Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546

История

  1. — Добавяне

4

Макар и да не беше чак Кристалната нощ, непредизвиканото нападение срещу него затова, че е евреин, бе придобило във въображението на Треслъв почти измеренията на зверство. Той си даваше сметка, че е превъзбуден. Нощта с Кимбърли, това, че тя погрешно му приписа характеристики на евреин, в резултат на което той — на четиридесет и девет годишна възраст! — бе изживял най-хубавия секс в живота си (най-малкото, и двамата се усмихваха, докато го правеха) и усещането за история, витаещо около него, всичко това го правеше неблагонадежден свидетел на собственото му битие.

Помнеше ли изобщо какво всъщност се беше случило?

Той реши да посети отново местопроизшествието, да мине още веднъж през събитията от вечерта, като започне не от гостуването си при Либор — не искаше да намесва Либор, ненапразно не бе споделил нищо с Либор, Либор си имаше достатъчно свои грижи — а от портите на Риджънтс Парк. През седмиците, изминали след нападението, бе захладняло, така че не можеше да се облече както през въпросната нощ. Така загърнат изглеждаше по-обемист, но иначе Джудит — както вече наричаше своята грабителка — не би трябвало да се затрудни да го разпознае, ако и тя се върнеше на същото място.

Нямаше друг избор, освен да я нарече Джудит. Това имаше нещо общо с канадския охранител, заплашил да отреже главата на еврейския студент. Нали Джудит беше обезглавила Холоферн[1]. Вярно, самата тя беше еврейка, но действието й имаше сходен привкус на отмъстително близкоизточно насилие. Там, откъдето идваше Треслъв — нека го наречем Хемпстед, за да пестим време, хората поне оставяха главите на враговете си на раменете.

За по-безопасно той остави телефона и кредитните си карти у дома.

Какво всъщност правеше — канеше я да го натупа отново? Хайде, Джудит, давай да те видим на какво си способна. Надяваше се, че ще го натупа отново? (Само че този път щеше да го завари предупреден и подготвен, малко по-костелив орех.) Или просто искаше да се изправи срещу нея, антисемитката, очи в очи и да остави на съдбата да реши останалото?

Отговорът на всички тези въпроси беше не, а може би да, но от изследователска гледна точка.

Някъде в дъното на обърканото му съзнание се надигаше също така решимостта да я задържи, ако тя дори само си покаже лицето, да извърши граждански арест.

Той се притисна към портите на парка и погледна вътре, вдишвайки аромата на листа. Не можеше да накара по своя воля главата си да се мае отново, нито чистосърдечно да забрави познанието, което сега изтласкваше всичките му останали мисли. Но беше ли чистосърдечен две седмици по-рано? Или си търсеше белята?

У Либор имаше финклерски разговори, той помнеше това. Помнеше старото усещане на изолираност, на завист към двамата мъже за животинската топлота помежду им, дори когато по навик спореха помежду си за вечния финклерски въпрос и казваха „Хайде пак“ всеки път когато другият отвореше уста, сякаш взаимното недоверие беше врязано във финклерите като името на крайморски курорт в някоя скала — Хайде пак; хайде, пак — точно както и взаимната любов помежду им. Така че той носеше от техния мускус по себе си. Всеки, който не харесваше особено тази специфична миризма, можеше да я усети върху него. Изведнъж се зачуди дали не беше сгрешил, като първо не се отби у Либор за по чаша вино. Можеше ли да разчита, че ще възпроизведе онази вечер, без преди това да е бил близо поне до него?

Той се върна назад и позвъни на вратата му. Никой не отговори. Либор вероятно беше навън, може би на нова среща, обсъждайки зодиите с някое момиче, прекалено младо, за да е чувало за Джейн Ръсел. Освен ако не лежеше бездиханен върху своя „Бекстайн“ с празно шишенце от аспирин върху клавиатурата и струна от пиано около врата, както би лежал Треслъв, ако Малки бе негова съпруга и го бе оставила сам-самичък на света.

В главата му зазвуча Шуберт и очите му се наляха със сълзи. Защо баща му не му бе позволил да свири? Кое у неговия син го бе уплашило? Нещо болезнено? Дума на Финклер. Какво толкова лошо имаше в болезнените неща?

Той предпазливо продължи пътя си покрай опасностите, духовни и действителни, на сградата на БиБиСи и отново мина между колоните на църквата. Не беше сигурен, че ще може да си спомни точно маршрута, който бе изминал в нощта на нападението, но знаеше, че се беше шлял покрай бутиците за модни стоки, където някога се бе намирал магазинът за пури на баща му, затова пое по Райдинг Хаус Стрийт, а после свърна по Мортимър Стрийт по посока на „Гивие“. Трябваше само да се увери, че подхожда към магазина за цигулки откъм правилната посока, което налагаше — според него — да се върне натам, откъдето беше дошъл, и да поостане още малко на Риджънт Стрийт, след което да наближи отново. Оставяйки Риджънт Стрийт зад гърба си, той си напомни да обръща повече внимание на сенките във входовете и безистените, отколкото бе обичайната му практика. Също си помисли, че ще е добра идея да изглежда по-уязвим от обикновено, макар никой, който го познаваше, да не би могъл да забележи разлика в походката му или в общия му вид на тревожна възбуда.

Улиците бяха приблизително толкова оживени, колкото и преди две седмици. Същият фризьорски салон, както и задименият китайски ресторант бяха отворени за късни клиенти, ремонтът на павилиона за вестници още продължаваше. Като се изключи захладнелият въздух, нощите не се различаваха. С разтуптяно сърце Треслъв наближи магазина на „Ж. П. Гивие“. Знаеше, че се държи глупаво. Жената, която го бе нападнала, сигурно си имаше по-добри занимания от това да стои в сенките в очакване на невероятния шанс той да се появи пак. И за какво? Нали вече беше взела ценностите му.

Нещата не се връзваха тогава, нямаше причина да се връзват и сега. Но ако тя съжаляваше за постъпката си и сега искаше да му върне нещата обратно? Или ако ограбването беше само увертюра към онова, което му бе приготвила? Нож в сърцето, може би. Или пистолет в слепоочието. Или отрязване на главата. Разплата за някакво въображаемо зло, което й беше сторил. Или за някое истинско зло, нанесено й от ръката на Финклер, с когото тя го бъркаше.

Тази възможност бе наистина плашеща — не да го сбъркат с Финклер, макар и това да си беше достатъчно обидно — а да го държат отговорен за нещо, което той бе сторил. Според Треслъв Финклер бе напълно способен да нарани една жена и да я докара до ръба на лудостта. Представи си как умира заради Финклер, проснат кървящ на паважа, без никой да му се притече на помощ, заради престъпление, което не беше и не би могъл да извърши. Горчивата ирония на картината накара краката му да омекнат. Ироничният край на живота му не беше абстрактно предположение за Треслъв — той имаше предчувствие за него по същия начин, както и за сгромолясващите се стълбове и дървета. И виждаше как минувачите го подритват встрани от пътя си като някакво еврейско куче по улиците на Каракас или Буенос Айрес, или Фонтани-су-боа, или Торонто.

Той застана пред витрината на „Ж. П. Гивие“, възхищавайки се на инструментите, изложени в своите калъфи, и на кутийките с колофон, които след последното му идване бяха подредени по нов, примамлив начин — като опаковки със скъп шоколад. Една ръка го потупа по рамото.

— Джудит! — извика стреснато той и кръвта му изстина.

Бележки

[1] Юдит, или Джудит — красива вдовица, която според легендата спасила селото си от сирийските нашественици. Тя напила с вино генерал Холоферн, след което отрязала с неговия меч главата му. Когато видели обезглавения труп, сирийските войници изпаднали в паника и се оттеглили. — Б.пр.