Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

5

Финклер, който не сънуваше, имаше сън.

Хората удряха баща му в корема.

Отначало нещата вървяха приятелски. Баща му беше в магазина си и развличаше клиентите. Давайте, давайте, по-силно. Само толкова ли можете, нищо не усещам. А преди две години на това място имах рак. Знам, невъзможно е да се повярва, но е истина. Ха-ха!

Но после атмосферата се промени. Баща му вече не се шегуваше. И клиентите му не се смееха заедно с него. Те го бяха съборили на пода на магазина му, където той лежеше сред разкъсаните кашони със слънчеви очила и дезодоранти. Магазинът винаги изглеждаше така, сякаш току-що бяха докарали стока. Кашоните стояха неразопаковани по пода със седмици. Четки за зъби, биберони, гребени и ролки за коса се търкаляха там, където бяха паднали или където ги бяха оставили доставчиците. „На кой му трябват рафтове, след като има такъв чудесен под за целта?“, казваше комедиантът-аптекар, докато ровеше на четири крака, за да открие онова, което искаше клиентът, след което го изтриваше в полата на аптекарската си престилка. Това не беше аптека, а неговият театър. Тук той изнасяше представления. Но този път хаосът не беше негово дело. Онези от хората, които не го удряха, събаряха неща от рафтовете. Не ги грабеха, а просто ги хвърляха наоколо така, сякаш не си струваше да ги крадат.

Бяха съборили и меката му шапка, макар в реалния живот той никога да не я носеше в магазина. Слагаше я само когато ходеше в синагогата.

Финклер, скрит в един ъгъл на своя сън, чакаше баща му да извика за помощ.

Самюъл, Самюъл, gvaldl

Той беше любопитен за самия себе си, любопитен да види какво ще направи.

Но викът за помощ така и не дойде.

Когато започнаха ритниците, Финклер се събуди.

 

 

Той дори не се намираше в леглото си. Беше заспал пред компютъра.

Безпокоеше се за следващия ден. Щеше да участва в дискусия заедно с Тамара Краус и още двама говорители в една зала в Холбърн[1]. На обичайната тема. Двама за, двама против. Обикновено той правеше тези неща в съня си. Но точно сега сънят му не беше най-приятното място. Той знаеше какво ще каже на дискусията. Нямаше особено от какво да се бои от страна на опонентите си. Нито от страна на публиката. Зрителите винаги бяха жадни да чуят онова, което Финклер имаше да каже, защото беше лице от телевизията, но по въпроса за Палестина бяха като бели дъски. Това не означаваше, че нямат свое мнение по въпроса. Имаха. Но търсеха потвърждение от страна на Финклер. Един мислещ евреин, нападащ евреите, беше зрелище, което си струва. Хората си плащаха, за да го слушат. Така че тук нямаше от какво да се притеснява. Тамара Краус бе тази, която го правеше неспокоен.

С нея той нямаше вяра сам на себе си. Не в романтичен смисъл. Тя беше по-скоро жена от типа на Треслъв, отколкото от неговия. Спомни си как неговият приятел му бе изредил списък на всички отчаяни жени, в които се бе влюбвал. Те звучаха като струнната секция на дамски оркестър или по-скоро като дамски оркестър, съставен само от струнна секция. Нервите му бяха започнали да вибрират само като слушаше описанията на Треслъв. „Не е за мен тази работа“, му беше казал скърцайки със зъби. А ето че сега сам позволяваше на Тамара Краус да тегли лъка си по гръбначния му мозък.

Чудеше се дали няма някакъв начин да я помоли да го остави на мира. Естествено, тя щеше да отрече да му е сторила каквото и да било. Че се ласкае, ако предполага, че дори го е забелязала като мъж извън чисто професионалното му качество на колега и Засрамен евреин. Тя не му се беше натискала. Ако той си я бе представял крещяща в обятията му, то драмата си беше изцяло негова.

Това бе донякъде вярно, но крещенето, което той предвкусваше, не биваше да се бърка със звуците, които един суетен мъж се надява, че ще може да извлече от гърлото на сексуално неудовлетворена жена. Писъците, които той си представяше как изкарва от Тамара Краус, бяха идеологически. Ционизмът беше нейният демоничен любовник, не Финклер. В своята запленяваща, никога незадоволена докрай омраза към ционизма тя не можеше да мисли за нищо друго. Така стояха нещата, когато си влюбен.

Ако нервите на Финклер се изопваха само като чуе Тамара да казва „Западният бряг“ или „Газа“, това си беше негов проблем. Негов проблем беше и ако думите „окупация“ или „насилие“, излизащи от неуместно чувствените устни на Тамара Краус — влажни като на уличница посред малкото й, угрижено личице, — го разпалваха почти до лудост. Той знаеше какво ще се случи, ако по някаква злощастна случайност или взаимно недоразумение двамата се озовяха заедно в леглото и тя крещеше в ушите му постулатите на своя антиционизъм — щеше да свърши в нея шест или седем пъти и после да я убие. Да й откъсне езика, след което да й пререже гърлото.

Което може би щеше да е същото онова нещо, което тя имаше предвид, когато говореше за разстройството в еврейското съзнание, за това как Окончателното решение[2] е предизвикало у евреите умопомрачение и ги е накарало да търсят свои собствени окончателни решения за това как насилието поражда насилие. Наистина, по този начин Финклер само щеше да илюстрира нейната теза.

Дали тя не целеше именно това? Убий ме, умопомрачено еврейско копеле, убий ме и докажи, че съм права.

Но най-странното от всичко беше, че до момента нито в своите изказвания, нито в някоя от статиите й, които той бе чел, тя не беше казала и една дума, с която той да не е съгласен. Тя застъпваше повече от него психическото разпадане и се отнасяше с по-голямо доверие към враговете на Израел — Финклер се чувстваше способен да хули еврейската държава и без да му се налага да се сприятелява с арабите: като философ той виждаше недостатъците на човешката природа и от двете страни на всяко противостояне — но като изключим тези неща, диагнозите им съвпадаха по всички пунктове. Онова, което го дразнеше и възбуждаше, беше начинът, по който тя изразяваше нещата. Пиковете и спадовете на гласа й. Както и нейната методика, която се състоеше в това да цитира всеки, който е казал нещо в нейна подкрепа, и след това да го игнорира, ако каже нещо различно.

Пак като философ, Финклер нямаше как да не осъжда подобна практика. В един спор чуждите мисли трябваше да се привеждат в тяхната цялост, а не във вид на заблудени куршуми от мнения, които случайно пасват на твоите. Това го караше да бъде предпазлив към нея и на лично ниво. Не беше изключено ако неволно й прошепне нещо по дадена тема, тя след това да го използва срещу него или срещу другиго. Мога да мисля само за теб, да чувам само теб, да виждам само теб, би могъл да й каже той в обятията на нощта, а след това тя да го цитира на среща на Засрамените евреи като доказателство, че концентрацията му е започнала да блуждае и той вече не е праволинеен в своята всеотдайност към каузата им.

Тя го правеше сякаш от проклетия. Като че ли бе дочула нещо, което еврейският народ си е говорил за нея — в спалното помещение, след угасяването на лампите — и сега бе настървена с всякакви средства, честни или не, да си го върне обратно.

Той сложи черен костюм и червена вратовръзка. Обикновено, когато говореше от трибуна, не носеше вратовръзка и разкопчаваше горното копче на ризата си. Но в този случай искаше да изглежда солиден и неустрашим. Или може би искаше да предпази гърлото си, бъркайки го с нейното.

На подиума двамата седнаха един до друг. Той с учудване отбеляза колко малко от нея се намира под масата; колко са къси краката и малки стъпалата й. Докато оглеждаше нейните крака, долови, че и тя оглежда неговите. Колко са дълги, сигурно си мислеше, и колко са грамадни стъпалата му. Това го накара да се чувства тромав и непохватен. Надяваше се, че и той я е накарал да се чувства незначителна.

На другия край на масата седяха двама традиционни евреи. Мъже, участващи в управите на благотворителни организации и синагоги, стълбове на общността, пазители на еврейското семейство и на доброто име на Израел и поради това естествени врагове на Финклер. Двата вида не се смесваха — евреите-пазители и евреите-метежници по отношение на въпроси и идеи. Единият от тях напомни на Финклер за баща му, когато беше извън магазина си, за да се моли или да говори с другите евреи, споделящи неговите общностни тревоги. Имаше същия вид на житейска обиграност, съчетана с онази младенческа невинност, идваща от вярата, че Господ все още проявява особен интерес към еврейския народ. Ту го защитава така, както не е защитавал никой друг, ту го наказва по-свирепо, отколкото е наказвал което и да било от Своите създания. Обединяващият субективизъм на евреите. Да примигват в удивление и възторг пред творението, и същевременно да въртят сложни пазарлъци.

Тамара Краус се приведе към него.

— Виждам, че са изкопали най-истеричните, които са успели да намерят — му прошепна. Презрението й беше като топло масло, процеждащо се в ухото му.

„Истеричен“ беше термин на Засрамените евреи. Всеки, който не признаваше срама си, беше капитулирал пред истерията. Това обвинение отиваше назад в миналото чак до средновековното суеверие за феминизирания евреин, евреинът, таящ странната и скрита рана и кървящ като жена. Съвременният истеричен евреин също беше като жена в смисъла, че пребиваваше в състояние на немъжествен страх. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само антисемити, пред които трепереше в душата си.

— Изкопали са най-каквите, които са успели да намерят? — попита Финклер.

Той я беше чул, но искаше да го чуе отново.

— Най-истеричните.

— А, истеричните… Наистина ли са истерични?

Имаше чувството, че всеки нерв в тялото му е изопнат като струна, така че, ако помести рамото си, пръстите му ще се приберат и ще се свият в юмрук.

Тя нямаше време да отговори. Дебатът започваше.

Естествено, Финклер и Тамара Краус го спечелиха. Финклер излезе с довода, че не можеш да се превъзнасяш по желанието на един народ за своя нация и в същото време да го отказваш на друг. Юдаизмът в основата си е етична религия, каза той. Което я прави фундаментално противоречива по своята същност, защото, въпреки мнението на Киркегор[3], е невъзможно да бъдеш религиозен и същевременно етичен. Ционизмът беше голямата възможност на юдаизма да избяга от своята религиозност. Да иска от другите онова, което желае за себе си, и да им се отплаща в същия дух. Но с военната победа еврейската етика за пореден път отстъпи пред ирационалния триумфализъм на религията. Сега единствено завръщането към етиката може да спаси евреите.

Тамара виждаше нещата малко по-различно. Според нея ционисткият идеал беше престъпен от самото си зачеване. За да докаже това, тя цитира основно хора, които вярваха в обратното. Жертви на тази престъпност бяха не само палестинците, но и самите евреи. Евреите навсякъде. Дори и в тази стая. Тя говореше студено, сякаш защитаваше клиент, на когото не вярва особено, докато не стигна до въпроса за това „кое Западът нарича тероризъм“. Тогава, както седящият до нея Финклер забеляза, тялото й започна да се нагорещява. Устните й подпухнаха, сякаш от целувките на демона-любовник. В насилието имаше своеобразна еротика, каза тя на захласнатата публика. Възможно е да се привържеш към онези, които убиваш. Както и към онези, които те убиват. Но понеже евреите са обичали германците толкова много и са отивали безропотно към своята смърт, те са се отрекли от Ерос, изпразнили са своите сърца от любов и сега убиват с безчувственост, която смразява кръвта.

Финклер не знаеше дали това беше поезия, психология, политика или просто въздух под налягане. Но всички тези приказки за убиване го смутиха. Дали тя по някакъв начин не бе отгатнала какво искаше да направи с нея?

Стълбовете на еврейската общност не бяха достоен противник за нея. Което не значеше Бог знае какво. Те нямаше да са достоен противник даже за клоун като Кугъл. Дори да си говореха сами, пак щяха да намерят начин да изгубят спора. Те сами се обричаха на провал. Финклер ги слушаше с въздишка, докато привеждаха доводите, изтъркани още когато ги беше слушал от баща си преди трийсет и повече години — колко мъничък бил Израел, колко отдавнашни били еврейските претенции към тези земи, колко малко от палестинците били наистина местни жители, как Израел бил предлагал какво ли не, но всяко усилие за мирно споразумение било отхвърляно от арабите, колко необходим бил сега, повече от всякога, един сигурен Израел, предвид надигащия се в съвременния свят антисемитизъм…

Защо не го бяха наели да им напише репликите? Той би могъл да им осигури успеха. Човек печели, като разбира нещо от онова, което мисли отсрещната страна, а те не разбираха нищо.

Той имаше предвид да им осигури успеха във всякакъв смисъл. Да спечелят както спора, така и Царството Божие.

Това беше неговото най-старо противоречие с баща му — че евреите, според които странникът трябваше да бъде приютен и напоен, според които да правиш на другите онова, което искаш да правят на теб, беше добродетелта на всички добродетели, се бяха превърнали в народ, който имаше очи и уши само за себе си. Финклер едва понасяше палячовщините на баща си в магазина, но там той поне беше демократ и хуманист; докато когато наденеше черното палто и меката си шапка, за да говори за политика на връщане от синагогата, затваряше лицето си с такава решимост, с каквато затваряше и съзнанието си.

— Те се биха и загубиха — обичаше да казва баща му. — Иначе щяха да ни хвърлят в морето, но се биха и загубиха.

— Това още не е причина да не си представяме какво означава да загубиш — възразяваше му младият Финклер. — Пророците не са ни учили да проявяваме съчувствие само към онези, които заслужават.

— Те си получават заслуженото. Ние им даваме това, което заслужават.

И така Финклер захвърли еврейската шапчица и си съкрати името от Самюъл на Сам.

— Все старата песен — прошепна той на Тамара.

— Истерични, както ти казах — отвърна му полугласно тя.

Пръстите на Финклер се свиха толкова силно, че му се стори, че юмруците му ще се скрият в ръкавите.

Едва когато дойде време за въпроси от публиката, нещата се пооживиха. Поддръжници и на двете страни на дебата викаха и разказваха лични истории, които погрешно считаха за доказателства за онова, в което вярваха. Една нееврейка със скръбно лице се изправи с вид на каеща се и разказа как била възпитана в дух на благоговение пред онова, което професор Финклер — той не беше професор, но от него да мине — бил нарекъл възвишена еврейска етика — той не беше казвал нищо такова, но остави и това да мине от него, — но след това посетила Светите земи и открила една държава на апартейд, управлявана от расистки потисници. Тя имала въпрос към господата на трибуната, оплакващи се, че Израел бил подложен на злостни критики: коя друга държава определя себе си и хората, на които позволява да влязат в нея, на расистка основа? Дали причината да те подложат на злостни критики не е в това, че си злостен расист?

— Тя може да ни послужи за урок — каза Тамара Краус на Финклер с кадифения си шепот. Все едно да чуваш как жена, с която не искаш да правиш любов, си сваля бельото заради теб, помисли си Финклер.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Говори от наранено сърце.

Дали това бе, което накара Финклер да не изчака въпросните господа, към които беше зададен въпросът, да му отговорят? Или ясното съзнание, че те ще му отговорят също толкова неефективно, колкото бяха отговорили и на всичко останало досега? И той самият не знаеше. Но онова, което каза, също беше от наранено сърце. Оставаше единствено загадката — от чие наранено сърце?

Бележки

[1] Район в Централен Лондон — Б.пр.

[2] Така се е наричал планът на нацистка Германия за систематично унищожение на европейските евреи. — Б.пр.

[3] Сьорен Киркегор (1813–1855) — датски философ, чийто теологични трудове засягат основно връзката между религия и етика. — Б.пр.