Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Седма глава

1

Уговорката беше, че Треслъв ще заведе синовете си на почивка и после ще решат.

В единия случай той щеше да възобнови предишното си съществуване, да забрави глупостите, да продължи да изглежда като Брад Пит и да се прибира вечер сам, по разумно време в своя хемпстедски апартамент, който не беше в Хемпстед.

В другия случай щеше да се премести при Хефзиба.

— Не искам да ти освобождавам място и после след две седмици да си промениш решението — каза му тя. — Нямам предвид, че това е за цял живот, опазил ни Господ и двамата, но ако ще ми разваляш спокойствието, разваляй го, защото го искаш, а не защото в момента те вее вятърът.

Той й разправи за обира, но тя не се впечатли особено.

— Точно това имам предвид, като ти казвам, че те вее вятърът — бяха думите й. — Обикаляш наоколо с глава в облаците, задигат ти телефона, както на всеки му се случва по едно или друго време, и вече си мислиш, че това е знак Божи. Не си достатъчно зает. Прекадено малко неща се случват в главата ти, а като те слуша човек, явно и в сърцето ти.

— Либор ти е наговорил нещо.

— Либор няма нищо общо с това. Мога да го видя и сама. Разбрах го още щом те зърнах. Ти чакаше покривът да се срути отгоре ти.

Треслъв се наведе да я целуне.

— И това стана — каза с пресилена галантност.

Тя го отблъсна.

— Е, сега станах и покрив!

Стори му се, че сърцето му ще се пръсне от любов към нея. Каза го толкова еврейски. Е, сега станах и покрив! А си мислеше, че с Тайлър е ударил джакпота. Е, кога бедната Тайлър бе правила с езика това, което Хефзиба направи току-що? Е, сега станах и покрив!

Това беше то да си еврейска жена. Да върви по дяволите влажната, тъмна женска тайнственост. Еврейката беше жена, която можеше да направи дори запетайките смешни.

Той не можеше да разбере как го е сторила. Дали това бе хипербола, или метафора? Беше ли се подиграла със себе си, или с него? Реши, че всичко е в интонацията. Финклерите бяха царе на интонацията. Както и при музиката, може да не я бяха измислили те, но затова пък владееха регистрите й до съвършенство. Разкриваха в нея дълбочини, които самите изобретатели на интонацията, подобно на великите композитори — защото Треслъв знаеше, че нито Верди, нито Пучини са били финклери — не са подозирали, че съществуват. Те бяха интерпретатори на гениалното. Показваха какво може да се направи със звука.

Е, сега станах и покрив! Боже, тя беше чудесна!

От своя страна той беше готов да скочи, без да се замисля. Тук и сега. Омъжи се за мен. Ще направя всичко, което трябва. Ще уча. Ще се обрежа. Само се омъжи за мен и ми казвай финклерски шеги.

Тя беше онова, което му бе обещано. И фактът, че изобщо не изглеждаше като жената, която би предположил, че му е обещана, фактът, че правеше всички негови очаквания да изглеждат смешни, само доказваше, че тук действат сили, далеч по-могъщи от собствените му предпочитания. Далеч по-могъщи дори от предпочитанията в сънищата му, защото тя категорично не беше момичето, навеждащо се да завърже връзките си в тях. Хефзиба не можеше да се наведе толкова. Когато си завързваше връзките, тя си вдигаше крака на табуретка. Тя не беше неговият тип жена. Идваше от място извън неговите желания. Следователно — беше дар.

Тя от своя страна не беше толкова сигурна.

— Виждаш ли — му обясни, — аз не очаквах покривът да се срути върху мен.

Той се помъчи да имитира шегата й.

— Но аз не съм покрив!

Тя не обърна внимание.

Той хвърли всички оръжия в боя — свиване на рамене, „е“, „сега“ и един допълнителен удивителен знак.

Е, сега вече не съм и покрив!!

Тя пак не се засмя. Не знаеше дали не я дразни с опитите си. Или може би финклерските шеги не работеха в отрицателен смисъл. На него му звучеше достатъчно смешно. Е, сега вече не съм и покрив!! А нищо чудно финклерите да приемаха финклерски шеги само от други финклери.

Тя бе имала двама съпрузи и не си търсеше трети. Всъщност не си търсеше нищо.

Треслъв не можеше да повярва. Кой не търси? Спреш ли да търсиш, все едно си спрял да живееш.

Но онова, в което беше най-несигурна, бе той самият. Колко сигурен или доколко надежден в своята сигурност, е той.

— Сигурен съм — каза й той.

— Спал си веднъж с мен и вече си сигурен?

— Тук не става дума за спане.

— Но ще стане, ако срещнеш някоя, с която искаш да спиш повече, отколкото с мен.

Той си помисли за Кимбърли и се почувства доволен, че е успял да я вмъкне навреме. Последна забежка, преди животът да стане сериозен. Макар че и при нея не ставаше дума за спане.

Все пак направи, както му каза тя. Отиде в Лигурия с двамата си гоимски сина и се върна, готов за новото си битие.

Фейгела моя! — каза, като я взе в прегръдките си.

Тя се разсмя високо.

Фейгела, аз? Знаеш ли изобщо какво значи фейгела?

— Разбира се. Пиленце. А също и хомосексуалист, но аз не бих те нарекъл хомосексуалист, нали? Купих си речник на идиш.

— Наречи ме нещо друго.

Той бе дошъл подготвен. Когато беше сигурен, че синовете му не го гледат, изучаваше речника си край плувния басейн в Портофино. Целта му бяха сто думи на идиш, с които да я ухажва.

— Моя нешомелех — каза. — Означава душичка моя. Произлиза от нешомех, което значи душа.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Вече се боя, че ще започнеш да ме учиш как да бъда еврейка.

— Стига да искаш, бубелех[1].

 

 

Нейният апартамент се намираше срещу игрището за крикет Лорде. От терасата й можеше да се наблюдава играта. Той беше леко разочарован. Не се беше преместил, за да гледа крикет. Съжаляваше, че няма тераса с изглед към Стената на плача.

Имаше и още един проблем, който трябваше да преодолее. Навремето тя бе работила в БиБиСи. Вече не работеше там, а и ставаше дума за телевизията, а не за радиото, което донякъде намаляваше греха й, но бе запазила доста познанства от компанията.

— Когато те идват тук, аз ще излизам — каза й той.

— Ще стоиш тук — отвърна тя. — Щом казваш, че искаш да си евреин, трябва да знаеш, че еврейските мъже не ходят никъде без жените или приятелките си. Освен ако си нямат друга връзка. Еврейските мъже няма къде да отидат освен в апартамента на друга жена. Те не ходят по кръчми, мразят да ги виждат в театъра без компания и не могат да се хранят сами. Трябва да има някой, с когото да говорят, докато ядат. Те не са способни да правят само едно нещо с устата си. Ще се научиш. Както ще се научиш и да харесваш приятелите ми. Те са чудесни.

Добрата новина беше, че бе напуснала БиБиСи, за да организира музей на англо-еврейската култура — „музей на това какво сме постигнали, а не какво сме изстрадали; на нашите триумфи, а не на изпитанията“ — на Абей Роуд, където Бийтълс бяха направили някои от най-знаменитите си записи и където все още поклонници от цял свят се стичаха с пълни автобуси, за да подскачат по знаменитата пешеходна пътека. Сега вече щяха да имат и музей на англо-еврейската култура, който да посетят, след като приключат с почитта си към Бийтълс.

Нещата не бяха толкова несъвместими. През годините на своя възход Бийтълс бяха имали еврейски мениджър. Брайън Епстайн. Феновете знаеха колко добре ги бе ръководил, както и че самоубийството му може би е било предизвикано от несподелената любов към Джон Ленън, един неевреин и поради това забранен плод. Така че и в историята на Бийтълс имаше трагичен еврейски елемент. Това не беше основният мотив, за да се помести музеят на англо-еврейската култура именно на Абей Роуд, но беше практическо съображение.

И да, историята на Брайън Епстайн също щеше да присъства. Една цяла стая беше посветена на приноса на евреите към английската развлекателна индустрия. Франки Вой, Алма Коган, Лу Грейд, Майк и Бърни Уинтъс, Джоан Колинс (само по линия на баща си, но и половин е по-добре от нищо), Брайън Епстайн и дори Ейми Уайнхаус.

Хефзиба беше избрана и привлечена за целта от един ексцентричен филантроп от англо-еврейски произход, който сам беше музикален продуцент и чиято духовна рожба беше музеят. По негово мнение и по мнение на фондацията му, тя беше перфектният човек за тази работа. Единственият човек. А Хефзиба от своя страна бе приела с радост предизвикателството.

— Като се има предвид, че според него БиБиСи е пристрастна в отразяването на конфликта в Близкия изток, донякъде се учудвам, че ме нае — каза тя на Треслъв.

— Той знае, че не си като останалите там.

— В какъв смисъл не съм като останалите?

— В смисъл че не си пристрастна като тях, когато става дума за Близкия изток.

— Наистина ли мислиш така?

— За теб ли? Да.

— Не, имах предвид за останалите.

— Че са пристрастни спрямо онова, което чичо Либор нарича Изрррае? Разбира се.

— Винаги ли си смятал така? — Тя не искаше той да си мени възгледите заради нея. Иначе това рано или късно щеше да го накара да възнегодува.

— Не, но само защото изобщо не съм мислил по този въпрос. Сега, когато го правя, си давам сметка какви антисемити са били всички, особено евреите.

За момент се зачуди дали това не е била причината и за неговите собствени несгоди в БиБиСи — антисемитизмът.

— Тогава трябва да си познавал там доста по-различни евреи от онези, които аз познавах — каза му тя.

— Евреите, които познавах, се преструваха, че не са евреи. Именно затова бяха отишли в БиБиСи — за да получат нова самоличност. За тях това бе вторият най-добър вариант след присъединяването към римокатолическата църква.

— Глупости на търкалета — отвърна тя. — Аз не съм постъпила там, за да получа нова самоличност.

— Защото ти си изключение, както вече казах. Останалите, за които ти говоря, нямаха търпение да оставят еврейската история зад гърба си. Обличаха се като дебютантки, говореха като потомствени аристократки, четяха „Гардиън“ и се отдръпваха ужасени, стига само да им споменеш Изрррае. Човек би си помислил, че Гестапо ги подслушва отнякъде. А аз просто се опитвах да ги поканя на среща.

— Защо ще споменаваш Изрррае — и може ли вече да спрем да го произнасяме така — ако просто си се опитвал да ги поканиш на среща?

— Ей-така, колкото да си говорим за нещо.

— Може би са си мислели, че не можеш да ги гледаш, без да се сещаш за еврейската история, това минавало ли ти е през ума?

— Не виждам защо това ще е проблем за тях?

— Защото на евреите не им харесва да ги възприемат само заради едната им история, Джулиан.

— Би трябвало да се гордеят с нея.

— Не си ти този, който ще каже какво би трябвало да правят. Но както и да е, аз никога не съм се натъквала на нещо като това, което описваш. Иначе щях да му се противопоставя. Не съм обсебена от факта, че съм еврейка, но и не съм готова да позволя на някой да си прави гаргара с това. Мога да се грижа сама за себе си.

— Не се и съмнявам.

— Това обаче не означава, че не позволявам на другите евреи да бъдат точно толкова хладни към своя произход, колкото си поискат. Ясно?

— Ясно.

Тя го целуна. Да, ясно.

Но по-късно той отново се върна на темата.

— Трябва да попиташ Либор какво мисли по въпроса — каза. — Неговите преживявания в БиБиСи са били много подобни на моите.

— О, Либор е един стар чешки реакционер.

Тя всъщност вече беше питала Либор, но не за еврейския антисемитизъм в БиБиСи, а за самия Треслъв. Истински ли беше, или измислен? Опитваше ли се да си играе с мозъка й? Наистина ли бе станал жертва на антисемитско нападение? Можеше ли Либор да гарантира за него в каквото и да било отношение?

И да, и не, бе отвърнал Либор, кой би могъл да е сигурен. Той познаваше Треслъв от ученик и беше много привързан към него. Колкото до това дали ще стане добър съпруг…

— Аз не си търся съпруг.

… само времето можеше да покаже. Но той се надяваше, че двамата ще бъдат много щастливи. Само с една забележка.

Тя го бе изгледала притеснено.

— Губя един приятел.

— Как така го губиш? Ако става въпрос, сега той ще живее дори по-близо до теб. А и можеш да ни идваш на гости за вечеря.

— Да, но няма да е свободен да излиза всеки път когато му се обадя. А аз вече съм твърде стар, за да си правя далечни уговорки. Сега я карам ден за ден.

— Стига глупости, Либор.

Но й направи впечатление, че той не изглежда цветущ.

 

 

— Цветущо? Та той е почти на деветдесет години и наскоро е изгубил жена си. Цяло чудо е, че още диша.

Обръщайки се в леглото, Треслъв обгърна с очи чудото, което бе преобразило живота му. Той никога преди не бе делил една постеля с някой с нейните размери. Някои от жените, с които бе спал, бяха толкова тънки, че когато се събуждаше, невинаги можеше веднага да ги открие и трябваше да се рови из завивките. А често пъти те си бяха тръгнали. Изпарили. Изнизали се без звук в ранната утрин, като невестулки. А когато Хефзиба дори само помръднеше в своята половина от леглото, половината на Треслъв се разлюляваше като Атлантическия океан. Той трябваше да се държи за матрака, за да не падне. Това не смущаваше съня му, напротив. Той спеше като младенец, спокоен от усещането, че тя е до него — колкото и бурно да се въртеше — и не смята да ходи никъде.

Сега разбираше за какво е била Кимбърли. Тя му бе изпратена, за да го омекоти. Да го отбие от измършавелите жени. Тя беше изтрезвителна станция по пътя към Хефзиба — неговата Джуно.

Неговата Джуно не беше чудовищна. Той дори не беше сигурен дали ще е справедливо да я нарече закръглена. Тя просто бе направена от материал, различен от този, с който бе свикнал при другите жени. Спомни си жената, която бе видял да излиза от басейна в Лигурия. Долнището на банския й бе мокро и хлабаво, същата бе и кожата й, оскъдна и в същото време провиснала, сякаш и малкото количество плът, с което разполагаше, бе твърде много за нейните кости. Хефзиба изпълваше телосложението си, така разглеждаше нещата той. Беше във физическа хармония със себе си. Без дрехите си не беше така обемиста, както се бе опасявал, нямаше гънки от тлъстини или паласки от излишна плът. Всъщност беше стегната и силна, само шията й изглеждаше мъничко по-дебела, отколкото трябва. Иначе казано, тя бе по-приятна за гледане без дрехите си, отколкото в тях. Той бе изпитвал тих ужас какво ли ще се крие под тези пурпурни и виолетови шалове и наметала от Хемпстед Базар, но ето че тя ги махна и що да видиш, отдолу се оказа прекрасна! Хуноистична.

Голямата изненада беше белотата на кожата й. Всеки път когато се срещаха с Финклер, те променяха изискванията, на които се предполагаше, че финклерите трябва да отговарят. Сам Финклер не беше тъмен и прокрадващ се като буболечка, а червен и разпростиращ се като паяк. Либор беше конте, а не книжен червей. А ето сега и Хефзиба, чието име предизвикваше представата за ориенталски танцьорки, шарени пазари и за парфюма, който пръскаха пред арабския магазин на Оксфорд Стрийт, но чийто вид, щом свалеше дрехите си, беше… отначало той мислеше полски или украински, но колкото повече се наслаждаваше на нейната голота, толкова повече клонеше към скандинавски или може би балтийски. Тя можеше да е дървената фигура на носа на естонска риболовна шхуна — „Лембиту“, или „Вельо“, браздяща Рижкия залив на лов за херинга. Той бе преминал модул по норвежки саги в университета.

Сега вече знаеше защо. За да се подготви за своята собствена Брунхилда. А приятелствата му с Финклер и Либор бяха предназначени да го подготвят, че тази Брунхилда ще е еврейка.

Случайности не съществуваха. Всяко нещо имаше смисъл.

Това бе като религиозно преобразяване. Сутрин се събуждаше с гледката на надигащата се към него Хефзиба и изпитваше неописуема радост, сякаш вселената и неговото съзнание по чудодеен начин се бяха слели и цареше пълна хармония както в него, така и във всичко извън него. Не само Хефзиба бе предмет на неговата любов, а и целият свят.

Струваше си човек да бъде евреин!

 

 

По нейно настояване той престана да работи като дубльор. Тя смяташе, че да се преструва на някой друг, го принизява. Сега, след като вече я беше намерил, беше време да играе самия себе си.

Благодарение на предвидливите си родители и на два добри развода, тя не страдаше от липса на пари. Поне не дотолкова, че той да не може да се поогледа на спокойствие с какво да се захване в бъдеще. Защо да не се върне към администриране на културни събития, предложи Хефзиба. Всеки град в Англия, всяко селце в Англия вече провеждаше литературен фестивал; сигурно търсеха под дърво и камък хора с неговите познания и опит. Можеше дори да подхване свой собствен бизнес на Абей Роуд, в близост до звукозаписните студия и музея. Да вмъкне между Бийтълс и евреите един Фестивал на литературното и музикално творчество. А защо да не организира Постоянна експозиция на зверствата, извършвани в БиБиСи, предложи той. Хефзиба не остана във възторг.

Във всеки случай фестивалната идея не му допадна особено. Напомняше му за жената, която носеше сандалите си на платформи, докато правеха любов. Не, вече беше приключил с изкуствата.

Замисли се дали да не се изучи за равин.

— Може да възникнат някои пречки пред това — каза му тя.

Той беше разочарован.

— Ами ако стана светски равин?

Тя не беше сигурна дали юдаизмът допуска светски лица по начина, по който го прави англиканската църква. Може би Либералният юдаизъм имаше известен светски елемент в себе си, но тя бе сигурна, че той пак ще трябва да се подложи на строги юдейски критерии. Имаше и друго нещо, наречено Реконструкционизъм, но според нея това беше в Америка, а тя нямаше желание да ходи да живее заедно с него в Америка.

Всъщност тя не искаше той да става равин и точка.

— Може един ден да поискаш да скъсаш с еврейството — му каза.

Той отвърна, че се надява не това да е причината, поради която го е избрала.

Тя каза, че не е, но че вече е имала двама еврейски съпрузи и макар да е далеч от мисълта, че те двамата са хукнали да се женят, все пак е облекчена, че не живее с трети еврейски мъж в каквото и да било качество. Поне не еврейски мъж в общоприетия смисъл на думата, побърза да добави.

После й хрумна блестяща идея. Защо той да не й помага в уреждането на музея? Като какъв точно, не можеше да е сигурна, преди да го е обсъдила със своя филантроп и с борда на фондацията му, но щеше да се радва на помощта му под каквато и да е форма, пък било то и само докато се оглежда за нещо друго.

Той беше във възторг. Не искаше тя да го обсъжда с никакъв борд. Дори сам си измисли длъжност: Помощник-Уредник на Музея на Англо-Еврейската Култура.

Тъкмо това бе чакал цял живот.

Бележки

[1] Миличко (идиш). — Б.пр.