Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546

История

  1. — Добавяне

5

— Най-трудното — каза Финклер на Треслъв — е да не определяш себе си според своите врагове. Това, че вече не съм Засрамен евреин, още не означава, че съм отстъпил от правото си да бъда засрамен.

— Защо постоянно трябва да намесваш това, че си засрамен?

— Звучиш като бедната ми жена.

— Така ли? — изчерви се Треслъв, свел глава.

За щастие Финклер не обърна внимание.

— Какво означава това за теб, питаше ме тя. Защо въобще те касае?

— А то ме касае, защото очаквам нещо по-добро.

— Не си ли твърде самомнителен?

— Ха! Отново сякаш слушам жена си. Да не би двамата случайно да сте ме обсъждали? Това е риторичен въпрос. Не, не мисля, че е самомнителност да приемам лично онова, което направи онзи маниак Абрамски. И ако смъртта на всеки къса част от мен, защото съм част от човечеството[1], то тогава всеки акт на убийство, извършен от някого, прави същото.

— Тогава приемай нещата лично като част от човечеството. Твоята самомнителност е именно в това, че ги приемаш лично само като евреин.

Финклер сложи ръка върху рамото на приятеля си.

— Защото накрая ще ми се въздаде като на евреин, независимо от това какво мислиш ти — отвърна.

Той се усмихна слабо, представяйки си Треслъв с еврейска шапчица. Двамата мъже се бяха дръпнали встрани, оставяйки семейството на Либор да постои необезпокоявано край гроба му. Службата бе приключила, но Хефзиба и още неколцина други бяха пожелали да останат и да помълчат, след като равините и гробарите бяха приключили своята работа. Когато и те си тръгнеха, щеше да дойде редът на Треслъв и Финклер.

Те всъщност не искаха да говорят за Абрамски. За него трудно можеше да се каже нещо прилично. Но се въздържаха да обсъждат Либор, защото се бояха от своите чувства. Треслъв, особено, бе неспособен да погледне земята, в която бе положен Либор — все още топъл, както си го представяше, все още обиден и наранен. До неговата могила от пръст бе гробът на Малки. Мисълта за това как ще лежат един до друг, смълчани до края на вечността, без смях, без музика, без мръсни думи, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Дали той и Хефзиба…? Щяха ли изобщо да му разрешат да легне в еврейско гробище? Те вече бяха питали. Всичко зависеше. Ако тя искаше да бъде погребана там, където бяха погребани родителите й, в гробище с ортодоксална управа и порядки, на Треслъв вероятно щяха да му откажат да бъде положен редом с нея. Ако обаче… Захванеш ли се с евреин, възникваха купища усложнения, както бе открила и Тайлър. Жалко, че не беше още жива, за да я попита. „По отношение на вечния покой, Тайлър…?“

Либор и Малки бяха пожелали да ги положат в общ гроб, един над друг, но и за това бяха възникнали спънки, както възникват спънки за всичко в живота и смъртта, макар никой да не беше сигурен дали са от религиозно естество, или просто защото земята беше прекалено камениста, за да се изкопае достатъчно дълбок гроб за двамата. А и без това, както се бе пошегувала Малки, така само щяха да се карат кой да бъде отгоре. В крайна сметка ги бяха положили демократично, редом, като в благоприлична двойна спалня.

Хефзиба им даде знак, че с останалите роднини ще си тръгват. Тя изглеждаше възхитително, помисли си Треслъв, цялата загърната и забулена в черно, като викторианска вдовица. Величествена опечалена. Треслъв отвърна с жест, че с Финклер ще останат още малко. Двамата се хванаха подръка. Треслъв бе благодарен за подкрепата. Струваше му се, че коленете му всеки миг ще се подгънат. Гробищата не му понасяха добре. Те му говореха прекалено ярко за края на любовта.

Ако се бе огледал наоколо, щеше да остане впечатлен от липсата на образци на ваятелското изкуство. Еврейското гробище е голо, глухо място. Сякаш стигне ли човек дотам, вече няма какво да се каже. Но той бе свел поглед към земята, надявайки се да не вижда нищо.

Двамата мъже застанаха неподвижно редом, като че ли самите те бяха надгробни камъни.

— До каква долна служба можем да паднем, Хорацио![2] — каза Финклер след кратко мълчание.

— Съжалявам — отвърна Треслъв. — Не мога да играя. Не и днес.

— Имаш право. Не исках да прозвучи непочтително.

— Знам — каза Треслъв. — Не бих те обвинил в подобно нещо. Не се съмнявам, че го обичаше толкова, колкото и аз.

Помежду им отново настъпи тишина.

— Е, какво можехме да направим по-различно? — попита Финклер.

Треслъв бе учуден. Подобен род въпроси обикновено идваха от него.

— Да го наглеждаме.

— Дали щеше да ни позволи?

— Ако го бяхме направили както трябва, нямаше да забележи.

— Странно — рече умислено Финклер, без да се опитва да възрази. — Имах чувството, че ни е изоставил.

— Той направи именно това.

— Имам предвид по-рано.

— Колко по-рано?

— Когато Малки умря. Не смяташ ли, че след нейната смърт той сякаш спря на едно място?

Треслъв размисли за момент.

— Не, аз не виждам нещата така — отвърна. За Треслъв смъртта на една жена беше само началото. Той бе мъж, създаден, за да скърби. Винаги си се бе представял превит надве, като посивял от старост Томас Харди, спохождащ местата на някогашната си любов[3]. Либор дори му се бе сторил леко оживен, ако изобщо беше забелязал някаква промяна у него след смъртта на Малки. Самият той на негово място би изградил един много по-смутен и изтерзан образ. — Ако питаш мен — продължи той, — Либор ни изостави, откакто аз се събрах с Хефзиба.

— Кой е самомнителният сега? — попита Финклер. — Или може би си мислиш, че от този момент нататък е решил, че е приключил с делата си на грешната земя?

Ако Финклер смяташе, че това е самомнителност, какво ли би казал, ако някога научеше, че според Треслъв Либор се бе самоубил, защото бе разбрал за съвместната им изневяра с Тайлър? Не че някога щеше да научи. Разбира се, освен ако вече не знаеше.

— Не, разбира се, че не мисля така. Но моето ново начало с Хефзиба, тъй да се каже… — Какви ги говоря, зачуди се Треслъв, защо се оправдавам? — … моето ново начало с Хефзиба може да го е навело на мисълта, че за него самия няма да има повече нови начала.

— В такъв случай е трябвало да общува повече с мен — каза Финклер. — Аз щях да му правя компания в липсата на нови начала.

— О, хайде стига.

— Какво хайде стига. Ние не можехме да се мерим с теб. Твоето бе начало, слагащо край на новите начала. Ти не беше вдовец. Не беше дори разведен. Започна от нулата. Нова жена, нова религия. Аз и Либор бяхме двама мъртъвци, населяващи една мъртва вяра. Ти ни взе душите и по двата пункта. Бъди жив и здрав, ние и бездруго вече не се нуждаехме от тях. Но не можеш да се преструваш, че тримата сме били заедно в каквото и да било. Ние не бяхме тримата мускетари. С него умряхме, за да можеш да живееш ти, Джулиан. Стига това да не е прекалено християнска мисъл за подобно място. Ти ми кажи.

— Какво ли разбирам аз, Сам, освен че ти изобщо не си мъртъв.

А може би беше? Сам мъртвецът. Треслъв не смееше да вдигне очи от земята, за да погледне приятеля си. Не го беше виждал, откакто бяха дошли тук. Не беше виждал нищо и никого — освен, разбира се, Хефзиба, която нямаше как да пропусне.

— Както той, така и аз… — започна Финклер, но не успя да довърши. Една жена бе приближила до тях. Тя застана тихо, явно притеснявайки се да не попречи на разговора им. След секунда се наведе, взе шепа пръст и я пръсна като семена над могилата от земя.

Мъжете замълчаха и тя се почувства неловко.

— Извинете — каза. — Ще дойда отново по-късно.

— Моля ви, няма нужда — отвърна Финклер. — Ние след минутка си тръгваме.

Преди тя да се изправи, Треслъв успя да я огледа. Възрастна жена, но не състарена, елегантна, с глава, покрита с лек шал. Направи му впечатление, че се държи уверено, сякаш не за първи път й се налага да присъства на погребения в еврейски гробища. Треслъв вече бе установил, че еврейската вяра плаши дори евреите. Малцина се чувстваха свойски с всички тези обреди и церемонии. А тази жена не бе впечатлена дори от смъртта.

— Роднина ли сте? — попита Финклер. Искаше да й каже, че семейството вече си е тръгнало и ако желае да се присъедини към тях…

Тя се изправи без затруднение и поклати глава.

— Просто стара приятелка.

— Ние също — каза Треслъв.

— Това е един много тъжен ден — рече жената.

Очите й бяха сухи. Много по-сухи от тези на Треслъв. Той нямаше представа колко са сухи очите на Финклер.

— Изключително — каза той. Финклер също кимна в знак на съгласие.

Тримата се отдалечиха от гроба заедно.

— Казвам се Еми Опенщайн — представи се жената.

Двамата мъже също си казаха имената. Нямаше ръкувания.

Това се хареса на Треслъв. Евреите ги биваше в това да правят всеки един случай различен от останалите, мина му през ума. Неспазването на протокола го смути, но и го възхити. Добре беше да се отделят нещата едни от други. Защо тази вечер е различна от всички останали вечери? Или пък не беше чак толкова добре? Те следваха различията чак до гроба.

— Преди колко време сте го виждали за последно? — поинтересува се Еми Опенщайн.

Тя искаше да знае как се е чувствал той през последните дни преди смъртта си. Каза им, че тя самата не го е виждала от месеци, но са се чували няколко пъти по телефона.

— Значи обичайно често сте се срещали с него? — попита Треслъв. Стана го яд заради Малки.

— Не, напротив. Обичайно се срещахме веднъж на половин век.

— Разбирам.

— Потърсих го отново след всичките тези години, защото се нуждаех от помощта му. Предполагам онова, което искам да чуя, е, че не съм му докарала повече притеснения, отколкото е могъл да понесе.

— Никога не е споделял нещо такова — успокои я Треслъв. Искаше му се да добави, че Либор никога дори не е споменавал за съществуването й, но не можеше да си позволи да бъде чак дотам жесток с жена на нейната възраст.

— И той предостави ли ви помощта си? — попита Финклер.

Тя се поколеба.

— Предостави ми своята компания — отвърна накрая. — Но колкото до помощта си, не, не мога да кажа, че ми я е предоставил.

— Нетипично за него.

— Да, и аз така си помислих. Макар че, естествено, след толкова много време нямаше откъде да знам как ще постъпи. Все пак ми се стори, че го заболя, като ми отказа. Странното беше, че сякаш самият той искаше да го заболи. И, разбира се, сега дълбоко ме натъжава, като си помисля, че в известен смисъл аз съм била средството, чрез което се е наранил.

— Всички ние се наказваме с подобни мисли — каза Финклер.

— Наистина ли? Съжалявам да го чуя. Но за приятелите е естествено да се чувстват така. Аз не съм му била приятелка от толкова дълго, че нямам, по-точно нямах, право да се считам за такава. Но ми трябваше помощта му.

В крайна сметка тя им разказа за какво го бе помолила. Разказа им за дейността, която развиваше, за онова, от което се боеше, за омразата срещу евреите, започваща да трови света, в който бе живяла през целия си живот, свят, където хората някога се бяха гордели с това, че мислят, преди да се втурнат да съдят някого, както и за внука си, ослепен от човек, когато тя без колебание можеше да нарече терорист.

И двамата мъже бяха впечатлени от чутото. Тя каза, че Либор отначало също се е впечатлил, но последния път, когато го е видяла, сякаш бил решил да обърне гръб на всичко. Казал й, че просто така стоят нещата. Че подобни неща се случват на евреите. И да не го занимава повече с това.

— Либор е казал подобно нещо? — попита Треслъв.

Тя кимна.

— Значи е бил по-зле, отколкото си мислех — каза той. Емоцията, която замъгляваше очите му още откакто бе видял ковчега на Либор да се спуска в земята, започна да го души.

Финклер също се затрудняваше да намери думи. Спомни си за всички спорове, които бе водил с Либор на тази тема. И не изпита никакво удоволствие, че Либор най-накрая се е предал. Някои спорове не се водят, за да ги спечелиш.

На раздяла Финклер и Еми Опенщайн взаимно си пожелаха дълъг живот. Хефзиба бе споменала на Треслъв за този обичай. На погребение евреите си пожелаваха един другиму дълъг живот. Това бе техният глас в името на продължаването на живота пред лицето на смъртта.

Той се обърна към Еми Опенщайн.

— Желая ви дълъг живот — каза, като вдигна очи.

Бележки

[1] Цитатът е от стихотворението „За кого бие камбаната“ от сборника „Молитви при неочаквани случаи“ на английския поет и проповедник Джон Дън (1572–1631). — Б.пр.

[2] Цитатът е от „Хамлет“, Пето действие, Първа сцена, когато Хамлет държи в ръка черепа на Йорик. — Б.пр.

[3] Английският поет и писател Томас Харди (1840–1928) е преживял особено тежко смъртта на първата си съпруга Ема Гифърд, като е посещавал многократно местата, свързани с любовта им, и е написал сборник стихове, повлияни от кончината й. — Б.пр.