Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (11)

6

— Възможно е някой да иска да ти навреди — каза той, докато наливаше чая, решавайки да мине направо на темата.

По някаква причина, когато бяха двамата с Финклер, винаги на него се падаше да налива. За повече от трийсет години съвместно пиене на чай не можеше да си спомни нито един случай, когато Финклер да е налял чашите, или пък да е платил сметката.

Той не му го казваше. Нямаше как. Не и без да бъде обвинен, че го поставя в стереотип.

Бяха във „Фортнъм и Мейсън“^[1], където Треслъв обичаше да ходи заради традиционните препечени сандвичи със сирене и сосове, които сервираха там, а Финклер — защото можеше да разчита, че ще го видят и познаят.

— Да ми навреди? Имаш предвид чрез критика? В това няма нищо ново. Открай време се мъчат да го направят.

Това беше любимата фантазия на Финклер — че някой се стреми да го съсипе чрез критика. Всъщност никой нямаше подобни стремежи освен Треслъв, който обаче не се броеше и може би нападателката, която вместо него бе попаднала на Треслъв. Макар че нейните мотиви положително не бяха от артистично или философско естество.

— Нямам предвид да ти навреди по този начин — каза Треслъв.

— А по какъв начин имаш предвид?

— По истинския. — Той насочи въображаем пистолет към рижавото слепоочие на Финклер. — Сещаш се…

— Искаш да кажеш, да ме убие!

— Не, не чак да те убие. Но да те поотупа малко. Да ти открадне портфейла и часовника. И само казвам, че има такава възможност.

— Е, добре, след като смяташ, че има само възможност. Всичко е възможно, за Бога. Кое те кара да предполагаш точно за това?

Треслъв му разказа случилото се. Без унизителните подробности. Само сухите факти. Разходка в тъмното. Разсеяност. Прас! Физиономията във витрината на „Гивие“. Портфейлът, часовникът и кредитните карти заминават. Всичко свършва, преди да успееш да кажеш…

— За Бога!

— Именно.

— И?

— Какво и?

— Къде тук се появявам аз?

Това его, това его, помисли си Треслъв.

— И си мисля, че е възможно тя да ме е проследила от дома на Либор.

— Чакай малко. Тя? Кое те кара да мислиш, че е била жена?

— Мисля, че мога да различа мъж от жена.

— В тъмното? С нос, сплескан във витрината?

— Сам, човек разбира, когато е нападнат от жена.

— Така ли? Колко пъти досега си бил нападан от жена?

— Нито един, но не е там въпросът. Когато ти се случва, го разбираш.

— Да не си я опипал?

— Не, разбира се. Нямаше закога да я опипвам.

— Но иначе щеше, така ли?

— Да си призная, не ми мина през ума. Бях прекалено шокиран за такива мераци.

— И тя ли не те опипа?

— Сам, тя ме ограби. Изпразни ми джобовете.

— Беше ли въоръжена?

— Не мисля.

— Не мислиш или не мислеше?

— Каква е разликата?

— Може сега да си на мнение, че не е била въоръжена, но тогава да си мислел, че е.

— Не мисля, че тогава съм мислил, че е. Но може и да съм.

— Оставил си се на една невъоръжена жена да те обере?

— Нямах друг избор. Бях уплашен.

— От една жена?

— От тъмнината. От внезапността…

— От една жена.

— Добре, от една жена. Но отначало не знаех, че е жена.

— Тя каза ли нещо?

Сервитьорката, която донесе на Финклер още гореща вода, прекъсна отговора на Треслъв. Финклер винаги искаше още гореща вода, независимо колко гореща вода беше вече донесена. По този начин явно упражняваше властта си, помисли си Треслъв. Без съмнение Ницше също е поръчвал повече гореща вода, отколкото му е била необходима.

— Много сте мила — каза Финклер на сервитьорката, като вдигна с усмивка поглед към нея.

Дали искаше тя да го обича, или да се бои от него, зачуди се Треслъв. Ленивата деспотичност на Финклер винаги го бе впечатлявала. Самият той не бе искал от жените нищо друго, освен да го обичат. Което може би беше и грешката му.

— Така, да видим дали съм те разбрал правилно — каза Финклер, като изчака Треслъв да долее гореща вода в чайника. — Тази жена, тази невъоръжена жена те напада и ти смяташ, че е мислела, че напада мен, защото е възможно да те е проследила от дома на Либор, който, между другото, напоследък не ми изглежда никак добре.

— На мен пък ми се стори, че изглежда чудесно за възрастта си. Онзи ден, когато и ти трябваше да дойдеш, хапнахме заедно сандвичи и тогава също ми изглеждаше чудесно. Ти ме притесняваш повече. Излизаш ли въобще навън?

— Аз го видях с очите си и не ми се стори добре. И що за концепция е това „навън“? Каква е ползата от навън? Не е ли точно навън мястото, където разни жени чакат, за да ме ограбят?

— Не може да живееш само в главата си.

— Виж ти кой ми го казва. Аз не живея в главата си. Играя покер по интернет. Това е много далече от главата ми.

— Предполагам, че и печелиш.

— Разбира се. Миналата седмица съм спечелил три хиляди паунда.

— Майко мила.

— Да, майко. Затова няма какво да се притесняваш за мен. Но Либор не спира да си чопли раните. Така се е вкопчил в Малки, че накрая тя ще го отнесе със себе си.

— Той това иска.

— Знам, че го намираш за трогателно, но мен ако питаш, е болезнено. Трябва да махне това пиано.

— И да играе покер по интернет?

— Защо не? Една хубава печалба ще го ободри.

— Ами една голяма загуба? Никой не печели вечно, това май го беше казал някой, за когото си писал в книгите си. Нямаше ли един знаменит философски облог? Хюм, нали?

Финклер го изгледа продължително. Не си въобразявай, сякаш казваше той. Не си гради предположения върху моята привидна липса на скръб. Това, че не съм поел по пътя на Либор и не превръщам живота си в параклис, още не означава, че съм коравосърдечен. Нямаш представа как се чувствам.

А може би само така се бе сторило на Треслъв.

— Подозирам, че имаш предвид Паскал — отвърна накрая Финклер. — Само че той е казал обратното. Казал е, че ако винаги залагаш така, сякаш Господ съществува, дори той да не съществува, няма нищо да загубиш. Докато ако залагаш срещу него, а се окаже, че съществува…

— Си до шията в лайната.

— Ще ми се аз да го бях казал.

— Още можеш да го кажеш, Финклер.

Финклер се усмихна по посока на заведението.

— Както и да е — каза той — значи излизаш ти от входа на Либор, свеж като маргаритка, и онази грабителка, вземайки те за мен, те проследява на няколкостотин метра разстояние, където е по-светло, в което няма никакъв смисъл, и там те опердашва. И кое точно в инцидента я свързва с мен? Или мен с теб? Ние не си приличаме особено, Джулиан. Аз съм два пъти по-едър от теб, ти имаш два пъти повече коса…

— Три пъти повече коса.

— Аз съм с кола, ти си пеша… кое би я накарало да направи подобна грешка?

— Знам ли… това, че преди не е виждала нито един от нас?

— После те приближава, мисли си, тоя изглежда, сякаш има дебел портфейл, и станало каквото станало. Все още не разбирам откъде-накъде аз ще съм бил нейната цел?

— Може би е знаела, че си спечелил три хиляди на покер. Или ти е била почитателка. Или е фен на Паскал. Знаеш какви са феновете.

— Или пък не е. — Финклер поръча още гореща вода.

— Виж — рече Треслъв, като се помести на стола си, сякаш не искаше цялото заведение да го чуе — въпросът е в онова, което тя каза.

— Какво е казала?

— Или поне което ми се стори, че каза.

Финклер разтвори ръце по финклерски. Безкрайното търпение започваше да се изчерпва, говореше жестът. В този си вид той напомни на Треслъв за Господ. Господ, отчаял се от Своите чада от върха на планината. Изпълни го завист. Към онова, което Господ бе дал на финклерите като знак на своя завет към тях — способността да вдигат рамене като Него. Нещо, от което Треслъв, като не-финклер, беше лишен.

— Каквото е казала или каквото ти се е сторило, че е казала, изплюй най-сетне камъчето, Джулиан.

И той го изплю.

— Ти си евреин. Каза, Ти си евреин.

— Измисляш си.

— Защо ще си измислям?

— Защото си злобен, извратен тип. Знам ли защо ще си измисляш. Защото си чул собствените си мисли. Допреди малко си бил с мен и Либор. Сигурно си си казвал Ах вие, евреи. Вие, шибани евреи. Думите са ти били на езика и затова си ги приписал на нея.

— Тя не каза Ах вие, шибани евреи, а Ти си евреин.

— Ти си евреин?

Сега като го чуваше от устните на другиго, Треслъв не беше напълно сигурен, че е сигурен.

— Така мисля.

— Така мислиш? Ами ако е казала нещо друго, което да е звучало като Ти си евреин?

— Вече разсъждавах върху това. Може да е казала Ти си Джулс, но откъде ще знае името ми?

— Било е върху кредитните карти, които ти е откраднала — добро утро!

— Не ми викай добро утро. Знаеш, че мразя да го правиш.

Финклер го потупа по ръката.

— Било е върху кредитните карти, които ти е откраднала — без добро утро.

— На картите са написани инициалите ми. Дж. Дж. Треслъв. Няма и помен от Джулиан, а още по-малко от Джулс. Няма защо да го увъртаме, Сам, тя ме нарече евреин.

— И смяташ, че единственият евреин в Лондон, с когото е могла да те сбърка, съм аз?

— Допреди малко сме били заедно.

— Съвпадение. Жената вероятно е хроничен антисемит. Без съмнение нарича евреин всеки, когото обира. При вас не-евреите, това е нарицателен термин за всички, които не харесвате особено. В училище дори наричаха чифути онези, които вземаха неща, които не им принадлежат. Сигурно и ти си го правил. Това е за вас образът на евреина — крадец или скръндза. Може просто да си го е връщала. На̀ ти, евреино — дали не ти е казала така? В смисъл на „сега ти го върнах“.

— Каза, Ти си евреин.

— Значи се е объркала. Било е тъмно.

— Беше светло.

— Нали каза, че било тъмно.

— Предавах духа на обстановката.

— Подвеждащо.

— Поетично. Беше тъмно в смисъл на късния час, а светло в смисъл на осветено от уличните лампи.

— Достатъчно светло, за да е очевидно, че не си евреин?

— Толкова светло, колкото и тук. Приличам ли ти на евреин?

Финклер се изсмя високо, както по телевизията. Треслъв знаеше със сигурност, че в действителност той никога не се смее — това беше едно от оплакванията на Тайлър, докато беше жива и омъжена за човек, който нямаше капчица смях в себе си — но когато искаше да покаже сърдечност от екрана, го правеше с цяло гърло. Треслъв се удивляваше как дори един от неговите стотици хиляди зрители можеше да се хване на това.

— Нека попитаме присъстващите — каза Финклер. И за един кошмарен миг Треслъв допусна, че наистина ще го направи. Да си вдигнат ръцете онези, които мислят, че този мъж е или че може да бъде взет за евреин. Това щеше да е един начин който да накара всички, които още не бяха разбрали, че Финклер е тук, да го забележат.

Треслъв се изчерви и сведе глава, като докато го правеше си помисли, че именно това е, което слага върху него печата на не-еврейщината. Кой беше виждал някога срамежлив евреин?

— Е, това е историята — каза той, когато най-сетне събра смелост да вдигне очи. — Ти ми кажи. Какво би ме посъветвал Витгенщайн^[2]?

— Да си извадиш главата от задника. Както и от моя и от този на Либор. Разбирам, ограбили са те. Неприятно е. При това вече си бил в състояние на повишена емоционалност. Вероятно не е здравословно тримата да се събираме по този начин. Във всеки случай не и за теб. Ние имаме причина. В траур сме. А ти не си. А и да си, не би трябвало. По дяволите, това е болезнено, Джулиан. Не можеш да си на наше място. Не би трябвало и да искаш да бъдеш.

— Аз не искам.

— Някъде в себе си искаш. Не ми се ще да бъда жесток, но винаги е имало някаква частица от нас, която си искал.

— От вас? Откога ти и Либор станахте нас?

— Това е нетактичен въпрос. Много добре знаеш откога. Но сега вече това не ти е достатъчно. Искаш и още една частица. Искаш да си евреин.

Треслъв едва не се задави с чая си.

— Кой е казал, че искам да съм евреин?

— Ти го каза. За какво иначе е всичко това? Виж, ти не си единственият. Много хора искат да са евреи.

— Е, ти не искаш.

— Не започвай с това. Звучиш като Либор.

— Сам… Самюъл… Отвори си добре ушите. Аз. Не. Искам. Да. Бъда. Евреин. Ясно? Нямам нищо против тях, но ми харесва да съм това, което съм.

— Помниш ли, като ми казваше колко ти се иска моят баща да е твой баща?

— Тогава бях на четиринайсет. И ми харесваше фактът, че ме караше да го удрям в корема, докато моя баща ме беше страх дори да го докосна по рамото. Но това нямаше нищо общо с някакво желание да съм евреин.

— Какво си тогава?

— Моля?

— Каза, че ти харесва да си това, което си. Затова питам какво си.

— Какво съм ли? — Треслъв погледна към тавана. Това звучеше като въпрос-уловка.

— Именно. Ти не знаеш какво си и затова искаш да си евреин. Докато се усетиш, ще започнеш да носиш масури и ще ми кажеш, че си се записал като доброволец да пилотираш израелски самолети срещу Хамас. Повтарям ти, Джулиан, това е нездравословно. Почини си. Излез от града. „Навън“, както казваш ти. Намери си мацка. Заведи я на курорт. Забрави за другото. Купи си нов портфейл и си живей живота. Гарантирам ти, че онзи, който ти е задигнал стария, не е бил жена, колкото и да ти се иска да е така. А още по-сигурно е, че не те е объркал с мен, нито те е нарекъл евреин.

Треслъв остана като сразен пред лицето на толкова много философска увереност.