Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546

История

  1. — Добавяне

5

Имаше и още нещо, което Треслъв искаше да спомене, защото имаше нужда да го спомене пред някого, но предвид на смеха, размисли. А и му се стори, че Латимор не е най-уместният човек за целта. Неподходящ тип. С неподходящо телосложение. И с неподходящи убеждения.

Онова, което жената му беше казала.

По този въпрос Треслъв не се чувстваше върху сигурна почва, дори пред самия себе си. Току-виж само си беше въобразил, че го е нарекла така, както го беше нарекла. Не бе изключено, в крайна сметка, само да е поискала да й даде бижутата, имайки предвид може би в пристъп на агресивно и оскърбително сквернословие, семейните бижута. Един вид, ей-сега ще те лиша от твоята мъжественост. От топките ти. Което всъщност и бе направила.

От друга страна, защо просто да не приеме, че го е разпознала и за свое собствено удовлетворение се е обърнала към него по име: „Ти си Джулс“?

Проблемът беше откъде би могла да знае името му? И защо измежду топките на всички хора ще иска именно неговите топки?

Нищо от това не се връзваше.

Освен ако тя не го познаваше.

Но вече беше изследвал тази възможност. Ако не се брои Джоя (а нея я беше отхвърлил) и Джоана, чието лице беше изрисувал (която също се отхвърляше, защото Треслъв не можеше да си позволи да мисли за нея), коя от жените, които го бяха познавали, би искала да го нападне? Каква физическа — за разлика от душевна — вреда бе причинявал някога на жена?

Колкото и да превърташе вариантите в главата си, винаги се връщаше на едно и също място. Не на бижутата, не на Джулс и да на Джу (евреин).

Ти си евреин…

Решение, което пораждаше повече загадки, отколкото отговори. Защото ако жената не го познаваше или той нея, откъде-накъде щеше да допуска такава грешка относно неговата… проклет да беше, ако знаеше как да я нарече — неговата етническа принадлежност, неговата система от убеждения (би казал вяра, но Финклер, който беше истински финклер, нямаше вяра)? Неговата духовна физиономия тогава.

Ти си евреин.

Джулиан Треслъв — евреин?

Дали тогава просто не ставаше въпрос за объркана самоличност? Възможно ли бе да го е проследила от дома на Либор, където да е причаквала Сам Финклер, а не него? Той изобщо не приличаше на Сам Финклер — всъщност Сам Финклер бе един от малкото хора, с които нямаше прилика — но ако просто е следвала заповеди или е изпълнявала поръчка, може да не са й разяснили достатъчно добре как изглежда обектът, за когото са я наели.

А в объркването си той не бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да каже поне „Аз не евреин, Финклер, той евреин.“

Но от друга страна, кой би искал да навреди на Сам Финклер? Тоест, кой друг освен Джулиан Треслъв? Той бе един безобиден, макар и богат и словоохотлив, философ. Хората го харесваха. Четяха книгите му. Гледаха телевизионните му предавания. Той бе потърсил и спечелил любовта им. Треслъв бе дочул, че има някои търкания със своите събратя-финклери, особено от сорта на онези, които, подобно на Либор, наричаха Израел Изрррае, но кой финклер, пък бил той и най-ционистичният от ционистите, би го нападнал и малтретирал на базата на общото им потекло?

И защо жена? Освен ако не беше жена, която Финклер е наранил лично — а такива сигурно имаше доста — но една жена, която Финклер е наранил лично, положително щеше да забележи от такава близост разликата между него и Треслъв. А тя наистина беше близо.

Той бе усетил мириса на тялото й. И тя трябва да е усетила неговия. А в това отношение той и Финклер… както и да е.

Нещата все така нямаха никакъв смисъл.

Имаше и още едно нещо, което нямаше никакъв смисъл, макар че, ако имаше, той щеше да бъде наистина прекален. Ами ако жената не се бе обърнала към него по име — Ти си Джулиан… Ти си Джулс… Ти си Джу… — а го бе известила за своето — не Ти си Джулс, а Аз съм твоята Джуно, Джудит, Джун! Негова в смисъла, в който испанската гадателка с бирмингамски акцент някога му бе обещала, че ще срещне Джуно, Джудит или Джун. И го бе предупредила, че тя ще се появи, придружена от опасност.

Разбира се, той не вярваше в предсказания. Надали дори щеше да запомни тази врачка, ако не се беше влюбил в нея. Треслъв никога не забравяше жените, в които се влюбваше. Също така никога не забравяше случаите, в които го правеха на глупак, още повече че двете неща често следваха непосредствено едно след друго. Като онзи изтънчен каламбур на Сам с „Познаваш ли Джуно“, предназначен да му покаже, че опреше ли до лингвистична виртуозност, не-финклерите не можеха да стъпят и на малкия пръст на един финклер. Това му остави белег, който не бе заздравял и до днес.

Но, мина му през ума, единственият начин една врачка да знае името на жената, която ще го нападне трийсет години по-късно, беше жената, която ще го нападне трийсет години по-късно, да е самата врачка, а каква бе вероятността за това? Пълна фантасмагория. Но идеята за нещо предопределено може да всее трепет в душите и на най-рационалните сред мъжете, а Треслъв не беше най-рационалният сред мъжете.

Възможно бе нищо от това да нямаше смисъл, но не бе изключено и всичко да имаше смисъл, бил той и смисълът на едно изключително съвпадение.

Тя може да го бе нарекла Джулс или Джу, или все едно как и същевременно да му бе казала, че е Джудит или която и да е. Джулс и Джудит Треслъв — Хулс и Худит Треслъв — защо, по дяволите, не?

Беше го пребила, за да му вземе телефона и кредитните карти, и след това изобщо не ги беше използвала. Следователно го беше пребила заради него самия.

Не, това никак не се връзваше.

Но главоблъсканицата допринасяше за неговото неочаквано, вземайки предвид обстоятелствата, приповдигнато настроение. Ако бе малко по-наясно с това непривично състояние, можеше дори да го нарече с думата, вбесила жената, която се бе чукала с него, без да сваля сандалите си (защото и нея също не бе забравил) — въодушевление.

Чувстваше се като човек на прага на откритие.

По същата причина, поради която не уведоми полицията, Треслъв не каза и на синовете си.

В техния случай те дори нямаше да си направят труда да го попитат какво е направил, за да предизвика жената. Макар и родени от различни майки, те имаха сходно виждане за него и приемаха провокативността му за даденост. Това получаваш като баща, когато напускаш майките на децата си.

Всъщност Треслъв не бе напускал никого, ако под „напускане“ се разбираше някакъв коравосърдечен акт на изоставяне. Той не притежаваше нужната за това решимост или, да го наречем, душевна независимост. Той или постепенно се отчуждаваше — защото разбираше, когато не беше желан, — или жените го изоставяха, било заради мухи, заради друг мъж или просто заради живот без него, който, колкото и самотен да беше, все пак бе за предпочитане пред още един час, прекаран в негово присъствие.

Той ги отегчаваше до степен да го намразват и знаеше това. Въпреки че никога не беше обещавал вълнуващ живот на някоя жена при запознаване, Треслъв създаваше впечатление на изтънчен и очарователен, на различен от другите мъже, на интересен и задълбочен — като програмен продуцент, организатор на фестивали и дори когато караше фургон с мляко или продаваше обувки, той запазваше артистичния си темперамент — и съчетанието от всичко това караше жените да си мислят, че получават гарантирано приключение — на ума, в най-лошия случай. Сетне, в своето разочарование, те възприемаха неговата отдаденост като един вид капан; говореха за клетки за птици и къщички за кукли, за това, че се чувстват като в затвор, наричаха го колекционер и сантиментален психопат — какъвто може и да беше, но това трябваше да определи той, а не те — удушвач на мечти, убиец на надежди, кръвопиец.

Като мъж, който обичаше жените до смърт, Треслъв не разбираше как едновременно може да е и удушвач на мечтите им. Преди да напусне БиБиСи, бе поискал от една от своите водещи — жена, която носеше червена барета и мрежести чорапи, подобно на френска шпионка от някоя пантомима — да се омъжи за него. Някъде в ъгълчето на душата си гледаше на това като на услуга. Кой друг иначе щеше да поиска ръката на Джоселин? Но освен това беше и влюбен в нея. Жените, които въпреки всичките си старания никога не успяваха да бъдат елегантни, винаги трогваха Джулиан Треслъв. Което означаваше, че бе трогнат от повечето жени, които работеха около него в БиБиСи. Под техните болезнено трескави усилия да се обличат авангардно или предизвикателно извън модата, той съзираше развлечената мърлявост на стари моми, водеща към едно безкрайно увяхване и след това към студен и самотен гроб. Затова, изцяло от добро сърце, той каза: „Ще се омъжиш ли за мен?“

Двамата ядяха късна, късна вечеря в индийски ресторант след един късен, късен запис. В заведението нямаше други хора, готвачът вече си беше отишъл, а келнерът се въртеше неспокойно.

Може би късният час и обстановката придадоха на предложението му привкус на отчаяност — отчаяност и за двамата — която той нямаше предвид. Може би не биваше да го оставя да прозвучи толкова като услуга.

— Да се омъжа за теб, стар вампир такъв! — отвърна Джоселин, като се изсмя под френската си барета и сви в гримаса начервените си в тон с нея устни. — Та аз ще умра в постелята ти.

— Иначе ще си умреш извън нея — каза Треслъв, засегнат и разярен от грубостта на отказа. Но действително го мислеше. На какво по-добро предложение можеше да се надява Джоселин?

— Ето, виждаш ли? — изсумтя тя, сочейки тази веществена проява на същинската природа на Треслъв. — Това е вампирщината, за която ти говоря.

След това, докато седяха в късния автобус, тя го потупа по ръката и му каза, че не е искала да бъде нелюбезна. Просто не го възприемала по този начин, това било всичко.

— По кой начин? — попита Треслъв.

— Като нещо повече от приятел.

— Ами намери си друг приятел тогава — й отвърна той. Което — да, да, той знаеше — само доказваше за сетен път мнението й за него.

Така че какъв смисъл имаше да очаква съчувствие от синовете си, след като и двамата бяха отрасли край жени, които биха казали за него съвсем същото, както и Джоселин?

А колкото до въпроса за Джу и Джудит, той по-скоро би умрял, отколкото да го повдигне пред тях.

Те бяха прехвърлили двайсетте и също не бяха от онези, които се женят. Ще рече не бяха от тях по темперамент, независимо от възрастта си. Родолфо или Ралф за приятелите си, имаше заведение за бързи закуски в центъра, което въртеше приблизително в духа, в който баща му бе карал фургон за мляко и сменял викториански прозорци и, както предполагаше Треслъв, поради подобна неудовлетвореност от реализацията си, макар и с добавката на въпроси около своята сексуалност. Синът му носеше конска опашка и препасваше престилка, докато приготвяше сандвичите. Това не се дискутираше. Какво можеше да му каже Треслъв — „Придържай се към жените, сине, и ще си живееш добре като мен“? Прав му път, мислеше той. Но го разбираше толкова малко, че със същия успех можеше да си говори с марсианец. Алфредо — Алф за приятелите си, които впрочем се брояха на пръсти, свиреше на пиано по луксозните хотели в Ийстбърн, Торки и Бат. Музиката бе прескочила едно поколение. Онова, което баща му бе забранявал, Треслъв, макар и от разстояние, поощряваше. Но музикалността на Алфредо не му носеше особена радост. Момчето — вече мъж — свиреше самовглъбено, за ничие удоволствие освен за своето собствено. Това го правеше да подхожда идеално за създаване на музикален фон по време на следобедни чайове или вечери в големи зали, където бездруго никой не искаше да слуша музика освен някое и друго „Честит рожден ден“, а в местата, където знаеха колко саркастично го изпълнява, дори не и за това.

Отново проблеми със сексуалността? Треслъв не мислеше. От семето му се бе появил мъж, който можеше с жени, а можеше и без тях, това беше всичко. Още един марсианец.

Впрочем, между Треслъв и синовете му нямаше случаи, в които да ги е наставлявал в живота. В това да има деца, които не е възпитавал, съществуваха известни предимства. Преди всичко, не бе нужно да укорява себе си за онова, което бе излязло от тях. И не беше първият, при когото тичаха, когато имаха проблеми. Но понякога му липсваше близостта, която си представяше, че свързва истинските бащи със синовете им.

Финклер например имаше двама сина и една дъщеря, всичките в една или друга фаза на университетските си траектории, вървящи по стъпките на баща си, и Треслъв предполагаше, че при смъртта на Тайлър Финклер те се бяха прегърнали и подкрепили един друг. Нищо чудно Финклер да бе успял да поплаче заедно с момчетата си, може би дори на рамото им. Собственият баща на Треслъв бе плакал на рамото му само веднъж и случката се бе врязала в неговото съзнание, не с умиление, не, в никакъв случай — толкова парещи бяха сълзите на баща му и толкова отчаяно бе сграбчил главата му, заравяйки пръсти в косата му, толкова безутешна бе неговата скръб и толкова всеобхватна мъката му, че Треслъв мислеше, че мозъкът му ще избухне.

Той не пожелаваше такова ужасно изживяване на своите синове. След него Треслъв и баща му вече нямаше накъде да отидат. Те бяха като споени от този миг нататък и трябваше или да продължат през остатъка от живота си така, вкопчени един в друг като двама потъващи в разтопената мъка удавници, или да извърнат погледи и да се опитат никога повече да не споделят моменти на близост. Без да го обсъждат помежду си, те избраха втория вариант.

Но между това да ридаеш като рухнало божество на раменете на децата си и небрежно да се ръкуваш с тях като с непознати трябваше да има и междинна територия, мислеше си Треслъв. Той не я беше открил. Родолфо и Алфредо бяха негови синове, понякога те дори се сещаха да се обърнат към него с „татко“, но всеки намек за близост хвърляше в ужас и тримата. Върху подобни неща лежеше някакво табу като върху кръвосмешение. И все пак, това бе обяснимо и може би закономерно. Не можеш да очакваш, при положение че не си отгледал децата си, да ти предоставят рамо, върху което да плачеш.

Също така не беше сигурен, че има желание да им доверява един момент на слабост и срам, да не говорим за налудничавите хипотези и суеверия. Възможно ли бе да изпитват възхищение към него — към своя далечен, красив баща, който можеше да мине за Брад Пит и дори получаваше пари за това? Той не знаеше. Но не бе готов да рискува дори минималния шанс това да е така, като им разкаже как е бил напердашен от една жена на пъпа на града, при това на практика посред бял ден. Нямаше много опит със семейния живот, но предполагаше, че един син не иска да чува такива неща за баща си.

Хубавото беше, че дори в най-добрите моменти рядко се чуваше с тях, така че сега нямаше да отдадат особено значение на мълчанието му. Каквато и да бе тяхната представа за семейния живот, те знаеха, че бащата е човек, с когото рядко се чуваш.

Наместо това, след като си даде време, за да пообмисли добре — Треслъв не прибързваше в каквото и да било освен в предложенията за женитба — той реши да покани Финклер да пийнат следобеден чай навън, една традиция, водеща началото си още от ученическите им години. Кифлички и конфитюр на Хавърсток Хил[1]. Финклер му беше длъжник, след като не се появи последния път, когато си бяха уговорили среща. Зает мъж беше този Финклер. Големият Сам. А той на свой ред дължеше на Финклер предупреждение, ако някой действително беше по петите му, колкото и абсурдно да прозвуча, когато изрепетира как ще му го каже.

Освен това Финклер беше финклер, а проблемът на Треслъв имаше финклерски привкус.

Бележки

[1] Район в централната част на Лондон, богат на ресторанти и заведения. — Б.пр.