беше нападнат. Не само с каква цел, след като нито кредитните му карти, нито телефонът бяха използвани, но и защо точно той. Въпросът можеше да се зададе в екзистенциална форма: „Защо аз, о, Господи?“, както и в практична: „Защо тъкмо аз, а не някой друг?“

Дали защото е изглеждал лесна плячка? Хилав мъж с неясна университетска диплома, който положително нямаше да окаже съпротива? Господин Никой, който просто се е случил пред витрината на „Ж. П. Гивие“ в момента, когато жената — пияна, луда или дрогирана — е минавала оттам? Двойник на някой мъж, комуто е имала зъб, независимо кой е той?

Или е познавала него самия и е стоварила отгоре му отдавна планираното отмъщение? Съществуваше ли жена, която да го мрази толкова много?

Той запрехвърля списъка в ума си. Разочарованите, измамените (той не знаеше как точно ги е измамил, а само че са се чувствали, звучали и изглеждали измамени), разстроените, обидените, тормозените (отново не знаеше как ги е тормозил, а само че и т.н.), недоволните, незадоволените, неспокойните, нещастните. От друга страна, те всички бяха нещастни. Нещастни, когато ги срещаше, и още по-нещастни, когато си тръгваха. Толкова много нещастни жени. Какво море от женска злочестина.

Но не по негова вина, за Бога!

Беше ли вдигал някога ръка срещу жена, за да има обяснение защо жена ще вдига ръка срещу него? Не. Никога.

Освен веднъж… почти.

Случката с мухите.

Бяха отишли на дълъг романтичен уикенд, той и Джоя — Джоя, чийто глас имаше звученето на разкъсваща се органза и чиято нервна система прозираше през кожата, плетеница от тънки сини нишки, подобни на реки в географски атлас — три изнервящи дни в Париж, през които не бяха успели да намерят място, където да се нахранят. В Париж! Разбира се, бяха минавали покрай ресторанти, бяха ги оглеждали, в няколко дори бяха сядали, но който и да харесаше той, тя го отхвърляше — било поради хранителни, диетични, хуманитарни основания, или просто защото нещо не й допадаше — а онези, които тя одобряваше, не се нравеха на него, защото бяха твърде скъпи или защото келнерът го бе погледнал накриво, или защото менюто излагаше френския му на по-голямо изпитание, отколкото му се искаше да показва пред Джоя. Хоя. Цели три дни те кръстосваха надлъж и нашир най-великия град на земята, засрамени, дърлещи се и прегладнели, а когато се прибраха в мрачно мълчание в апартамента на Треслъв, го завариха гъмжащ от десет хиляди мухи в предсмъртни мъки — mouchoirs, не, mouches; поне тази дума по незнайни причини бе запомнил от френския, жалко, че mouches не присъстваха в нито едно меню — масово самоубийство на мухи в последната си фаза, мухи, умиращи по леглото, по прозорците и по первазите, в чекмеджетата на тоалетката, дори в обувките на Джоя. Тя се бе разпищяла от ужас. Възможно е да се беше разпищял и той. Но дори да го беше направил, бе спрял. А Джоя, от чийто дерящи се писъци можеше да се изприщи самият дявол, не млъкваше. Треслъв бе гледал достатъчно филми, в които мъжът свестява изпадналата в истерия жена с плесница, за да знае, че това е начинът, по който се свестява изпаднала в истерия жена. Но той само замахна да я плесне.

Замахването да я плесне обаче — този замръзнал във въздуха шамар — бе също толкова лошо, колкото ако я беше зашлевил с всичка сила, а може би дори и по-лошо, защото свидетелстваше за умисъл, а не за моментна загуба на разсъдък, подсилена от изнервящия глад.

Той не отричаше, поне пред себе си, че гледката на всички тези мухи, умиращи като… общо взето, като мухи — tombant commes des mouches — имаше върху него не по-малко влудяващ ефект, отколкото върху Джоя, и че тази почти плесница имаше за цел да успокои колкото нея, толкова и самия него. Но от мъжа се очаква да знае какво да направи, когато се случи непредвиденото, и това, че той не знаеше, беше също толкова голям минус, колкото и почти плесницата.

„Удряй мухите, ако трябва да удряш някого“, бе изпищяла Джоя с трептящ като изопната копринена нишка глас, „но никога, никога, никога, никога не си и помисляй да удряш мен.“

За момент на Треслъв му се стори, че в стаята има повече плодящи се „никога“, отколкото умиращи мухи.

Стисна очи, за да удържи на болката, и когато ги отвори, Джоя си беше тръгнала. Той затвори вратата на спалнята и отиде да спи на дивана. На следващия ден мухите бяха мъртви. Нито една не помръдваше. Той ги смете и напълни с тях кошчето. Едва беше свършил, когато се появи братът на Джоя да прибере нещата й. „Без обувките, в които е имало мухи“, каза той на Треслъв, сякаш Треслъв бе човек, който от чиста злоба слага мухи в обувките на жените. „За тях сестра ми каза, че можете да ги запазите, за да си спомняте за нея.“

Треслъв си спомняше за нея и още как, и знаеше, че не тя го беше ограбила. Костите на Джоя нямаше как да издържат теглото на нападателката. Нито гласът й можеше да звучи толкова басово. Освен това той щеше да усети, ако тя се намираше наблизо. Щеше да чуе дрънченето на нервите й от няколко пресечки разстояние.

И контактът с нея щеше да съсипе съзнанието му.

Съществуваше също и случката с изрисуваното лице.

Треслъв си спомни за нея само за да я забрави веднага отново. Може и да се беше събудил с непознато, почти ведро чувство, но все пак не беше в състояние да се върне към случката с изрисуваното лице.

След четири дена излежаване и порядъчно количество болка той позвъни на доктора. Разполагаше с частен лекар — едно от преимуществата на това да няма жена, която да налага ограничения на финансите му — което му позволи да си запише час още същия следобед, а не следващия месец, докогато болката или щеше да е спаднала, или той щеше да е вече мъртъв. Уви врата си с шал, нахлупи шапката си над очите и закрачи забързано по улицата. Преди двайсет години той бе пациент на бащата на д-р Джералд Латимор, Чарлз Латимор, който беше хвърлил топа в собствения си кабинет само минути след като бе преглеждал Треслъв. А преди повече от двайсет години дядото на д-р Джералд Латимор, д-р Джеймс Латимор, бе загинал в автомобилна катастрофа на връщане от израждането на Треслъв. Всеки път когато посещаваше д-р Джералд Латимор, Треслъв си спомняше за кончините на д-р Чарлз Латимор и д-р Джеймс Латимор и предполагаше, че Джералд Латимор също си ги спомня.

Дали ме обвинява?, чудеше се Треслъв. Или още по-лошо, дали се бои от моите посещения, в случай че и с него се случи нещо подобно? Лекарите гадаят по гените така, както врачките гадаят по утайката от кафе; те вярват в рационалните съвпадения.

Независимо какво помнеше и от какво се боеше, д-р Джералд Латимор винаги извършваше своите манипулации върху Треслъв по-грубо, отколкото той намираше за необходимо.

— Така боли ли? — попита той, стискайки носа му.

— Адски.

— Все пак мисля, че няма нищо счупено. Взимай парацетамол. Какво си направил?

— Блъснах се в едно дърво.

— Ще се учудиш колко много от пациентите ми се блъскат в дървета.

— Не ме учудва ни най-малко. Хемпстед е пълен с дървета.

— Тук не е Хемпстед.

— И всички сме толкова угрижени напоследък. Просто не ни остава място в ума да внимаваме какво правим.

— Ти за какво си угрижен?

— За всичко. Живота. Загубата. Щастието.

— Искаш ли да се консултираш с някого за това?

— Нали съм дошъл при теб.

— Щастието не е в моята област. Депресиран ли си?

— Колкото и да е странно, не. — Треслъв вдигна поглед към вентилатора на тавана, раздрънкан уред, чиито тънки перки скърцаха и потракваха при бавното му въртене. Един ден ще падне и ще удари някой пациент, помисли си той. Или доктор. — Бог е добър към мен — каза, сякаш досега беше гледал него на тавана. — Като се замисли човек.

— Махни си шала за секунда — каза изведнъж Латимор. — Искам да ти видя врата.

Треслъв обърна внимание, че подобно на вентилатора си, Латимор беше калпаво скроен като за доктор. Той помнеше баща му и си представяше дядо му като мастити, авторитетни мъже. Третият доктор Латимор изглеждаше твърде млад, за да се е доизучил. Китките му бяха тънки като на момиче. А кожата между пръстите му беше нежна, сякаш невидяла слънчева светлина. Но той направи каквото му казваха.

— Тези белези по шията ти също ли са от дървото? — попита го докторът.

— Добре, една жена ме одраска.

— Не ми прилича на одраскано.

— Бях малтретиран от една жена, щом толкова държиш да знаеш.

— Бил си малтретиран от жена! Какво си й направил?

— Имаш предвид дали съм я малтретирал в отговор? Разбира се, че не.

— Не, какво си й направил, за да я накараш да те малтретира.

Виновен.

Още отпреди да се помни, първо първият д-р Латимор по подразбиране, а после и вторият д-р Латимор чрез вид и строги думи, го бяха наказвали да се чувства виновен. Без значение от каква болежка се оплакваше — възпалени сливици, задух, ниско кръвно, висок холестерол — това винаги по някакъв начин се превръщаше във вина на Треслъв; дори това, че се беше родил, пак беше негова вина. А ето сега някой му разбил носа. Пак по негова вина.

— Отказвам да поема каквато и да било отговорност за случилото се — каза той, като седна обратно и провеси глава, подражавайки на бито куче. — Бях нападнат на улицата. Знам, необичайно е възрастен мъж да бъде напердашен и ограбен от жена, но ето на. Сигурно е от възрастта ми. — Той се поколеба дали да каже онова, което му беше на езика, но все пак го каза. — Може би не знаеш, но дядо ти е помагал за раждането ми. Откак съм на бял свят, се намирам в ръцете на латиморовци. Току-виж вече е време третото ви поколение да ме повери на някое специализирано заведение.

— Не искам да те разочаровам, но ако си мислиш, че в такова заведение ще си в безопасност, грешиш. Там има жени, които ще те оберат, преди да си мигнал.

— Ами старчески дом?

— Боя се, че и там е същата работа.

— Толкова лесна плячка ли изглеждам?

Латимор го огледа отгоре до долу. Отговорът очевидно беше да. Но той намери начин да го изрази тактично.

— Работата не е в теб — каза той — а в жените. Те стават по-силни с всеки изминал ден. Това е то, напредъкът на медицината. Имам пациентки на по осемдесет години, на които не бих искал да падам в ръчичките. Да ти кажа, най-безопасно е навън, където поне можеш да бягаш.

— Съмнявам се. Трябва вече да се е разчуло, а и те така или иначе ще надушат страха ми. Всяка грабителка в Лондон. Дори и тези, на които досега и през ум не им е минавало да нападат беззащитни мъже.

— Звучиш доста оптимистично въпреки това.

— Само така ти се струва. Просто се държа да не рухна.

— Много разумно. Тази поне са я хванали, надявам се.

— Кой? Полицията? Не съм уведомявал полицията.

— Не смяташ ли, че би трябвало?

— Та да ме питат какво съм направил, за да я предизвикам ли? Не, благодаря. Ще ме обвинят, че съм я задирял или че съм искал да я опипвам. Или най-много да ме предупредят да не се разхождам сам по нощите. Така или иначе накрая ще ми се смеят. Какво по-забавно от това — мъж да отнесе счупен нос от една жена. Виц и половина.

— Не е счупен. И аз не ти се смея.

— Смееш се. Вътрешно.

— Е, надявам се, че вътрешно и ти се смееш. Знаеш, смехът е най-доброто лекарство.

Странно, но това беше вярно. Треслъв наистина се смееше вътрешно.

Но не очакваше това да трае дълго.

И не беше убеден, че носът му не е счупен.

Бележки

[1] Вид билярд. — Б.пр.