Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

4

Те отидоха заедно на театър — Хефзиба, Треслъв и Финклер. Беше рожденият ден на Треслъв и Хефзиба предложи да излязат, вместо да се угощават у дома, което и бездруго правеха постоянно. Поканиха и Либор, но на него не му допадна звученето на пиесата. На никой от тях не му допадаше звученето на пиесата. Но, както каза Финклер, ако не ходиш на театър, независимо дали ти харесва звученето на пиесата или не, кога изобщо ще отидеш на театър? Освен това постановката щеше да бъде на сцена само една седмица. Това беше нещо като политическа сатира, за която хората пишеха до вестниците въодушевени или гневни писма. Цял Лондон шумеше за нея.

— Сигурен ли си, че няма да ти развали рождения ден? — попита Хефзиба в момент на колебание.

— Не съм дете — отвърна Треслъв. Той не добави, че всичко му разваля рождения ден, така че едно нещо повече или по-малко нямаше да има особено значение.

Заглавието беше „Синовете на Авраам“ и действието проследяваше агонията на Избрания народ от древни времена чак до наши дни, когато той беше решил да прехвърли агонията си върху някой друг. Финалната сцена беше добре режисирана жива картина на унищожението, в което Избраните хора танцуваха като дяволи в забавен каданс, с крясъци и вой, къпейки ръце и крака в кръвта, струяща като кетчуп от труповете на техните жертви, доста много от които бяха деца.

Финклер, който седеше отляво на Хефзиба — отдясно беше Треслъв — бе учуден да открие в програмата, че Тамара Краус нито е писала пиесата, нито е участвала като продуцент. Докато гледаше, имаше чувството, че тя е някъде в залата. Не точно до него. До него беше Хефзиба. Но наблизо. Можеше да подуши курвенската съблазнителност на нейния отмъстителен интелект, с която тя излагаше прелестите си на истинска дъщеря на Хеброн[1] пред очите на враговете на своите отци, за да могат те да получат своята наслада и възмездие.

В последните секунди на представлението, върху тънка завеса бе проектирана въздушна снимка на масов гроб в Освиенцим, която постепенно се разтвори, превръщайки се в снимка на развалините на Газа.

Същинска Тамара.

Публиката аплодира, изправена на крака. Нито Хефзиба, нито Треслъв станаха от местата си. Финклер се смееше високо, въртейки се на всички страни, така че хората да го видят. Треслъв беше удивен от тази реакция. Не само от оценката, която съдържаше, но и от гротескния начин на изразяването й. Дали Финклер не се беше чалнал?

Сред публиката имаше доста от Засрамените евреи, но Финклер установи, че държанието им към него е определено хладно. Единствено Мъртън Кугъл дойде да го заговори.

— Е, какво мислиш? — попита той.

— Превъзходно — каза Финклер. — Просто превъзходно.

— А защо се смееше?

— Това не беше смях, Мъртви. Това бяха конвулсии на скръб.

Кугъл кимна и се отправи към изхода.

Финклер се зачуди дали на път за театъра не се е отбил в някой супермаркет, за да си напълни джобовете с консерви ортодоксална израелска есетра[2].

Хората напускаха театъра мълчаливо, потънали в мисли. Толкова потънали, колкото можеха да бъдат само хора, които вече са наясно какво мислят. Доста от тях принадлежаха към артистичните и социално ангажираните професии, отбеляза Финклер. Стори му се, че разпознава някои лица от демонстрациите на площад Трафалгар. Имаха изражения на опитни активисти. Спрете планетата! Не на еврейския геноцид! По друго време би отишъл да се здрависа с тях. С мрачна тържественост, като между оцелели след въздушна бомбардировка.

Той предложи да се почерпят по случай рождения ден на Треслъв в криптата на театъра. Вътре и тримата си спомниха за студентските си години. Качествена наливна бира за пиене, хумус и табуле с арабски питки за ядене. Стари дивани с черни кувертюри, на които да побъбриш на спокойствие. Финклер плати поръчката, чукна се с Треслъв и Хефзиба и след това изпадна в мълчание. В продължение на десет минути никой не проговори. Треслъв се запита дали тишината не е знак за потиснат еротизъм от страна на останалите двама. Той силно се беше изненадал, когато Финклер прие поканата им — тоест поканата на Хефзиба — да отиде с тях на театър. Трябва да е знаел, че ще реагират на пиесата по начин, различен от неговия, и че не е изключено дори да се скарат. Вероятно това е бил и скритият му мотив да дойде. С крайчеца на окото си Треслъв наблюдаваше погледите и движенията на ръцете им. Не забеляза нищо особено.

Накрая една чужда поява разчупи онова, което според Треслъв представляваше идеологическа безизходица.

— Я! Виж ти кой бил тук.

Треслъв първо чу гласа, а едва след това зърна собственика му.

— Ейб!

Хефзиба, затънала в драперията на дивана, се надигна сред бъркотия от шалове.

— Джулиан, Сам, това е Ейб — бившият ми съпруг.

Какво ли ще реши Ейб сега, помисли си Треслъв — че тя е с Джулиан, или че е със Сам?

Ейб се ръкува и се присъедини към тях. Имаше тарикатски и въпреки това някак ангелски красив вид, с ореол от чуплива черна коса, прошарена с бяло като с петна от светлина, с ястребов нос и близко разположени очи. Лице, което може да пробие дупки в теб, рече си Треслъв. Лице на пророк или на философ — което му достави известно удоволствие поради факта, че от това трябваше да ревнува Финклер, а не той.

Естествено, Хефзиба му беше разказвала за двамата си съпрузи, Ейб и Бен, но той трябваше доста да се порови в мозъка си, за да си спомни кой от тях беше адвокатът и кой актьорът. Предвид мястото, където бяха, външния вид на Ейб и на черната тениска, с която бе облечен, заключи, че той все пак е актьорът.

— Ейб е адвокат — каза Хефзиба. Тя бе поруменяла, дори смутена, отбеляза Треслъв, от вниманието на толкова много мъже. Нейното минало, нейното настояще, нейното бъдеще…

— Е, защо сте толкова учуден да видите Хеф тук? — попита Треслъв, маркирайки своята територия, която един по-самоуверен мъж би счел за вече маркирана.

Лицето на Ейб просветна като въглените на току-що угаснал огън.

— Това не е нейният тип пиеса — отвърна.

— Нима има мой тип пиеса? — попита Хефзиба. Кокетно, както отбеляза Треслъв, който наблюдаваше всичко.

— Във всеки случай не и този.

— Научи ли за моя музей?

— Да.

— Тогава не бива да те учудва, че искам да съм в крак със събитията.

— Но не и чак дотам, че да се изкаляш — вметна Финклер.

Треслъв го изгледа втрещено.

— Искаш да кажеш, че пиесата не ти е харесала?

— Това е интересно — каза също и Хефзиба.

Ето значи каква била работата, рече си Треслъв, той просто иска да я заинтересува.

— С Джулиан сме ходили заедно на училище — поясни Финклер, обръщайки се към Ейб. — Затова си мисли, че знае кое ми харесва и кое не.

Треслъв се застъпи за себе си.

— Ти си един от Засрамените евреи. Ти си Сам, главатарят на засрамените евреи. Няма как да не ти е харесала. Тя е написана за теб. Спокойно можеше да е написана от теб. Чувал съм те да говориш същите неща.

— Не, никога не си ме чувал да говоря с тези думи. Аз не правя нацистки сравнения. Нацистите са си били нацисти. А и случайно да съм казал, че не ми е харесала? Напротив, възхитен съм. Само ми се щеше да има повече песни и танци. Липсваше й някой хит от рода на „Пролет за Хитлер“[3], иначе си беше чудесна. Нямаше на какво да тропам с крака. Да го кажем така, видя ли някой на излизане да си тананика Вагнер?

— Значи, ако правилно съм те разбрал, виждаш проблем с липсата на вкус, така ли? — попита Треслъв.

— А ти не виждаш ли?

— Не, не и в музикален смисъл.

Финклер го прегърна през рамото.

— Знаеш ли — каза — мисля, че ще оставя този разговор на вас. А аз ще отида да взема още пийване по случай рождения ти ден. Ейб?

Ейб не пиеше. Или поне не тази вечер. Можело да се каже, че все още е на работа.

— Не си ли постоянно така — пошегува се Хефзиба, упражнявайки привилегията си на бивша съпруга.

— Какво точно правите? — попита Треслъв.

— Ами, като цяло просто гледам пиесата и преценявам реакциите към нея. Един от съавторите ми е клиент.

— И си дошъл да прецениш дали ще може да предяви иск за вреди, нанесени му от еврейския народ? — продължи Хефзиба, като го стисна за лакътя. Треслъв се почувства, сякаш е надзърнал в семейния им живот и му се прииска да не го е правил.

На две чаши вино, които бяха повече от годишната й доза, Хефзиба по негово мнение вече надхвърляше и годишната си доза кокетничене.

— Е, щом сте тук, за да преценявате реакциите, то аз с удоволствие бих ви споделил моята — каза той, но беше пропуснал момента в разговора и никой не го чу.

— Ейб винаги е знаел как да изцеди ответника до стотинка — обясни му Хефзиба.

— В този случай е малко по-различно — каза Ейб.

— Какво, да не би еврейският народ да съди него?

— Не, никой не го съди. Нито става дума за пари. Просто са го уволнили от университетския му факултет. Когато не пише пиеси, той работи като морски биолог. Уволнили са го, докато е бил под водата. Аз се опитвам да го възстановя на работа.

— Заради пиесата ли са го уволнили?

— Не точно. Заради това, че е казал, че за повечето от евреите в него Освиенцим е бил по-скоро увеселителен лагер, отколкото ад.

— А където няма ад, там няма и дявол, това ли е идеята?

— Не съм наясно с теологията му. Но това, което твърди и което заявява, че може да докаже отвъд всякакво съмнение, е, че вътре е имало казина, спа процедури и осигурени проститутки. Разполага със снимки на евреи, излегнали се по гръб в плувни басейни, докато девойки им подават захаросани ягоди в устата.

Хефзиба се изкиска високо.

— Тогава по неговата собствена логика — каза тя — Газа също трябва да е увеселителен лагер. Нека да мери с един и същи аршин. Няма защо да изкарва евреите нацисти, след като се оказва, че нацистите са били падащи си по забавленията филантропи.

— Може би в такъв случай Сам е прав като казва, че това, което току-що гледахме, е лека романтична комедия — вметна Треслъв, но отново пропусна момента.

— Мисля, че това е малко буквален прочит на начина, по който действа аналогията — каза Ейб, отговаряйки на Хефзиба, а на не на Треслъв. Но хвърли поглед на Треслъв като мъж на мъж и съпруг на съпруг. Ей такива буквоядци са жените!

— Добре, а какво мислите вие, като евреин? — попита Треслъв, като ускори темпото.

— Ами, като адвокат…

— Не, какво мислите като евреин.

— За пиесата ли? Или за моя клиент?

— За всичко. За пиесата, за вашия клиент, за плажовете в Освиенцим.

Ейб му показа дланите на ръцете си.

— Като евреин вярвам, че на всеки аргумент има и контрааргумент — отвърна.

— Ето защо от нас стават такива добри адвокати — засмя се Хефзиба, като стисна ръцете и на двамата мъже.

Тези хора не знаят как да си отстояват правата, помисли си Треслъв. Тези хора са бити карти.

Той отиде до тоалетната. Тоалетните винаги го ядосваха. Това бяха места, които го връщаха в кожата му. Лишен от илюзии, той се погледна в огледалото. Те сами са се отказали от чувството си на възмущение — сподели с отражението си, докато си миеше ръцете.

Когато се върна, видя, че Сам отново се е присъединил към групата. Сам, Хефзиба, Ейб. Една задушевна компания финклери. А може би той самият беше бита карта, помисли си Треслъв.

Бележки

[1] Град на Западния бряг на река Йордан, населен с около 165 000 палестинци и над 500 еврейски заселници, живеещи предимно в старата му част. Счита се за второто най-свято място в юдаизма след Йерусалим, от който отстои на около 30 километра, както и за един от четирите свещени града в исляма. — Б.пр.

[2] В юдаизма за разрешена храна, или „кошер“, не се приемат всички видове риба, а само тези с люспи. — Б.пр.

[3] Заглавието на фарсовата пиеса, залегнала в основата на комедията „Продуцентите“ (1968) на режисьора Мел Брукс. — Б.пр.