Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (37)

4

Тя го харесваше. Определено го харесваше. Той представляваше промяна за нея. У него сякаш нямаше амбиция, една липса, която не бе срещала при своите съпрузи. Слушаше я, когато му говореше, нещо, което другите не бяха правили. И очевидно искаше да бъде с нея, задържаше я сутрин в леглото, не за секс — не само за секс — и я следваше навсякъде из апартамента, което можеше да бъде и дразнещо, но не беше.

Но у него имаше някаква склонност внезапно да изпада в меланхолия, която я тревожеше. Дори нещо повече, имаше един глад за меланхолия, сякаш у него самия нямаше достатъчно, за да го задоволи, та трябваше да смуче и от нейната. Дали в дъното си това не беше причината за неговото увлечение по еврейството — търсене на идентичност, натоварена с повече втъкано униние и безнадеждност, отколкото можеше да му предложи собственият му генофонд? Дали не искаше цялата шибана еврейска катастрофа?

Естествено, той не беше първият. Целият свят можеше да се раздели на такива, които искаха да убият евреите, и такива, които искаха да бъдат евреи. Просто лошите времена бяха тогава, когато първите надхвърляха числеността на вторите.

Но неговото си беше чиста проба нахалство. Истинските евреи бяха страдали за своето страдание. А ето че сега се появяваше някой си Джулиан Треслъв, който си въобразяваше, че когато му се прииска, може да скочи на въртележката и тутакси да му прилошее и да започне да страда.

Дори не беше сигурна, че той харесва евреите толкова, колкото твърдеше. Виж, в привързаността му към самата себе си не се съмняваше. Той спеше, сгушен в нея, и я целуваше в мига, в който се събудеше. Но тя не можеше да бъде за него пълнокръвната еврейка, която той искаше. Преди всичко, далеч не беше такава дори в собствените си очи. Когато станеше сутрин, не казваше на света „Добро утро, честит нов еврейски ден“, а имаше чувството, че Джулиан очаква от нея именно това и че се надява един ден сам да започне да го прави. Нов еврейски ден, с изключение на това, че…

Това „изключение“ включваше половината от нещата, в които тя, по негово настояване, се бе опитала да го посвети. „Нужен ми е ритуалът“, беше й казал той, „нужни са ми фамилните неща, нужно ми е да чувам ежедневното тиктакане на еврейския часовник.“ Но едва докоснал се до тези неща, той се отдръпна. Тя го заведе в синагога — разбира се, не тази близо до тях, където се молеха в шалове на ООП — но на него не му допадна. „Те не правят нищо друго, освен да благодарят на Бога, задето ги е създал“, се оплака. „Каква полза, че са те създали, ако единственото, което правиш с живота си, е да благодариш на Бога за него?“

Заведе го на еврейски сватби, на годежи и на бар мицва, но и те не му харесаха. „Не са достатъчно сериозни“, беше коментарът му.

— Какво искаш, да благодарят повече на Господ ли?

— Може би.

— Трудно е да ти се угоди, Джулиан.

— Това е, защото съм евреин — отвърна той.

И макар постоянно да бълнуваше като луд за еврейското семейство и еврейската топлота, в момента, в който го представи на своите роднини, той изпадна в мълчание пред всички тях (с изключение на Либор), държа се така, сякаш ги мрази, за което после я увери, че не е вярно, и като цяло я изложи със своята липса на… с една дума, топлота.

— Стеснителен съм — обясни й след това. — Сконфузвам се от цялата тази жизненост.

— Мислех, че харесваш жизнеността.

— Обичам жизнеността. Просто не мога да я практикувам. Прекадено съм nebbish.

Тя го целуна. Тя постоянно го целуваше.

— Един nebbish не знае, че е nebbish — го успокои. — Ти не си nebbish.

Той й върна целувката.

— Ето, виждаш ли колко е тънко всичко — каза. — Един nebbish не знае, че е nebbish. Твърде сложно е за мен. Всички вие сте прекалено чевръсти.

— Какво да правим, налага се. Човек никога не знае кога ще му се наложи да си стяга куфарите.

— Аз ще ти ги нося. Това е моята роля. Аз съм schlepper^[1]. Или един schlepper също не знае, че е schlepper?

— О, един schlepper знае, че е schlepper, и още как. За разлика от nebbish-а, неговата същност се определя от това познание.

Той я целуна отново. Тези финклери! Ето че почти беше женен за една от тях. Самият той почти бе станал такъв. В сърцето си бе такъв отдавна. Не му достигаше единствено малко практика. И все пак изглеждаше, че има да извърви още толкова много път.

— Никога не ме напускай — каза той. Искаше да добави: „Не си отивай първа, обещай ми, че няма да си отидеш първа“, но си спомни, че това бяха думите, които Малки бе казала на Либор, така че му се стори кощунство да ги повтаря.

— Никъде няма да ходя — отвърна тя. — Освен ако не ме накарат.

— Ако това стане — каза той, — аз ще бъда твоят schlepper.

Все още не я беше запознал със синовете си. Защо? Обяснението му на този зададен от нея с пълно основание въпрос беше, че не го е особено грижа за тях.

— Е, и?

— Е, и защо ще искам да ги запознавам с теб, за която особено ме е грижа?

— Джулиан, това е една толкова голяма глупост, че няма да ми стигне въздухът да ти я опиша. Може би ако ги запознаеш с мен, ще започнеш да ги харесваш повече.

— Това е една част от живота ми, с която не искам да имам нищо общо.

— Ти си ми казвал, че още преди да ги видиш, вече не си имал нищо общо с тях.

— Вярно е. Точно това е частта от живота ми, с която искам да приключа — да нямам нищо общо с хората.

— И с какво ще ти помогне това, че няма да ги запознаеш с мен?

— Просто нищо няма да се получи. Ти няма да ги харесаш. И след това ще трябва отново да приключвам с тях.

— Сигурен ли си, че не се опасяваш, че те няма да харесат мен?

Той сви рамене.

— Може и да не те харесат. Кой го е грижа? Този въпрос ми е дълбоко безразличен.

Тя се запита дали наистина е така.

Не беше сигурна дали той иска дете от нея. Беше повдигал темата в течение на някои от своите неспирни разговори на тема обрязване — достатъчно красив ли е за нея, загрозява ли го това, че не е обрязан, прекалено чувствителен ли е, какво ще правят, ако имат син, като баща си ли ще бъде, или като Мозес Маймонидес? — но всичко това беше леко хипотетично и свързано повече с него, отколкото с плановете за дете. Самата тя не мислеше за деца. „Има време“, му казваше. Което беше учтив начин да каже „нямам интерес“. Но дали той нямаше да възприеме това като провал в отношенията им? По негови собствени думи той беше най-лошият баща в историята. Беше й го казвал толкова много пъти, че тя бе започнала да се чуди дали не иска да докаже, че би могъл да се справи и по-добре.

Затова го попита.

— Какво, този път да стана еврейски татко? Не мисля. Освен ако ти…

— Не, не, ни най-малко. Мислех, че ти…

Колкото до еврейската му идея като цяло, в началото тя й се струваше забавна, но сега започваше да я тревожи. Дали целта му не беше да смуче и еврейството от нея наравно с меланхолията? Притесняваше я, че той бърка двете неща.

— Знаеш ли, между другото евреите могат да бъдат и весели — му каза.

— Как бих могъл да го забравя, нали те срещнах на вечеря по случай Песах.

— Е, това не беше весело в смисъла, който имам предвид. Просто възпоминание за времето, когато сме били роби в Египет. Може би не използвах точната дума. Искам да кажа необуздани, вулгарни, земни.

Докато го казваше, тя си даде сметка, че откакто го е срещнала, е по-малко от всички тези неща. Той я възпираше. Искаше от нея да бъде определен тип жена и тя не желаеше да го разочарова. Но някои вечери предпочиташе да гледа сапунен сериал по телевизията, отколкото да обсъжда обрязването или Мозес Маймонидес. Беше натоварващо да бъдеш представител на своя народ пред човек, който е решил да го идеализира. Тя не трябваше да разочарова не само него, но и целия юдаизъм с всичките му пет хиляди размирни години.

— Тогава нека направим нещо необуздано — каза той. — В еврейския културен център тази вечер ще свирят клезмер^[2] и ще има еврейски танци. Искаш ли да отидем?

— Мисля, че по-скоро искам да ми направиш бебе.

— Наистина ли?

— Шегувам се.

Тя можеше да чуе бръмченето на мислите му. Как това да кажеш на някого, че искаш да ти направи бебе, представлява шега за евреите?

Но другата страна на нещата беше, че не искаше да го тревожи. Беконовите осквернители се бяха завърнали. Този път бяха написали на стените „Смърт на чифутите“. „Чифут“ беше мюсюлманска дума на омразата. Все по-често се появяваха и съобщения за малки деца, наричани „чифути“ в смесените училища. Хефзиба намираше тази тенденция за много по-застрашителна от свастиките, които белите расисти рисуваха по еврейските гробища. В свастиките имаше една бездейна нерешителност. Те бяха по-скоро спомен за омразата, отколкото омраза сами по себе си. Докато думата Чифут! имаше за нея някакво ужасяващо звучене. Чифутите бяха пъплещи създания. Долни и лепкави заради своята вяра. Ако ги настъпиш, чифутското щеше да изцвърчи от тях. Това бе обида, която стигаше много по-надълбоко, отколкото например презрителното „жидове“. Тя бе насочена не срещу отделните евреи, а срещу самата еврейска същност. И, разбира се, идваше от една част на света, където конфликтът вече беше пропит с кръв, където враждите бяха ожесточени и може би неизкореними.

Либор също й разказваше неща, която би предпочела да не знае. Предаваше й истории за злоба и насилие така, сякаш това бе единственият начин да ги изкара от самия себе си.

— Знаеш ли какво пишат шведските вестници? — я попита. — Пишат, че израелските войници убивали палестинци, за да продават органите им на международния пазар за трансплантации. Това да ти напомня за нещо?

Хефзиба прехапа устна. Всичко това й беше вече познато от работата. Но Либор нямаше колеги, с които да си обменя страховете.

— Това е кървавата клевета^[3] — й каза той, сякаш самата тя не знаеше.

— Да, Либор.

— Пак ни изкарват, че пием кръв — продължи той. — И че на всичкото отгоре правим големи пари от това. Сякаш отново сме се върнали в Средновековието. Но какво друго можеш да очакваш от шведите, които изобщо не са излизали от него!

Тя не искаше да слуша онова, което слушаше всеки ден. Изреждането на еврейските престъпления. И изреждането на ответните актове на насилие.

Само два дни по-рано бяха застреляли един охранител на еврейски музей във Вашингтон. Това разпръсна малка ударна вълна от страх сред всички, които работеха в еврейски публични учреждения. Започнаха да се разменят мейли на тревожна солидарност. Те отново бяха нарочени за жертви — такова беше всеобщото мнение. Разбира се, никой не можеше да спре някой маниак, удрящ напосоки. Но в съвременната омраза срещу Израел се намираха в обръщение много неща, за които маниаците да се хванат. Регионалният конфликт се бе разраснал в религиозна вражда, нямаше никакво съмнение в това. След един период на безпрецедентно затишие антисемитизмът отново се превръщаше в онова, което е бил винаги — един никога не спиращ ескалатор, на който всеки желаещ можеше да се качи.

Хефзиба си даваше сметка, че като държи тези неща в тайна от Треслъв, като не му казва за застреляния пазач, за разменяните мейли, като не му споделя разказите на Либор — макар и да не бе изключено Либор сам да му ги разправяше, — тя го предпазва, както би предпазвала дете или родител. По-скоро като родител, предвид на това, че се съобразяваше с еврейската чувствителност. Би правила същото за баща си, ако беше жив. „Не казвай на баща си, това ще го убие“, щеше да каже майка й. Точно както баща й би казал „Не казвай на майка си, това ще я убие.“

Това правеха евреите. Криеха ужасяващите новини един от друг. А сега тя го правеше с Треслъв.