Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

3

Странно, мислеше си Треслъв, как можеш да добиеш чувството, че познаваш някого само от едно име, една дума и няколко снимки на пениса му.

Но от друга страна, Треслъв можеше да си позволи да бъде великодушен: той имаше онова, което Алвин Поляков, еписпамистът, бе искал през целия си живот — препуциум.

Еписпамията, както научи Треслъв от блога на Алвин Поляков, беше възстановяване на препуциума. Като изключим това, че, както обяснява Алвин Поляков, той не може да бъде възстановен. Лишиш ли се веднъж от него, край. Но за човешката изобретателност не е непостижимо да сътвори фалшива кожичка на негово място. И Алвин Поляков седи всеки ден пред камерата, за да го докаже.

От интерес, за да се поразсее от Маймонидес, а също и поради факта, че Хефзиба в последно време често отсъства, ангажирана с проблемите в музея, Треслъв на свой ред седи и го гледа.

 

 

Алвин Поляков, син на депресиран еврейски учител, ерген, културист, бивш радиоинженер и изобретател, член-основател на дружеството на Засрамените евреи, започва утрото си с опъване на кожата на своя пенис, придърпвайки я постепенно по посока на главичката. Той прави това в продължение на два часа, след което прекъсва за късен сутрешен чай с пълнозърнести шоколадови бисквити и продължава отново. Това е бавен, бавен процес. Следобед той прави измервания, съпоставя с предходните данни и пише в блога си.

„Аз говоря“, доверява на читателите си той, „от името на милионите осакатени евреи по цял свят, изпитващи същото, което съм изпитвал и аз през целия си живот. И не само от тяхно име, тъй като съществуват и милиони хора от други религии, които са били обрязани поради общоразпространеното медицинско заблуждение, че е по-добре да си без препуциума си, отколкото с него.“

Той не казва „евреите отново подведоха света“, но само един самодоволен глупак, щастлив да се разхожда обрязан, би могъл да пропусне намека.

Алвин Поляков пише по начина, по който са говорели дикторите от кинопрегледите през 40-те години, така сякаш изпитват недоверие към технологията и поради това викат, за да ги чуят добре.

„Още от зората на цивилизацията“, казва той, „мъжете са търсели начин да си възстановят онова, което им е било откраднато, в нарушение на техните човешки права, преди те да са били достатъчно възрастни, за да изразят своето мнение по въпроса. Това, което ги е подтиквало да го правят, е било чувството им за непълнота, съзнанието за нещо също толкова осакатяващо, колкото и една ампутация.“

Той цитира терзанията на евреите в класическите гръцки и римски общества, копнеещи да се приобщят и да размахат своите атрибути, но неспособни да отидат в баните и да покажат пенисите си на другите мъже поради страха, че ще бъдат осмени. (Колко ли евреи действително са искали да направят това, чуди се Треслъв.) Това е довело много отчаяни евреи до търсене на спасение в хирургията, често пъти с трагични последствия. (Треслъв потреперва.) Единственият доказан метод за възстановяване на що-годе приемливо подобие на препуциум е този, който самият блогър практикува.

Виж ти.

Не се надявай на твърде много. Но и не се задоволявай с твърде малко. Това е философията на Алвин Поляков.

А колкото до методологията…

Набавете си добър запас от хартиена лепенка, хирургично лепило, канцеларски скоч (Треслъв неволно се сеща за скоча, с който Джозефин, майката на един от синовете му, макар да не е сигурен на кой точно, си лепеше ботушите), ленти за презрамки или жартиери, ластици, тежести и един здрав дървен стол.

Всяка сутрин Алвин Поляков фотографира пениса си от различни ъгли с цел по-късно следобед да публикува снимките в Интернет, заедно с подробни указания за процедурите, които е следвал в течение на деня — конструкцията на картонените яки, поставянето на лепенките, намазването на възпалената кожа, часовете, прекарани в прегърбена напред поза върху дървения стол в дърпане на кожата още и още надолу, както и системата от тежести, изработена от него с помощта на месингови украшения, чукчета от детски ксилофон, а също и два малки месингови свещника, които, както той охотно обяснява, могат да се купят евтино от всеки добър магазин, продаващ индийски стоки.

И той седи, подобно на монах на себеотрицанието, с бръснато теме и напомпани мускули, пъхнал глава между коленете си, като змиеукротител, който знае, че змията може да не се покаже с години, ако се покаже изобщо. В цялата процедура няма нищо възбуждащо. Каквито и мисли за секс да е имало в главата на Алвин Поляков, те отдавна са пожертвани в името на ластиците, лепилата, тежестите и яките. Отнемането на удоволствието е причината, поради която Алвин Поляков се е впуснал в това начинание, но въпросът вече не е в удоволствието. Въпросът е в евреите.

Като притурка към снимките и диаграмите Алвин Поляков прилага и ежедневна порция тиради против еврейската религия, в противослужба на която, тъй да се каже, той е насочил сега своите усилия. Престъплението на половото осакатяване, твърди той, е само още едно от безбройните злодеяния против човечеството, тежащи на съвестта на евреите. Всеки ден той публикува името на още едно еврейско дете, току-що дошло на бял свят, чиято цялост е била нарушена и чиито права на пълно осъществяване на сексуалните дейности са били трагично ограничени.

Откъде идват тези имена, Треслъв няма никаква представа. Дали са взети от страниците с раждания и погребения в еврейските вестници? Не би могло да се предположи, че самите виновни родители са му ги дали. В този случай не е ли самият Алвин Поляков виновен в присвояване от детето на онова, което то все още е твърде малко, за да му даде по своя воля?

Или той просто си ги измисля?

Невъзмутим, тъй като не може да чуе възраженията на Треслъв, а и не би им обърнал внимание, дори да можеше, Алвин Поляков, с дълбокото дишане на спортист, упорства, превръщайки кожата на своя пенис в препуциум. Всяка вечер му се струва, че вече вижда, как се получава, но всяка сутрин сякаш трябва да започва отначало. Като се изключат вечерите, в които посещава сбирките на Засрамените евреи, той не излиза от къщи. Има по-възрастна сестра, която му пазарува. Тя наскоро е приела католическата вяра. Не е ясно дали е в течение как брат й прекарва дните си, но иначе той не е човек, който би държал каузите си в тайна. Тя сигурно се чуди за какъв дявол седи на своя дървен стол, опъвайки пениса си. Макар и да е възможно да тълкува действията му погрешно.

Той слуша радио, отбелязвайки колко рядко се говори по него за страданията на осакатените евреи и на всички останали, осакатени по тяхно подобие. Не изпитва и най-малко съмнение в проеврейския уклон на БиБиСи. Защо иначе ще се чува толкова малко от онези, чийто живот е бил съсипан от ционистите и обрязването?

Той самият бе написал една радиопиеса за такъв съсипан живот. Но от БиБиСи не я излъчиха, макар и да му благодариха. Цензура.

Този варварски ритуал, заявява Алвин Поляков, е аналогичен на остригването на младите мъже при постъпването им в армията. Целта му е да унищожи самоличността и да подчини всеки отделен индивид на тиранията на групата, била тя религиозна или военна. Ето защо, по мнението на Алвин Поляков, съществува пряка и неопровержима връзка между обрязването и ционистките кланета. Безпомощният еврейски младенец и невъоръженият палестинец са обединени от невинната кръв, която евреите не се колебаят да пролеят и от двамата.

Докато седи с глава между коленете, Алвин Поляков измисля посвещения към жертвите на ционистките зверства. Той обича да публикува ново посвещение над поредната снимка на изтормозения си пенис винаги когато може, подчертавайки по този начин взаимовръзката между двете. В деня, когато Треслъв решава, че няма повече да посещава неговия блог, посвещението над пениса на Алвин Поляков, от който висят тежести от различен калибър и материали, гласи: „На осакатените от Шатила, Набатея, Сабра и Газа. Вашата борба е моя борба“.

 

 

— Приеми го по този начин — каза Треслъв, описвайки блога на Хефзиба, която току-що бе отклонила предложението му да й изпрати линка по мейла, — ако ти беше палестинец…

— Малко ти остава. С приятели като него…

— Не става дума само за това, а и за присвояването на идеята…

— Естествено.

— И то посредством една толкова тривиална кауза…

— Явно не и тривиална за него.

— Не, но дори да оставим всичко друго настрана, мюсюлманите не са ли също обрязани?

— Доколкото знам, са — каза тя, като се обърна настрани, не желаейки да го поощрява в дискусията.

— Е, и…?

— Да, именно — каза тя.

— И все пак този Алвин Поляков получава поздравителни съобщения, които поне изглеждат така, сякаш са от палестинци.

— Откъде знаеш?

— Той ги публикува.

— Миличък, не бива да вярваш на всичко, което четеш в Интернет. Но дори и да са истински, това е разбираемо. Всички ние загърбваме един проблем в името на друг. А те са отчаяни хора.

— Не сме ли всички такива?

Тя му каза да затвори очи. После ги целуна.

— Ти не си.

Той помисли върху това. Да, не беше отчаян. Но беше разтревожен.

— Това е шантава работа — каза накрая. — Кара ме да се чувствам несигурен.

— Несигурен за себе си?

— За всички. Ами ако идеите са като паразити? Ако всички сме заразени? Ето, вземи Алвин Поляков — не е ли прихванал тази зараза някъде по пътя?

— Не му обръщай внимание. — Тя вече започваше приготовленията за вечеря, вадейки тиганите си. Човекът е мешугенер.

— Как да не му обръщам внимание? Мешугенер или не, но идеите му циркулират. Те идват отнякъде. Отиват нанякъде. Мненията не се изпаряват. Те остават във вселената.

— Не мисля, че това е вярно. Като общество ние днес не вярваме в онова, в което сме вярвали вчера. Премахнали сме робството. Дали сме на жените право на глас. Не изтезаваме мечки по улиците за забавление.

— А евреи?

— О, миличък, евреи!

И тя отново го целуна по очите.