Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Част втора

Шеста глава

1

Всяка втора сряда, ако празниците от еврейския календар го позволяваха, Финклер се срещаше със своите съмишленици от Засрамените евреи в клуб „Граучо“[1] в Сохо. Не всички от тях мечтаеха да удрят бащите си в стомасите. Някои все още изпитваха нежна привързаност към вярата, в която бяха отгледани, така че трябваше да оправдават своето отсъствие, когато поредната вечер на Засрамените евреи съвпадаше с онова, което те все още бяха достатъчно евреи, за да наричат Йом Тов: Рош Хашана, Йом Кипур, Сукот, Симхат Тора, Шавуот, Пурим, Песах, Ханука. Последният да затвори вратата, както казваше Финклер.

В случая с тези Засрамени евреи срамът беше не от думичката с Е, а от думичката с Ц. Поради която причина, в периферията на движението винаги имаше известно брожение за това как точно трябва да се наричат. Нямаше ли да предадат по-точно произхода и естеството на своя срам, ако сменяха името си на Засрамените ционисти?

От гледна точка на благозвучието Финклер не смяташе така. А от гледна точка на логиката не смяташе така въобще. „Наречете се Засрамените ционисти“, казваше той, „и веднага ще изключите такива като мен, които никога не са били ционисти. Нещо повече, ще отворите организацията и за нееврейски членове, тъй като навън има много хора, които от чисто човешка гледна точка се срамуват от ционизма. Докато ние се срамуваме от човешка гледна точка като евреи. В това е и целият ни смисъл според мен.“

На един-двама от членовете им хрумна, че тук се съдържа известен расизъм, сякаш на еврейския срам се придаваше по-висока стойност, отколкото на всеки друг срам, но Финклер тушира тези възражения, като изтъкна, че макар те да не притежават монопол върху срама и положително са отворени към сътрудничество с други групи, които са също така засрамени, както и те — той лично приветстваше известно обединяване в тази насока — но само евреите могат да са по еврейски засрамени. В смисъл че само те можеха вътрешно да изразят емоцията на измяната.

Това на свой ред доведе до кратка дискусия дали, в такъв случай, най-подходящото наименование от всички не би било Измамените евреи. Но Финклер отново спечели единоборството с довода, че „измамени“ е прекалено сприхава дума, за да издигнат знамето си под нея, тъй като смисълът й предполагаше, че са против ционизма само защото той по някакъв начин ги е изключил или зарязал, а не защото е престъпление против човечеството.

Дори някои от членовете да бяха на мнение, че Финклер завърта нещата и по двата начина — първо превръща личната си болка в добродетел, а след това я заклеймява, те си мълчаха по въпроса. Може би защото и за тях самите срамът едновременно беше и не беше случка от биографията им, беше и не беше шепот на сърцето, беше и не беше обществено достояние, а справедливостта му се основаваше ту на разума, ту на поезията.

Нещата, поне временно, бяха решени по следния начин: онези Засрамени евреи, които бяха само отчасти засрамени — ще рече засрамени като евреи от ционизма, но не и като евреи от това, че са евреи — щяха временно да суспендират срама си по време на Рош Хашана, Йом Кипур, Ханука и така нататък, и да го възобновяват, когато календарът отново станеше светски.

Колкото до останалите, те бяха свободни да бъдат каквито евреи пожелаят. В това отношение групата позволяваше разнородност. Тя включваше както евреи като Финклер, чийто срам обхващаше всичко, що е еврейско, и който пет пари не даваше за религиозните празници, така и евреи, които дори не знаеха тези празници, защото бяха възпитани като марксисти и атеисти, а също и такива, чиито родители си бяха сменили имената и бяха отишли да живеят в провинциален Бъркшир, за да отглеждат коне, и които намятаха мантията на еврейството само за да могат отново да я свалят след това.

Логиката, която правеше невъзможно за онези, които никога не са били ционисти, да се наричат Засрамени ционисти, не се разпростираше върху евреите, които никога не са били евреи. За да бъдеш Засрамен евреин, не се изискваше да си бил съзнателно евреин през целия си живот. Един от членовете дори беше разбрал, че изобщо е евреин по време на телевизионна програма, в която пред обектива на камерата му бяха разкрили кой е всъщност. В последните кадри на предаването го показваха как плаче пред един мемориал в Аушвиц за мъртвите си предци, които до този момент не бе подозирал, че съществуват. „Това вероятно обяснява откъде идва талантът ми като комик“, бе казал той в интервю за един вестник, макар към този момент вече да бе преосмислял новата си принадлежност. Роден като евреин в понеделник, в сряда той вече се беше записал като Засрамен евреин, а следващата събота бе видян да скандира „Всички сме от Хизбула“ пред израелското посолство.

Финклер бе този, който предложи клуб „Граучо“ за място на срещите им, след като Засрамените евреи го привлякоха за свой член. Дотогава зародишът на групата се събираше по домовете им в Белсайз Парк и Примроуз Хил[2], но Финклер възрази, че това одомашнява тяхната борба и я прави затворена в себе си. На онези, които се дърпаха срещу обсъждането на толкова наболели проблеми на едно място, предназначено за смях и алкохол (още повече наречено на името на евреин, шегувал се с еврейското си потекло[3]), той противопостави съображението за ползите от публичността. Нямаше никакъв смисъл да се срамуват, че са Засрамени евреи. Целият смисъл на техния срам бе в това да го изложат на показ пред всички.

Според Тайлър принадлежността на нейния съпруг към Засрамените евреи бе продължение на стремежа му да бъде във фокуса на шоу бизнеса. Тя го бе придружавала при други, по-ранни посещения в „Граучо“ и го бе наблюдавала как се държи — показността, с която раздаваше милостиня на образованите бездомници и продавачите на „Големия тираж“[4], тълпящи се на тротоара пред входа, размахът, с който се подписваше в членската книга, това как си бъбреше с персонала, който на свой ред му се отплащаше, изговаряйки медногласно името му, удоволствието, с което се въртеше сред филмовите режисьори и телевизионните водещи на бара. Като се добавеше сега и водещата му роля сред Засрамените евреи, Тайлър добре разбираше триумфиращото му усещане — нескромната наслада, която получаваше от това да вижда как влиянието му расте далеч извън пределите на философията.

След смъртта на Тайлър — макар да можеше да се очаква, че като човек, освободил се от ироничната цензура на жена си, ще сграбчи възможността да бъде още по-необуздано самодоволен — той, напротив, приглуши донякъде поведението си. Смяташе, че дължи това на паметта й. Нещо като епитафия под формата на примерност от негова страна.

Знаеше, че тя би предпочела изобщо да се откаже от членството в Засрамените евреи. Но не можеше да стигне чак дотам. Движението имаше нужда от него. Палестинците имаха нужда от него. „Граучо“ имаше нужда от него.

Не всичко вървеше по мед и масло. В спокойни вечери ъгловата маса в ресторанта им позволяваше „да бъдат сред обществото“ точно толкова, от колкото се нуждаеха. Но когато клубът беше пълен, останалите гости можеха да чуват разговорите им и понякога се чувстваха свободни да се присъединят. Това беше поносимо, стига неканените събеседници да бяха добронамерени и не прекалено буйни, но споровете можеха да излязат и извън контрол, както в случая, когато група посетители от музикалния бизнес, носещи червени кабалистични[5] гривни, дочуха за целта на сбирките на Засрамените евреи и се опитаха да ги изхвърлят от клуба като антисемити. Последваха остри пререкания, по време на които комедиантът Иво Коен беше съборен на земята за втори път, откакто бе станал Засрамен евреин (първият беше на площад Трафалгар, по време на демонстрацията на една група, наричаща себе си „Християни за Израел“). „Какъв чудесен пример за еврейска добродетел!“, бе изпухтял той, запасвайки ризата си, в повторение на репликата „Какъв чудесен пример за християнска добродетел!“, с която бе заклеймил нападателите си на площад Трафалгар. Иначе той бе нисък, закръглен мъж, така че падането му не беше отвисоко. А и тъй като номерът му на сцената се наричаше „Марксистко шамаросване“ (по името на Карл, не на Граучо) и изискваше от него доста търкаляне и падане, никой не взе инцидента твърде насериозно. Но от клуба не бяха готови да допуснат подобно събитие да се случи отново и настояха бъдещите сбирки на Засрамените евреи да се състоят или някъде другаде, или в отделна стая на втория етаж.

Макар да нямаше желание да си разваля отношенията с кабалистите, чието учение имаше и донякъде практична страна, която той одобряваше и в чиито редове на търсачи на истината се числяха също така Мадона и Дейвид Бекъм — за които той подозираше, че са чели неговите книги и биха искали да се запознаят с него — Финклер чувстваше, че не може да не ги смъмри за вулгарното им поведение, което не правеше чест на еврейския мистицизъм, за чиито прилежни ученици се представяха. Колкото до обвинението срещу Засрамените евреи в антисемитизъм, той с достойнство отвърна: „Тази инсинуация ни оставя безмълвни“.

Цитатът беше от някой друг, но Финклер не можеше да си спомни от кого. Несъмнено от някой антисемит. Не че имаше някакво значение. Не е важно кой го казва или какво значи, важното е как се казва и пред кого.

Доволен от приемането на фразата от своите Засрамени събратя, Финклер я повтори — „Инсинуацията, че сме водени от самоомраза евреи, ни оставя безмълвни“ — в черновата на едно писмо, което в крайна сметка бе публикувано в „Гардиън“ и подписано от двайсетима от най-изтъкнатите Засрамени, както и от „65 други“. „Далеч сме от това да мразим факта, че сме евреи“, продължаваше писмото, „тъкмо напротив, ние сме тези, които продължават великите еврейски традиции на състрадание и справедливост“.

Един от членовете на групата разпозна цитата и поиска да го махнат. Друг се тревожеше, че фразата „водени от самоомраза евреи“ може да се извади от контекста и да се използва срещу тях, както например театрите вадеха фразата „чудесна постановка“ от изречението „това е всичко друго, но не и чудесна постановка“. Трети попита защо той и още неколцина не така изтъкнати Засрамени не са споменати поименно сред подписалите писмото, а са вмъкнати в унизителното „65 други“. А четвърти изобщо постави под съмнение ефикасността на писането на писма до „Гардиън“.

„Газа гори, а ние тук си играем на ефикасност!“ — възропта Финклер.

Можеше да се каже, че целта на това съображение е да получи всеобщо одобрение, стига самият Финклер да го одобряваше. Всъщност на него му се искаше изобщо да не го е казвал. Газа бе галванизирала движението, както галванизираше и цялата страна, но що се отнасяше до него, може би защото предпочиташе да води събитията, а не да ги следва, той предпочиташе да отвърне поглед на другата страна, станеше ли дума за Газа. Газа не го устройваше. Философът в него се отвращаваше от всички тези разговори за убийства и кръвопролития по улиците. Човек трябва да пази големите и еднозначни думи за големи и еднозначни събития, мислеше Финклер. А имаше нещо нелогично в това да обвиняваш страната, чието име не искаше да назовава, в произволно и непредизвикано насилие, докато в същото време се оплакваш, че нейните бомбардировки над Газа били в непропорционален мащаб. Непропорционален на какво? Непропорционален на провокацията. Което значеше, че все пак са били провокирани.

По пътя на логиката самата концепция за непропорционалност бе калпава. Как трябваше да се измерва? Да се разменя ракета за ракета, живот за живот? След като веднъж се приеме, че провокация е имало, нямаше ли право провокираната страна да въздаде възмездие, с което да приключи с провокациите веднъж завинаги?

Той размишляваше отвъд конкретните факти. Израелците бяха извън контрол. В това нямаше съмнение. Но онова, което е вярно в даден контекст, трябваше да бъде вярно и по принцип. А нещата, които неговите Засрамени евреи говореха в този контекст, лесно щяха да прозвучат като пълна глупост, казани при други обстоятелства. Той правеше, каквото се изискваше от него; пишеше писма, отстояваше платформи, но сърцето му не беше изцяло в това. Плашещото бе, че понякога се питаше дали не е започнал да забравя от какво всъщност се срамува. Съществуваше ли такова нещо като Газа-синдром на Алцхаймер?

Преди Газа — а той се надяваше Газа завинаги да си остане неговата малка мръсна тайна — Засрамените евреи до голяма степен бяха изразили своето задоволство от неговото практическо лидерство. В техните очи той бе дал на новоизлюпеното движение онази популистка интелектуалност, която напълно оправдаваше първоначалните им ухажвания към него.

Скоро след свадата с кабалистите с клуба бе постигната договорка, че срещите им ще започват с вечеря в ресторанта, по време на която те няма да повишават глас или да засягат противоречиви теми, след което ще се преместват в самостоятелна стая на втория етаж, където ще могат да разговарят без опасения, че ще бъдат чути или прекъсвани. Дори сервитьорът с напитките нямаше да ги притеснява, ако те сами не пожелаеха. Това придаваше потаен и дори опасен привкус на техните разисквания.

Именно тук, около две години след присъединяването си към групата, Финклер почувства за пръв път, откакто бе влязъл в нея — откакто, ако наричаме нещата с истинските им имена, я бе оглавил, — че срещу неговото влияние се надига растяща опозиция. Той не бе сигурен кое я е предизвикало. Завистта най-вероятно. Дори и най-добрите каузи са уязвими за нея. Беше написал прекалено много писма от тяхно име. Беше гостувал в прекалено много радио — и телевизионни предавания. Беше отнел част от груповия срам и си го беше присвоил. Сам Финклер — Засраменият евреин.

„Скоро ще осъзнаят грешката си — бе предрекла Тайлър. — С алчно копеле като теб наоколо не след дълго ще открият колко трудно могат да се докопат до своята порция срам.“

Но Финклер смяташе, че завистта може да се долови от начина, по който хората те гледат, когато смятат, че ти не ги гледаш, от това как стават неспособни да те слушат, сякаш всяка дума, която изговаряш, е изпитание за тях; докато тук ставаше дума не толкова за персонално, а по-скоро за някакво идеологическо недоволство, което караше останалите да потъркват носове и да въртят очи към тавана. Дали причината бе Газа? Дали бяха доловили неговата колебливост? Не вярваше да са го разгадали. Двусмислиците му объркваха самия него, та какво оставаше за тях. Той дори се бе присъединил към спора за непропорционалността в една нашумяла статия, излязла под заглавието „Колко очи и колко зъби?“

Накрая му стана ясно, че проблемът не е в Газа, а в „Бойкота“.

„Бойкот“ беше съкратеното наименование за „Всеобхватния академичен и културен бойкот на израелските университети и институции.“ Имаше и други бойкоти на дневен ред, но Всеобхватният академичен и културен бойкот на израелските университети и институции беше темата на деня, бойкотът, който биеше всички останали бойкоти главно поради причината, че основните му поддръжници сами бяха хора от културните и академични среди, които не можеха да си представят по-тежък удар от това да ги лишат от достъп до конференции или някое учено списание да откаже да публикува последния им доклад.

Финклер бе отхвърлил с презрение идеята, първо, защото я смяташе за немощна — „Какво ще правим след това“, попита той, „ще накараме Асоциацията на британските филателисти да се обяви против близането на израелските марки?“ — и второ, защото затваряше дискусията там, където тя можеше да бъде най-ползотворна.

— Аз по принцип съм против всичко, което изключва диалога и обмена — каза той, — но да се възпира комуникацията между интелектуалците, които винаги са били нашата най-добра надежда за мир, е особено нелепо и нецелесъобразно. По този начин ние, между другото, ще заявим, че: а) вече сме решили в ума си какво ще мислим, б) сме затворили ума си за онова, което мислят другите, и в) предпочитаме да не чуваме нищо от онова, с което случайно не сме съгласни.

— Какво повече има да се чува? — заинтересува се Мъртън Кугъл. Мъртън Кугъл беше водещият бойкотиращ в групата. Той вече бойкотираше Израел от свое лично име, като преравяше всички стоки по рафтовете в супермаркета и се оплакваше на управителя, ако откриеше подозрителна консерва или опаковка. В своето преследване на „расистки стоки“ — обикновено, по негови наблюдения, скрити по най-ниските лавици в тъмните ъгълчета на магазина — Мъртън Кугъл си беше съсипал кръста и вече почти си бе повредил очите.

По мнение на Финклер, Кугъл беше истинско зомби. Но което беше още по-лошо, неговото разложение беше заразно. В мига, в който Кугъл заговореше, на Финклер му се приискваше да се свие в някое ъгълче и там да умре.

— Винаги има още какво да се чуе, Мъртън — каза му Финклер, като се държеше за ръба на масата, за да стои изправен. — Както и винаги има още какво да се каже.

— Е, някои от нас нямат време да седят тук и да те слушат как го казваш — отвърна Кугъл. — Досега ни накара да се противопоставим на бойкота на потребителите срещу всички израелски стоки и продукция, бойкота на всякакъв туризъм до Израел, освен в случаите, в които носи странични ползи на палестинците, бойкота на израелските атлети и спортисти…

— Каквито няма — вметна Финклер.

— … бойкота на всякаква продукция, отгледана в Окупираните територии, преустановяването на търговията с Израел от страна на държавите от Европейския съюз…

— Ами в случаите, в които тя носи странични ползи на палестинците?

— … изтегляне на инвестициите от израелските компании, както и от компаниите, които инвестират в Израел или по друг начин подкрепят незаконната държава, а ето че сега…

Финклер огледа помещението, за да прецени на каква поддръжка би могъл да разчита Кугъл. Както винаги, бе разочарован да види сред присъстващите толкова малко от звездните актьори и комедианти — Иво Коен не беше звезден — и толкова малко от живите културни легенди — Мъртън Кугъл не беше жив — чиято принадлежност към Засрамените евреи първоначално го бе привлякла в организацията. Вярно, приятно му беше да бъде звездата на шоуто, но предпочиташе шоуто, в което се изявява, да бъде малко по-звездно. Пръв сред равни, така виждаше той своята роля, но къде бяха равните му? Отвреме-навреме на сбирките се прочиташе писмо или съобщение от някой от великите, който в момента беше на турне в Австралия или Южна Америка, но пожелаваше на групата успехи в неоценимата й работа, а понякога се появяваше и видеозапис, на който изтъкнат музикант или драматург се обръщаше към Засрамените евреи, сякаш бяха Нобелов комитет, а той — щастлив лауреат, който изразява дълбоката си признателност заради оказаното му доверие, но за съжаление не може да дойде да си получи наградата лично. Иначе редовни посетители бяха само професорите, които нямаше къде другаде да отидат, писателите като Кугъл, които никой не желаеше да издава, известен брой свободно блуждаещи заядливци, наричащи себе си представители и анализатори, както и някой и друг самоназначил се директор на Институт по преливане от пусто в празно и един-двама полусветски равини със загрижени погледи.

Ако Финклер се бе заел с обучение на възрастни, с подобен тип хора щеше да си прекарва вечерите.

И те се осмеляваха да го подлагат на съмнение! Е, в такъв случай той имаше новина за тях: и той подлагаше на съмнение тях.

Имаше моменти, в които се чудеше защо изобщо се е захванал с това. Ако нямам особено желание да бъда с евреи, питаше се, какъв е смисълът да бъда точно с тези евреи само защото те също нямат особено желание да бъдат с евреи?

Забеляза, че Рубен Тъкман се готви да каже нещо. Тъкман беше либерален равин, който носеше скъпи летни костюми през всички сезони и страдаше от леко, фъфлещо заекване — освен ако това не беше преструвка, което не би учудило Финклер — което караше очите му да се притварят, докато говори. Това придаваше на бездруго развратната му физиономия една сънна чувственост, която, както все се канеше да му каже Финклер, никак не подхождаше на святата му длъжност. Тъкман, който почти постоянно се намираше в почивен ден, неотдавна бе добил известност заради самотното си бдение пред входа на Уигмор Хол[6], където бе насрочен концерт на един никому неизвестен ансамбъл от Хайфа. Всъщност концертът бе отменен поради заболяване, но Тъкман въпреки това проведе протеста си, колкото с цел да посрами концертната зала (и да се покаже в центъра на Лондон с новия си ленен костюм от Бриони, помисли си Финклер), толкова и за да разубеждава посетителите, дошли да си купят билети. „Обитсам м-музиката колкото и всеки друг“, бе казал на един репортер, „но не мога да позволя на дутсата си да се извитсява на фона на невинна кръв.“

Вместо да се остави да бъде завлечен във високопарните словесни плитчини на Тъкман, Финклер се върна към Кугъл.

— Искам да те попитам нещо, Мъртън — каза той. — Ние не сме ли едно семейство?

— Аз и ти?

— Недей да гледаш така притеснено. Не конкретно аз и ти. Всички ние. И макар да сме спорили по този въпрос хиляди пъти, от какво друго се срамуваме, ако не от своите? Нямаше да се наричаме Засрамените евреи, ако обектът на нашата критика беше Бирма или Узбекистан. Срамуваме се от собственото си семейство, не е ли така?

Мъртън Кугъл не можеше да се съгласи току-така. Къде беше уловката? Другите Засрамени евреи също гледаха предпазливо.

Рубен Тъкман бе събрал ръце пред гърдите си като в будистка молитва.

— Виж, Т-там — започна той, поднасяйки името на Финклер като дар за помирение.

Но Финклер не можеше да чака.

— А щом сме семейство, за какъв бойкот говорим? Кой човек би бойкотирал собственото си семейство?

Репликата бе безсрамно открадната от Либор. Но нали затова са приятелите. Да ти дават разни неща.

Беше му приятно да се сети за Либор, един евреин, когото харесваше.

Бележки

[1] Известен ексклузивен лондонски клуб, чийто членове принадлежат предимно към средите на медийната, развлекателната и модната индустрия. — Б.пр.

[2] Престижни лондонски квартали. — Б.пр.

[3] Граучо Маркс (1890–1977), на когото е наречен клубът, е известен американски комик. — Б.пр.

[4] Big Issue — уличен вестник, разпространяван в осем държави, който се пише от професионални журналисти и се разпространява от бездомници, давайки им по този начин законен източник на препитание. — Б.пр.

[5] Кабала — учение, свързано с мистичните аспекти на традиционния (равински) юдаизъм. — Б.пр.

[6] Популярна концертна зала в Лондон, предназначена предимно за камерни изпълнения. — Б.пр.