Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (31)

2

Като Помощник-Уредник на Музея на Англо-Еврейската Култура не можеше да се каже, че Джулиан Треслъв беше прекалено ангажиран. Когато нещата тръгнеха с пълна пара, щеше да е различно, уверяваше го Хефзиба, но на този ранен етап всичко се свеждаше до ремонти и електротехници. Най-доброто, което Треслъв можеше да направи за музея и за нея, беше да подава идеи. Едва направила това предложение, тя вече съжали. Не беше честно спрямо него. Евреите можеше и да имат претъпкан календар с еврейски събития, един вид справочник „Кой кой е“, простиращ се назад до първите мъж и жена, но от Треслъв не можеше да се очаква във всеки един от случаите да е наясно Кой какъв е бил и Какъв не е бил, Кой си е сменил името и Кой е влязъл или излязъл чрез брак от еврейската общност. Трябваше да си роден и възпитан като евреин, за да виждаш във всичко еврейската ръка. Или да си роден и възпитан като нацист.

Музеят се помещаваше в сграда в късновикториански готически стил, построена като имитация на рейнска крепост. Имаше островърхи фронтони, декоративни кулички, живописни комини и дори бойници, на които обаче човек не можеше да се качи. Отстрани разполагаше с красива градина, в която Хефзиба планираше един ден да поднасят чай.

— Еврейски чай ли? — попита Либор.

— Какво значи еврейски чай? — зачуди се Треслъв.

— Същото като английски чай, само че чаят е два пъти повече.

— Либор! — скастри го Хефзиба.

Но идеята да сервират именно еврейски следобедни чайове допадна на Треслъв, който междувременно се беше научил да казва на сладкишите кухен, а на поничките с пълнеж от сметана или конфитюр блинци.

— Нека аз да напиша менюто — помоли той. И Хефзиба се съгласи.

Единственото му притеснение беше, че местоположението на музея не предполагаше необходимия човекопоток за една успешна чайна градина, нито пък, ако ставаше въпрос, за един успешен музей. Намираше се съвсем близо до старото звукозаписно студио на Бийтълс, но не представляваше отбивка, която човек естествено би направил. Паркирането също щеше да е проблем. Навсякъде имаше непрекъснати жълти линии, а и поради лекия наклон на пътя точно на мястото, където се издигаше рейнската крепост, автобусите се мъчеха и форсираха, а това щеше да разсейва автомобилистите, озъртащи се за музея. Имаше също и надвиснали дървета.

— Хората просто няма да ни виждат — предупреди той Хефзиба. — Или пък ще се блъскат, докато ни търсят.

— Благодаря за съвета — каза тя. — Какво очакваш да направя, да изравня баира?

Треслъв се видя как стои край пътя в своята униформа на уредник, направлявайки трафика.

Той имаше и още едно притеснение, което предпочете да не споделя. Вандализмът. Мястото просто го гарантираше. Почти всички, които посещаваха студията на Абей Роуд, оставяха надписи по стените. Повечето бяха добронамерени — Еди-кой-си обича еди-кого-си, Всички живеем в жълтата подводница, Почивай в мир, Джон! — но един ден на минаване Треслъв забеляза надпис със спрей на арабски. Може би той също проповядваше мир и любов — Представи си, че няма държави, не е трудно да го направиш — но ако беше послание на омраза? — Представи си, че няма Израел, представи си, че няма евреи…?

Знаеше, че няма основание за подобни предположения. Отчасти именно заради това запази подозренията за себе си. Но арабският надпис изглеждаше гневен. Сякаш зачеркваше всичко друго, написано по стените, отхвърляйки духа на самото място.

Или си въобразяваше и това?

 

 

Макар да бе чувствителен към прояви на снизходителност, предложението на Хефзиба, че най-доброто, което може да прави за момента, е да подава идеи, го устройваше напълно. Имаше много неща, за които да мисли, и той бе доволен да мисли за тях от полупрофесионална позиция. Понякога мислеше за тях и у дома, в кабинета, който Хефзиба му устрои в една стая, където бе складирала своите шалове от Хемпстед Базар, с които вече беше приключила, но още не се решаваше да изхвърли. (Треслъв със задоволство установи, че когато опреше до избор между него и шаловете, шаловете губеха.) Друг път мислеше онова, за което имаше да мисли във все още недовършената библиотека на музея, където преимуществото беше в достъпа до еврейски книги. Недостатъкът беше непрестанното тропане на дърводелците и подозрителният надпис, който трябваше да гледа на минаване.

Накрая се установи в стаята с шаловете. Или пък излизаше да чете на терасата с гледка към игрището за крикет. Вляво, през няколко сгради, имаше и гледка към една синагога, или поне към двора й. Той се бе надявал, че ще вижда там брадати евреи да пеят и танцуват, да носят децата си на рамене, да подстригват церемониално косите им, както бе гледал в един документален филм по телевизията, или тържествено да се стичат за празненства, стиснали молитвените си шалове под мишница, с очи, обърнати към Господ. Но явно това беше друг вид синагога. Или той не я гледаше в подходящото време, или единственият човек, който я посещаваше, беше един як евреин (той изглеждаше като Топол^[1], по това Треслъв разбра, че е евреин), който идваше и си отиваше, яхнал голям черен мотоциклет. Треслъв не беше сигурен дали той е нещо като домакин — имаше твърде наперен вид, за да е такъв — или е равинът, макар че не му приличаше и на равин. Не само мотоциклетът говореше против вероятността да е равин, но и фактът, че носеше кърпа за глава на Организацията за освобождение на Палестина, с която увиваше лицето си като войн, готвещ се за битка, преди да надене шлема и да отпраши на своето возило.

Ден след ден Треслъв седеше на терасата и чакаше да види евреина на мотоциклета. Накрая това стана толкова очевидно, че евреинът на мотоциклета започна ден след ден да поглежда към Треслъв. Той се чумереше нагоре към Треслъв, а Треслъв се чумереше надолу към него. Откъде-накъде ще да носи кърпа на ООП, искаше да знае той. И не само да я носи, но и да се увива в нея така, сякаш чрез нея и само чрез нея определя своята идентичност. И то в синагогата!

Треслъв допускаше, че под наставничеството на Либор е станал донякъде мономаниак по отношение на тази кърпа. Тя го плашеше. Какъвто и да бе невинният й произход като елемент от облеклото, подходящ за един суров климат — Авраам и Мойсей вероятно също бяха носили нещо подобно — тя бе придобила огромен символичен смисъл, независимо че в момента, както му бе обяснил Либор, ООП беше най-малката грижа на Израел. Да я носиш означаваше да правиш едно агресивно изявление, независимо кой беше крив и кой прав в цялата ситуация. Ако си палестинец, нямаше проблем; Либор винаги бе казвал, че по всички закони палестинецът има право да изразява своето недоволство от агресията. Но у един англичанин тя показваше единствено нездрав апетит към чужда кауза, съчетан с носталгия по онази наивност, която никога не е била. Тези неща неизбежно караха всеки беглец от кошмара на левите идеи да потръпва.

Прочее, Треслъв, който беше беглец единствено от Хемпстед, потръпваше в не по-малка степен.

Но този рокер на средна възраст, който с такъв хъс се загръщаше в забрадката на ООП, не беше просто поредният английски вампир, хранещ се с труповете на угнетените, той беше евреин, дори нещо повече, евреин, който явно си бе намерил убежище в еврейския Божи храм! Иди, че обясни това, Либор! Но Либор нямаше обяснение.

— Станали сме извратен народ — беше единственото, което каза.

Накрая на Треслъв не му остана друг избор, освен да попита и Хефзиба, на която бе искал да го спести.

— О, аз се старая да не гледам натам — каза тя, когато най-сетне й сподели наблюденията си от последните няколко седмици.

Думите й прозвучаха така, сякаш мястото беше нещо от рода на Содом, накъдето човек може да погледне само на собствен риск.

— Защо? — попита той. — Какво още става там?

— Съмнявам се, че става кой знае какво. Но обичат малко да парадират с хуманността си.

— Аз съм изцяло за хуманността — побърза да поясни Треслъв.

— Знам, че е така, миличък. Но хуманността, с която те парадират, е най-вече в името на онези, които не са едни от нас. Под нас имам предвид…

Треслъв махна с ръка, прекъсвайки неловкото й обяснение.

— Знам кого имаш предвид. Но не може ли това да се прави, без да стигаш дотам да слагаш такава забрадка? Не може ли да искаш нещо повече от своите, без да славиш враговете си? Под своите имам предвид…

Тя го целуна по темето. В смисъл че имаше да учи още много неща.

 

 

И той седеше в къщи и се опитваше да ги научи. Усещаше, че Хефзиба предпочита той да върши това, вместо да й се мотае из краката в музея. За него така също беше по-добре — да пази апартамента, докато нея я няма, да бъде гордият еврейски съпруг, да вдишва аромата й в очакване тя да се прибере, пъшкаща леко под наднорменото тегло, което трябваше да носи, подрънкваща като ориенталска танцьорка със сребърните пръстени по ръцете си.

Харесваше му очакването в гласа, с което тя извикваше името му още в мига, в който отваряше вратата. „Джулиан! Здравей!“ Това го караше да се чувства желан. Когато по-рано други бяха извиквали името му, то най-често беше с надеждата, че ще го няма.

Посрещаше завръщането й с облекчение. То означаваше, че може да приключи с обучението си за деня. Съжаляваше, че в университета не е взел някой и друг модул по Еврейски науки. Примерно един върху Талмуда и един върху Кабала. И допълнителен модул върху това защо един евреин ще носи кърпа на ООП. Да се започне от нулата не беше лесно. Либор му бе предложил да научи иврит и дори му препоръча учител, един забележителен човек по неговите думи, почти десет години по-стар от него самия, с когото той понякога се виждал на спокойна чаша лимонов чай в „Ресторанта на Рубен“ на Бейкър Стрийт.

— Под „спокойна“ имам предвид, че му отнема към три часа, докато я изпие със сламка — поясни Либор. — Той ме научи на малкото иврит, който знам, в Прага, още преди да се появят нацистите. Ще трябва да ходиш у тях и може би няма да разбираш голяма част от онова, което ти говори; акцентът му е доста силен, тъй като е родом от Острава — между другото той положително няма да може да те чува, тъй че няма смисъл да го питаш каквото и да било — а и ще трябва да изтърпиш някой и друг спазъм на врата — на неговия врат, не на твоя — освен това ще те окашля целия, а може и да пророни две-три сълзи, ако си спомни за жената и децата си, но иначе говори великолепен класически иврит отпреди израелско време.

Но на Треслъв ивритът му се струваше непостижим, дори и да успееше да намери някой все още жив, който да му го преподава. Повече го интересуваше историята. В смисъл на история на идеите. И това как да мисли по еврейски. За целта Хефзиба му препоръча да прочете „Напътствие за обърканите“ от Мозес Маймонидес^[2]. Тя самата не го беше чела, но знаеше, че е високо значим текст от дванадесети век, и тъй като Треслъв сам признаваше, че е объркан и има нужда от напътствие, считаше, че може да му е само от полза.

— Сигурна ли си, че просто не искаш да ти се махна от главата? — осведоми се той, когато видя страницата със съдържанието и размера на шрифта. Изглеждаше като една от онези книги, които започваш да четеш като дете и довършваш в старческия дом, лежейки на съседното легло до учителя по иврит на Либор.

— Виж, за мен си идеален такъв, какъвто си — отвърна тя. — Обичам те, както си объркан. А нали ти постоянно казваш, че това искаш.

— Сигурна ли си, че ме обичаш объркан?

— Обожавам те объркан.

— А необрязан?

Това бе тема, към която той често се връщаше.

— Колко пъти да ти казвам — отвърна Хефзиба. — За мен всичко това няма значение.

— Всичко онова?

— Абсолютно.

— Е, за мен пък има значение, Хеф.

Той предложи да се обърне към специалист. Никога не било късно. Тя не искаше и да чуе.

— Това ще е направо варварско — каза.

— Ами ако имаме син?

— Нали не планираме да имаме син.

— Но ако имаме?

— Тогава ще е различно.

— Така значи, това, което ще е добре за него, няма да е добре за мен. Критериите за мъжественост в този дом нещо започват да се разминават.

— Какво общо има с това мъжествеността?

— И аз това питам.

— Ами тогава допитай се до по-висша инстанция. Прочети Мозес Маймонидес.

Той се ужасяваше да не стане така, че когато започне с Маймонидес, изведнъж да се натъкне на онази глуха стена от неразбиране, която го очакваше горе-долу на едно и също място, дори на една и съща страница, във всеки философски труд, който някога се бе опитвал да прочете. Беше толкова прекрасно да се къпе в прозрачността на първоначалните мисли на философа и толкова обезсърчаващо след това, когато светлината угаснеше, водата станеше мътна и той установеше, че бавно затъва в блатистата тиня. Но при Маймонидес не се получи така. При Маймонидес той се удави още в края на първото изречение.

„Някои са на мнение,“ започваше Маймонидес, „че под еврейския термин zelem^[3] трябва да се разбират формата и очертанията на нещата, което тълкувание е накарало хората да вярват във веществеността [на Божественото Същество]: тъй като са считали, че думите «Да създадем човека по Нашия zelem» (Битие, 1.26), предполагат, че Бог е имал вида на човешко същество, т.е., че Той е имал форма и очертания и че, следователно, е бил материален.“

На Треслъв му се струваше, че може и да стигне донякъде с тези тънки разграничения относно вида, или липсата на вид, на божественото, но първо трябваше да установи точния статус на думата zelem, а тук той се озоваваше в редовете на мечтателите и мистиците. Вярно, в буквален превод думата означаваше онова, което Маймонидес казваше, че означава — образ или подобие, но в ушите на Треслъв тя добиваше странно, обезпокоително звучене, почти като магическо заклинание, и когато той се опитваше да проследи мненията на онези, с които Маймонидес спореше — защото, за да бъде напътстван в своето объркване, човек първо трябва да установи докъде се простира то — се озоваваше в един свят, където се трупаха коментар връз коментар, редяха се скални пластове от обяснения и противоречия, стари като света, докато накрая вече не беше ясно кой с кого спори и за какво. Ако човек наистина беше създаден по Божий zelem, то тогава Бог трябваше да е неразбираем за самия Себе си.

Тази религия е твърде древна за мен, помисли си Треслъв. Чувстваше се като дете, изгубено в тъмен лес от грохнали от старост писания.

Хефзиба забеляза налегналото го униние и отпърво го отдаде на липсата на достатъчно неща за вършене.

— Още няколко месеца и всичко в музея ще ври и кипи — увери го тя.

До момента не бяха обсъждали подробно каква точно ще е ролята на Треслъв, когато всичко в музея заври и закипи. Понякога той си представяше, че ще бъде нещо като англо-еврейски културен разпоредител, който ще посреща хората в музея, ще ги развежда покрай експонатите, ще им обяснява кое какво представлява — както на англо–, така и на еврейските посетители — и ще служи като живо въплъщение на онзи дух на несхизматичен изследователски интерес и междукултурен обмен, който музеят бе създаден да насърчава. Вероятно и Хефзиба да не бе стигнала много по-далеч от тази идея.

Оставаше неразгледан въпросът за какво всъщност служи Треслъв — било то в професионален, религиозен или в чисто брачен аспект.

— Всичко наред ли е между вас? — попита Либор своята пра-пра-племенница още в началото.

— Идеално — отвърна тя. — Вярвам, че той ме обича.

— А ти него?

— Също. Той има нужда някой да се грижи за него, но това в същата степен важи и за мен.

— Много обичам и двама ви — каза той. — Искам да сте щастливи.

— Надявам се да бъдем наполовина толкова щастливи, колкото сте били ти и леля Малки — каза Хефзиба.

Либор я потупа по ръката и после се отнесе нанякъде.

Хефзиба се тревожеше за него. Но както Треслъв бе забелязал още в деня, когато тя му помогна с Четирите въпроса, при нея тревоженето за мъжете идваше естествено. Това беше още една от онези финклерски черти, на които той се възхищаваше. Финклерските жени знаеха, че мъжете са крехки. Само финклерските мъже или всички мъже? Не беше сигурен. Но във всички случаи той бе облагодетелстваният от нейната загриженост. Видеше ли го паднал духом, тя го вземаше в прегръдките си, драскайки го неволно с пръстените си — това болеше, но кой го бе грижа! — и го скриваше сред своите шалове. Символизмът на това не му убягваше. Когато навремето собствената му майка го видеше унил, тя го целуваше по бузата и му даваше портокал. Но не любовта бе онова, от което се нуждаеше, а обгръщането. Обвит в Хефзиба, той узнаваше истинския покой. Там беше по-хубаво — вътре в нея в невротичния смисъл, макар и еротиката да бе част от всичко — отколкото на всяко друго място, където се бе озовавал преди.

— Да не са те обхванали съмнения? — попита го тя, като го видя отпуснат в креслото, с поглед, вперен нагоре в пространството.

— За нас ли? В никакъв случай.

— А за какво тогава?

— Религията ви е тежка — каза той.

— Тежка? Именно ти винаги си отбелязвал колко сме изпълнени с любов.

— Тежка в интелектуален смисъл. Постоянно го избивате на метафизика.

— Кой, аз ли?

— Не конкретно ти, а вярата ви. Направо гъбясвам от нея, както казва един от синовете ми, не ме питай кой точно.

— Това е защото държиш да я разбереш. Трябва просто да се опиташ да я живееш.

— Не знам кои части от нея да живея.

— Маймонидес не ти ли помага?

Той направи отчаяна физиономия.

— Е, никой не ми е обещавал, че напътствието за объркани ще е лесен процес.

Но тайно той се питаше дали задачата не е свръх силите му. Изпитваше съжаление към Хефзиба. Дали не се бе представил за нещо, което никога не можеше да бъде? Имаше опасност пак да се върне към стария навик да си представя само един край на всичко — как Хефзиба умира в ръцете му, докато той й казва колко я обожава. Верди и Пучини звучаха в главата му, докато продължаваше да дълбае Мозес Маймонидес. „Напътствието за объркани“ се превърна за него в романтична опера, свършваща по начина, по който свършваха всичките му любими опери, с Треслъв сам и ридаещ на сцената. Само че този път като евреин.

В случай че изобщо бе станал евреин.

Той се препъваше слепешката от глава на глава. „За светите имена, съставени от четири знака“, „Дванайсетте и четиридесет и двете букви“, „Седем метода, чрез които философите се стремят да докажат вечността на вселената“, „Анализ на откъс от Пирк ди-Раби Елиезер по повод Сътворението“.

И тогава стигна до обрязването, при което мисълта му литна стремглаво.

„Що се касае до обрязването“, пишеше Маймонидес, „считам, че една от неговите цели е да се ограничат сексуалните сношения.“

Той го прочете отново.

„Що се касае до обрязването, считам, че една от неговите цели е да се ограничат сексуалните сношения.“

И отново.

Но ние не е необходимо да го придружаваме във всяко от тези повторения.

По принцип, той четеше всяко изречение на Маймонидес минимум по три пъти, но това беше в търсене на яснота. Докато тук разумът му проникваше без всякакво усилие. Обрязването, сочеше Маймонидес, „възпира прекомерната похот“, „отслабва силата на сексуалната възбуда“ и „понякога намалява естественото наслаждение“.

Подобни твърдения заслужаваха да се четат и препрочитат заради самите себе си. А и заради него, ако искаше някога да стигне до дъното на въпроса кои бяха финклерите и какво всъщност искаха.

Сред многото мисли, които се тълпяха в съзнанието на Треслъв, беше и тази: означаваше ли това, че през цялото време си е прекарвал по-добре от финклерите, в това число и от Сам Финклер? В училище Финклер се беше хвалил с това, че е обрязан. „С такова парче можеш да продължаваш до безкрайност“, бе казал той. А Треслъв му бе възразил с онова, което беше чел и което според него беше напълно логично, че по този начин Финклер е изгубил най-чувствителната част от себе си. Присъда, която Мозес Маймонидес недвусмислено потвърждаваше. При това Финклер не само бе изгубил тази най-чувствителна своя част, но нещо повече, тя му бе отнета именно за да не изпитва онова, което изпитваше Треслъв.

Внезапно го изпълни огромна тъга заради Тайлър. Той й се бе наслаждавал повече, отколкото Финклер. Това беше извън всяко съмнение. Бе притежавал необходимото, за да й се наслаждава повече.

Но следваше ли от това, че и тя му се бе наслаждавала повече, отколкото се бе наслаждавала на Финклер? По онова време му се струваше иначе. „Никоя жена няма да иска да ти го докосне“, го бе предупредил Финклер в училище и очевидното нежелание на Тайлър да го гледа сякаш потвърждаваше тези думи. Но дали това е било нежелание, или своеобразен свещен страх? Дали не се е бояла да погледне онова, което й е доставяло толкова удоволствие? Да погледне своето божество?

Защото онова, което е доставяло повече удоволствие на него, положително е доставяло повече удоволствие и на нея. Неохотата у един мъж, причинена от обрязването, неизбежно би предизвикала подобна неохота и у партньорката му. „Отслабената сила на сексуалната възбуда“ вероятно работеше и в двете посоки. Онова, което „възпираше прекомерната похот“ у единия, трябваше да „възпира прекомерната похот“ и у другия, иначе от него нямаше смисъл. Защо да осакатяваш мъжа, за да ограничиш сексуалните сношения, ако жената ще продължава да ги иска все така пламенно?

Всъщност Маймонидес го казваше направо. „Трудно е за една жена, имала сексуално сношение с необрязан мъж, след това да се отдели от него.“ Жените не бяха срещали особена трудност да се отделят от Треслъв, но това можеше да се дължи и на други причини. В началото той неизменно се бе справял съвсем прилично: „Ако си мислиш, че ще ти дам да ме чукаш на първата среща, много си сбъркал“, му казваха те, след което му даваха да ги чука на първата среща, което означаваше, че проблемът бе в това, което откриваха по-късно у него като личност, а не в препуциума му.

Той се почувства надарен с вълнуваща мощ, която не бе подозирал, че притежава. Той беше необрязаният. Този, от когото жените трудно се отделяха.

Дали Маймонидес искаше да каже физически трудно, в смисъл че необрязаният по някакъв начин се заклещваше вътре в жената като куче? Или емоционално, в смисъл че неуморната похотливост на необрязания ги запленяваше?

И двете, реши той.

Той бе необрязаният и той каза. И двете.

Поглеждайки назад, отново изпита гореща любов към Тайлър, знаейки вече, че тя сигурно го е обичала повече, отколкото е можела да покаже. И се е бояла да погледне онова, което е предизвиквало необузданата й страст.

Бедната Тайлър. Запленена от него. Или, най-малкото, запленена от неговия член.

И бедният той, задето бе пропуснал изтънчената наслада от това познание.

Ако само бе знаел.

Ако бе знаел, то какво? Не беше сигурен. Просто ако бе знаел.

Но не всичко беше съжаление. Той също така бе развълнуван от това откритие на собствената си еротична сила. Поне Хефзиба бе късметлийка.

Освен ако неуморната му похотливост не я изморяваше и отблъскваше. И ако поради своите етно-религиозни принципи не го предпочиташе рязан.