Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (22)

4

— Е, къде е тя? — попита Либор, отваряйки вратата.

Обикновено той му отваряше по домофона, но този път слезе с асансьора. Искаше лично да се запознае с тайнствената грабителка, която умееше да надушва религията на мъжете.

Треслъв показа на Либор дланите на ръцете си. Празни. После посочи сърцето си.

— Ето тук, вътре — каза.

Либор посочи главата на приятеля си.

— Сигурен ли си, че не е ето там?

— Мога още сега да си тръгна.

— И да те нападнат пак? Не си тръгвай. Влез и се запознай с останалите гости. Между другото, тъкмо правим Седер.

— Какво е Седер?

— Събиране по случай Пасха^[1].

— Ще дойда друг път.

— Не ставай глупав. Ще ти хареса. Всеки обича Седер. Дори се пеят песни.

— Ще дойда друг път.

— Ще се качиш горе. Това е интересен празник. Стар, но интересен. Смята се, че и Бог присъства. Или поне негов Ангел. Наливаме чаша вино и за него.

— Затова ли си се издокарал така? Да посрещнеш Ангела?

Либор носеше сив костюм със сива нишка и сива адвокатска вратовръзка. На сивия фон лицето му почти се губеше. Треслъв се престори, че наднича вътре в сакото му, за да види къде е изчезнал.

Либор кимна.

— Не си ли учуден?

— От костюма ти? Да. И най-вече от факта, че панталоните ти стигат до обувките.

— Това просто показва, че ставам по-нисък с годините, нищо повече. Благодаря, че го забеляза. Но аз имах предвид, не си ли учуден, че отбелязваме Седер през септември?

— Защо? Кога трябва да го отбелязвате?

Либор го изгледа косо, сякаш искаше да каже „И това ми било евреин“.

— През март, април — горе-долу по времето на вашия Великден. Зависи от луната.

— Тогава защо го правите по-рано? Заради мен?

— Не го правим по-рано, а по-късно. Имам една умираща пра-пра-пра-не знам точно каква. Трудно е за вярване, знам. Трябва да е някъде към сто и четиридесетте. Роднина откъм страната на Малки. На тазгодишния Седер беше неразположена, а се съмнява дали ще доживее да види следващия. Така че й организираме един последен, преди да си отиде.

Треслъв докосна сивия ръкав на Либор. Идеята за последно каквото и да било винаги го разстройваше.

— Може ли да се прави така?

— Ако питаш някой равин, сигурно не. Но за мен е без значение. Човек го прави, когато му се прииска. Може и на мен да ми е последният.

Треслъв се направи, че не е чул.

— Ще разбирам ли какво става?

— Донякъде, да. Ние правим нещо като съкратен вариант. Бързо, докато горе още е останал живот.

И така, докато старата дама клюмаше през последния Седер от своя живот, Треслъв, след като се поклони на събраните гости, като гледаше да не приказва много, седна да присъства на първия негов.

Той знаеше историята. Кой не я знае? Треслъв я знаеше, защото бе пял в училище в пиеса по опуса на Хендел „Израил в Египет“ — една ненужно пищна постановка, за чието финансиране бе помогнал бащата на Финклер, плащайки за костюмите и раздавайки на всеки от участниците по едно шишенце от вълшебните си хапчета, независимо че костюмите бяха всъщност чаршафи, съшити от майката на Финклер, а от хапчетата всички хванаха разстройство. Онова, което Треслъв бе пял, се беше съхранило и досега в паметта му… Как в Египет се възцарил нов цар, който не знаел Йосифа, и как той поставил над синовете Израилеви надзорници, за да ги изнуряват с тежки работи, а те от своя страна пъшкали под тежката робия — особено му бе допаднало как всички „пъшкаха“ в хор под тази робия — как Мойсей и Арон превърнали водите в кръв и накарали спалнята на фараона да загъмжи от жаби, как циреи излезли по човеците и по добитъка и настанал гъст мрак по египетската земя, „такъв мрак, че може да се пипне“. Целият хор затваряше очи и простираше ръце напред, сякаш за да пипне тъмнината. Това бе тъмнина, която Треслъв и днес можеше да пипне, ако затвори очи. Нищо чудно, мина му през ума, че Египет е бил щастлив да види как израилтяните си отиват, след като е „нападнал върху страната им такъв страх и ужас“. С това, по негово мнение, работата бе приключена.

Но после идваше Част втора, която се състоеше основно в това как синовете Израилеви казват на Бог какво е направил за тях и как няма на света друг като Него.

— Затова ли вашият Бог ви е изоставил? — спомняше си той, че попита Финклер след концерта. — Защото така сте му досадили, та чак се е изприщил от вас?

— Нашият Бог не ни е изоставил — отвърна гневно Финклер. — И не смей да богохулстваш.

Какви дни само!

Докато гледаше хората край себе си да четат отдясно наляво, той си припомни и друга училищна хвалба на Финклер. „Ние можем да четем една книга и от двата края“, бе казал той на Треслъв, който не можеше да си представи как е възможен подобен подвиг или какви сили на тайно познание и черна магия са нужни, за да се извърши. И то не просто всяка стара книга, но още и книги, изписани с писмо, толкова древно, че е трябвало да се чегърта с остър кремък по каменни плочи, вместо да се пише отдясно наляво на хартия. Нищо чудно, че Финклер не сънуваше — в главата му нямаше място за сънища.

Либор тихо разположи Треслъв приблизително по средата на дългата, побираща около двайсетина души маса, край която всички бяха заровили глави в книгите, четейки отдясно наляво. От двете му страни седяха една стара дама и една по-млада — ще рече, млада според стандартите на събранието. След като отдаде дължимото на бръчките на първата и на малко по-изобилната плът на втората, Треслъв предположи, че двете са близки роднини. Това проличаваше и от начина, по който се привеждаха като птици напред над масата. Вероятно бяха баба и внучка, освен ако не ги делеше и още едно поколение, но той не искаше да оглежда прекалено подробно чертите им, докато са така погълнати от историята за еврейското спасение. Нещо, от което не можеше да откъсне очи обаче, бе книгата, от която четеше по-възрастната дама. Тя явно беше книжка за малчугани, с картинки, които изскачаха или се издърпваха при разгръщане. Запленен, той я наблюдаваше как превръща четенето в детска игра, въртейки картонен кръг, който на едната страница показваше безкрайните мъчения, налагани на израилтяните, работещи непосилно ден и нощ, ту под палещото слънце, ту под ледения сърп на бледната луна, а на другата — жабите и циреите и мрака, толкова гъст, че може дори да се пипне.

Когато се стигна до прекосяването на Червено море, старата дама дръпна едно езиче и хоп! там, където израилтяните бяха прекосили в безопасност, водите заляха техните врагове и „те потънаха в дълбините като камък“. Тя дърпаше езичето отново и отново, давейки безспир египтяните.

Ето ти пример за непропорционалност, помисли си Треслъв, спомняйки си, че наскоро бе чел нещо от Финклер за това как за всяко извадено око евреите взимали по две. Но следващият път когато погледна, старата дама вече раздразнено дърпаше друго езиче, което караше малко момче с шапчица на темето многократно да се скрива под една маса и пак да се показва с парче мацо^[2] в ръка. Значи повторението беше за забава, а не заради отмъщение.

Той се огледа наоколо, поразен от това колко различна изглеждаше масата на Либор сега в сравнение с вида, в който я помнеше от времето на Малки или дори от последния път, когато беше тук заедно с Финклер. Толкова много финклери наоколо — макар Сам Финклер да липсваше — толкова много непознати ястия и толкова много стари хора, потънали в молитва, която невинаги се различаваше от обикновено бъбрене или от дрямка.

Докато разбере какво става, бе помолен, като най-младата присъстваща мъжка рожба, да изрецитира Четирите въпроса.

— Аз ли? — попита с удивление той. — Бих го направил, ако можех — им поясни. — Всъщност има много повече от четири въпроса, които бих искал да задам. Но не умея да чета на иврит.

— Пак объркахте реда — каза старата дама, без да откъсва очи от книгата си. — Вече минахме Четирите въпроса. В това семейство никога не правим нещата като хората. Всичко е нагоре с краката. И кой изобщо е този? Още някое от хлапетата на Бернис?

— Майко, Бернис почина преди трийсет години — обади се някой от другия край на масата.

— Тогава не му е тук мястото — отсече старата дама.

Треслъв се зачуди в какво се е забъркал.

Жената, която бе взел за внучка, или може би за правнучка, положи успокоително ръка върху неговата.

— Не й обръщайте внимание — му прошепна. — Тя винаги се държи така на Седер. Обича го, но я кара да се ядосва. Мисля, че е заради напастите, сполетели Египет. Чувства се малко виновна заради тях. Но вие няма нужда да четете на иврит. Може да зададете Четирите въпроса и на английски.

— Но аз не умея да чета отдясно наляво — прошепна обратно Треслъв.

— На английски това не е необходимо.

Тя отвори хагадата^[3] си на съответната страница и му посочи мястото.

Треслъв погледна към Либор, който му кимна с думите:

— Хайде, задай въпросите. — Той бе сбръчкал лице, имитирайки класическия евреин от пантомимите. „Ти си еврейско момче, тъй че подхващай въпросите, без да се маеш“, бе посланието, което Треслъв прочете в израза му.

И дълбоко смутен, но с разтуптяно сърце, той направи каквото му казваха.

Защо тази вечер е различна от всички други вечери?

Защо тази вечер трябва да ядем горчиви билки?

Защо тази вечер топим залъка си два пъти?

Защо всяка друга вечер можем да ядем седнали или облегнати, а тази вечер трябва да ядем облегнати?

* * *

Трудно му беше да внимава в отговорите. Беше прекалено притеснен от онова, което четеше. Откъде можеше да знае как се задават еврейски въпроси в стая, пълна с евреи, които виждаш за пръв път? Дали въпросите бяха реторични? Или шеговити? Дали трябваше да ги задава, както биха ги задали Джак Бени или Шели Бърман^[4], с комична извивка на горчиви билки? Или хиперболично да подчертае крайността на еврейското страдание? Евреите бяха хиперболичен народ. Дали го правеше достатъчно хиперболично?

Ами ако трябваше да го произнесе горрр… чиивиии, като Доналд Улфит^[5] в ролята на призрака на бащата на Хамлет?

— Не се казват по този начин — извика старата дама още преди да е свършил да задава първия въпрос. Но освен шътканията „Тихо, майко“, никой сякаш не й обърна особено внимание. Но от друга страна, и никой не го аплодира.

Ако нещо ставаше ясно от отговорите на въпросите му, то бе, че историята трябва да се разказва отново и отново. „Колкото повече човек говори за бягството от Египет, толкова по-добре“, прочете той. Което, ако разбираше нещата правилно, далеч не беше позицията на Финклер. „Хайде пак, Холокост, та Холокост“, сякаш го чуваше да казва. Дали щеше да каже същото и за Пасхата? „Хайде пак, Изход, та Изход…“

Идеята за разказване и преразказване допадаше на Треслъв. Тя пасваше на склонността му към натрапчиви мисли. Какво пречеше нещо да се доказва отново и отново…

Ритуалът — ако това бе правилното наименование за нещо толкова безформено и накъсано — продължи със спокойно темпо. В някои групички си показваха откъси един на друг, сякаш да изгубиш някое място в текста и след това пак да го намериш, беше част от всеобщата забава, други се отдадоха, както се струваше на Треслъв, на странични разговори, трети задрямваха или ставаха от масата, за да посетят една от многобройните тоалетни на Либор, като в някои случаи се връщаха оттам доста след като евреите бяха напуснали Египет, а двама-трима просто се бяха вторачили в пространството, но дали си припомняха напускането на Египет от своя народ преди пет хиляди години, или гледаха към своето собствено напускане утре, Треслъв не можеше да каже.

— Тук няма достатъчно деца — каза един възрастен мъж, седнал срещу него. Той имаше повехнала кожа и голяма шапка от дръзко бухнала черна коса, изпод която хвърляше гневни погледи, сякаш всеки от седящите край масата го бе засегнал с нещо по едно или друго време.

Треслъв се озърна наоколо.

— Мисля, че тук няма деца — отбеляза.

Възрастният мъж го изгледа яростно.

— Нали и аз това казах. Защо не слушаш какво казвам? Тук няма деца.

Компанията се събра отново около масата за пасхалната вечеря, която, изглежда, бележеше края на цялото събитие. Треслъв ядеше, каквото му поднасяха, без да очаква да му хареса. Горчиви треви, намазани между два резена мацо — „За да ни напомнят за горчивите времена, пред които сме преминали“, каза мъжът, заел междувременно до него мястото на жената, която му бе помогнала с Четирите въпроса. „И през които още преминаваме, мен ако питаш“, подхвърли друг, опроверган начаса от трети, който отбеляза: „Глупости, това е символ на хоросана, с който сме издигнали пирамидите с голите си ръце“ — последвани от яйце в солена вода („Символ на нашите сълзи, сълзите, които сме пролели“), след това пилешка супа с кнедли, след това още пиле, този път с картофи, които, доколкото Треслъв разбра, не символизираха нищо.

Това му допадна. Ястие, което не символизираше нищо, бе по-лесно за храносмилане.

Либор дойде да го види как се справя.

— Харесва ли ти пилето? — попита.

— Всичко ми харесва, Либор. Сам ли си го готвил?

— Не, имам няколко жени. Пилето символизира удоволствието, което получават еврейските мъже от това да имат няколко жени, които да им готвят.

Но Треслъв бе сгрешил, ако мислеше, че с яденето церемонията ще приключи. Едва бяха раздигнати чиниите и тя започна отново, с благодарности за неспирната Божия любов и доброта, с песни, които всички знаеха, и каламбури, на които никой не обръщаше внимание, и със задълбочени тълкувания, заимствани от еврейските мъдреци. Треслъв се дивеше. Рави Йехошуа казал това, Хилел направил онова. За рави Елиезер се разправяло, че… Това не бяха просто различни запомнени събития, това беше складираното познание на един народ.

Неговият народ…

Когато му се стори, че моментът е подходящ, той се представи на жената, за която бе предположил, че е правнучка на възрастната дама. Тя отново бе седнала на своето място, след като бе посетила някои хора в далечните краища на стаята. Имаше вид на морен пътешественик, току-що завърнал се от тежко поклонничество.

— Джулиан — каза й той, като поразтегна първата сричка.

— Хефзиба — отвърна тя, като му подаде пухкава ръка, окичена с множество сребърни пръстени. — Хефзиба Вайзенбаум.

Произнасянето на името й явно също я изморяваше.

Треслъв се усмихна и го повтори. Хефзиба Вайзенбаум — като се заплете малко на „ф“-то, което тя произнасяше като нещо средно между „и“ и „ф“, а на него това по някаква причина, не му се удаваше. Финклерска работа.

— Хепзиба — каза той. — Хепзиба, Хефзиба, не мога да го кажа хубаво, но е много красиво име.

На нея явно й се стори забавно.

— Благодаря ти — отвърна, като движеше ръцете си повече, отколкото му се струваше необходимо — независимо от това как го казваш.

Пръстените й го втрещиха. Изглеждаха така, сякаш са купени от магазин на „Ангелите на ада“. Но бе сигурен откъде са купени дрехите й. От Хемпстед Базар^[6]. Близо до апартамента му имаше такъв магазин и той понякога надзърташе в него на път към вкъщи, чудейки се защо никоя от жените, на които бе предлагал брак, не приличаше на драпираните манекени във витрината. В Хемпстед Базар продаваха дрехи за жени, които имаха какво да скрият, докато жените на Треслъв до една бяха кожа и кости, без нищо друго за криене освен самия Треслъв. Какво ли щеше да е, размишляваше той, ако вкусът му към жените бе по-различен? Дали жена с по-пълна фигура щеше да се задържи по-дълго в неговата компания? Може би в нея щеше да открие щастието, да се закотви?

Хефзиба Вайзенбаум също така беше драпирана и напомняше за Близкия изток. На Оксфорд Стрийт имаше един арабски магазин, който разпръскваше благовония към уличния трафик. Треслъв, по време на своите безцелни обиколки, понякога спираше и ги вдишваше. Хефзиба Вайзенбаум миришеше по същия начин — на автомобилни газове, на тълпи от туристи и на Ефрат, откъдето бе започнало всичко.

Тя се усмихна, без да отгатне мислите му. Усмивката й го обгърна, както топлите води на басейна обгръщат и носят плувеца. Той почувства как плува в очите й, които бяха повече пурпурни, отколкото черни. Без да мисли какво прави, потупа опакото на ръката й. Със своята свободна ръка тя направи същото с неговата. Сребърните пръстени го убодоха по начин, който му се стори възбуждащ.

— И така — каза той.

— И така — отвърна тя.

Гласът й беше топъл като разтопен шоколад. Вероятно беше пълна с шоколад, помисли си Треслъв. Обичайно претенциозен относно пълнотата, той реши, че на нея й отива, особено така, както бе забулена от дрехите.

Тя имаше силно лице, широки скули — по-скоро монголоидни, отколкото близкоизточни — и плътни, жизнени устни. Присмехулни, но не присмиващи се на него, нито на церемонията. Просто присмехулни.

Беше ли влюбен в нея?

Мислеше, че да, макар да не бе сигурен, че ще знае как да обича жена, която изглежда толкова пищна.

— Значи ти е за пръв път, така ли? — попита тя.

Треслъв бе поразен. Откъде можеше да знае, че е първата му пищна жена?

Тя забеляза смущението му.

— Първата ти Пасха — поясни.

Той се усмихна облекчено.

— Да, но надявам се не и последната.

— Ще запомня да те поканя на моята тогава — каза тя, като го погледна с присвити очи.

— Ще ми бъде приятно — отвърна Треслъв. Надяваше се причината тя да отгатне, че това е първата му Пасха, да е било невежеството му по време на ритуала, а не нееврейската му външност.

— Либор много пъти е говорил за теб. За теб и за твоя приятел.

— Сам.

— Да, Сам. Джулиан и Сам. Имам чувството, че познавам добре и двама ви. Аз съм пра-пра-племенница на Либор по брачна линия, тоест откъм страната на Малки. Освен ако не му се падам пра-пра-братовчедка.

— Всеки тук ли е пра-пра-пра-братовчед на някой от останалите на масата? — попита той.

— Ако не са по-близки роднини, да.

Той посочи с глава към старата дама.

— А тя ти се пада…?

— Някаква, но не ме питай точно каква. Всички евреи са най-малкото пра-пра-пра-братовчеди помежду си. Ние не се делим до шесто коляно, а само до трето.

— Едно голямо щастливо семейство?

— За щастливо не знам. Но семейство, да. Понякога може да е малко досадно.

— Нямаше да е досадно, ако никога не си познавала по-далечните си роднини.

— Ти не си ли?

— Само майка си и баща си — и толкова.

Той изведнъж се почувства някак сиротен и се помоли гледката на неговата самотност да не я накара да се разплаче. Или поне не много.

— Понякога ми се струва, че бих дала какво ли не, за да съм имала само майка си и баща си и толкова — каза за негова изненада Хефзиба. — Макар Бог да знае, че ми липсват.

— Не са ли тук?

— Починали са. Което ме превръща в нещо като всеобща дъщеря. — (И майка? — зачуди се Треслъв.)

— Имаш ли братя и сестри?

— Не точно. Така че съм също и нещо като всеобща сестра. Имам лели, чичовци, братовчеди, братовчеди на братовчедите… Харча по една месечна заплата за картички за рождени дни. А не помня имената дори на половината.

— А свои деца? — осведоми се Треслъв небрежно, сякаш питаше за времето. Не ти ли се вижда малко хладно днес?

Тя се усмихна.

— Не засега. Има време.

Треслъв, когото не го биваше много с децата, видя бебетата, които щяха да им се родят, защото този път щеше да е по-различно. Джейкъб, Естер, Рут, Мойше, Исаак, Рейчъл, Ейбрахам, Лиа, Леополд, Лазаръс, Мириам… Той започна да се изчерпва откъм имена. Самюъл — не, не и Самюъл — Есау, Елиезер, Батшеба, Енох, Джезабел, Табита, Тамар, Джудит…

Худит.

— Ами ти? — попита го тя.

— Братя и сестри ли? Не.

— А деца?

— Двама сина. Вече пораснали. Но не съм помагал особено при отглеждането им. Всъщност едва ги познавам. Той не искаше Хефзиба — Хепзиба… Хефзиба Вайзенбаум — да се чувства застрашена или изолирана заради децата му. У него имаше още деца, тя трябваше да разбере това.

— Значи с майка им сте разведени?

— С майките им. Да. Всъщност не точно разведени. Само сме живели заедно. Без да се женим, разбира се. И то не за дълго.

Той не искаше тя да се чувства застрашена или изолирана и заради майките на децата му. Но не искаше и да го сметне за несериозен или лековат. Направи някакво движение с раменете си, което се надяваше тя да изтълкува като душевна болка, но не прекалено силна.

— Ако не ти се говори за това… — каза тя.

— Не, не, просто ми мина през ума, че тези хора тук изглеждат като такова голямо семейство, а аз самият не съм направил нищо особено в тази насока… — засега, понечи да добави, но си даде сметка колко неуместно може да й прозвучи.

— Не ни идеализирай — предупреди го тя, махвайки с покритите си с пръстени ръце.

Ни. Той се разтопи в тази дума.

— Защо не?

— Поради обичайните причини. И недей да се впечатляваш от нашата топлота.

Нашата.

Треслъв я погледна привидно спокойно, макар подът да се клатушкаше под него.

— Добре, няма — отвърна топло. — Но се чудя, след като казваш, че Либор толкова пъти ме е споменавал пред теб, защо досега не ни е запознал. Да не те е пазил под покривало?

Това беше нетактично — покривало.

Ако вече не беше изчервен от четенето на Четирите въпроса, щеше да се изчерви сега. Но не само поради липсата си на такт, а и поради липсата на резервираност. „Къде беше през целия ми живот?“, говореше изражението му.

Тя стисна устни и вдигна рамене. Един жест, помисли си Треслъв, който щеше да й се наложи да захвърли, предвид на онова, което причиняваше на кожата под брадичката й. След като се оженеха, трябваше да намери мил начин да й го каже.

Едва сега тя се засмя, сякаш й бе отнело известно време да проумее въпроса му.

— Едно покривало няма да ми е излишно — отвърна, като се загърна по-плътно в своя шал или наметка, или каквото и да бе увито около нея.

Той не можа да скрие смущението си.

— Извинявай — каза.

— Няма защо.

Погледите им се срещнаха и той затърси в ума си въпрос, отговорът на който щеше да доближи лицето й до неговото.

— Хепзиба… Хефзиба — започна, но несигурността относно името й го обърка и за самия въпрос.

Но лицата им все пак се сближиха.

— Слушай — каза тя — аз съм прекалено голяма хапка за теб…

— Не си.

— Но ако съм…

Този път той й показа зъбите си.

— Повярвай ми, не си.

— Но ако все пак съм, трябва да знаеш, че приятелите ме наричат Джуно.

Треслъв се улови за седалката на стола.

— Джуно? Джуно!

Тя не можеше да разбере причината за удивлението му и направи жест с ръце покрай тялото си, сякаш се показваше. Пълнотата й. Тя не си правеше илюзии относно размерите си.

— Богинята на войната^[7] — му каза, смеейки се.

Той също се засмя. Или поне се опита. Сърдечно, като бог на войната.

— Макар да се опасявам — добави тя — че истинската причина е по-прозаична. Навремето в училище играх Джуно в „Джуно и паунът“^[8].

— Джуно? Познаваш ли Джуно? — послужи си той с някогашния каламбур на Финклер.

Тя го погледна озадачено.

Е, поне това беше нещо, помисли си Треслъв. Значи не всичките играеха игри на думи. Не че заради нея той не би се заел да овладее всеки семантичен трик и иносказателна уловка от финклерската книга на словесните фокуси. Думите имаха цифрово значение за финклерите, бе прочел някъде. Дори името на Бога бе игрословица или нещо подобно. Без съмнение Джуно, ако само знаеше как да го обърне в цифри и да го разшифрова, означаваше Часът На Треслъв Е Дошъл.

 

 

Защо тази вечер е различна от всички други вечери?

Отговорът се разбираше от само себе си.

Заради Джуно. Заради Джуно, за Бога!