Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

2

След като една вечер изгуби над две хиляди паунда на онлайн покер, Финклер излезе да си намери проститутка. Може би Либор, седейки до такава, му бе предал идеята чрез някаква магия. Двамата бяха близки, независимо че спореха за всичко.

Финклер не се нуждаеше от секс, а просто от нещо, което да върши. Единствените съображения против ходенето по проститутки, които някога бяха имали каквато и да било тежест пред него като рационален аморалист, бяха цената и венерическите болести. Човек можеше да прави с тялото си каквото си пожелае, стига при това да не ощетяваше или да не заразяваше семейството си. Но след като вече си изгубил две хиляди паунда на покер, надали още триста за един час с прилично изглеждаща проститутка променяха особено нещата, философски погледнато. А колкото до болестите, не му бе останал никой, когото да може да зарази.

Имаше и още едно съображение, което трябваше да вземе предвид. Хората го познаваха по лице. Не толкова проститутките. Проститутките работеха в онези часове, когато по телевизията вървяха документалните предавания. Но не бе изключено другите мъже, търсещи проститутки, да го разпознаят, а той знаеше, че не може да разчита на някаква солидарност в греха от тяхна страна. Само след минути в нечий профил във Фейсбук щеше да се появи новината, че са го видели да дебне из Шепърд Маркет[1], независимо че самият този, който го е видял, също е дебнел.

Естествено, можеше просто да отиде на бара на някой от хотелите на Парк Лейн, където нещата ставаха по-дискретно, но именно дебненето му се нравеше. Дебненето имитираше онова безплодно търсене на скритото лице или спомен, до което всъщност се свеждаше цялото търсене на сексуално щастие. Дебненето беше романтиката, оголена до кокал. Можеше да дебнеш, след което да се прибереш с празни ръце и пак да си кажеш, че си прекарал хубава вечер. По-хубава вечер, в случая на Финклер, тъй като той не помнеше някога да е намирал проститутка, която да му е харесала; но пък, от друга страна, онова, което той харесваше, бе скритото лице или спомен, чиято функция бе да остават завинаги скрити. Допускаше, че по-трудно ще каже „не“ на някое хубаво еврейско момиче с гърди като пролома Манавату, отколкото на поредното кльощаво като скумрия полякинче, но най-вероятно нямаше да му каже и „да“.

Което, помисли си той, правеше дебненето из улиците безопасно. Мъж, толкова явно невъзбуден като него, не носеше особен риск да го заподозрат в търсене на платена любов.

Ето защо насмалко не си глътна езика, когато чу да го викат по име.

— Сам! Чичо Сам!

Най-умното в случая щеше да е да продължи да върви така, сякаш нищо не е чул. Но той знаеше, че вече бе вирнал сепнато глава при звука на името си, тъй че, ако сега не спреше, щеше да предизвика подозрение. Затова се обърна и видя Алфредо да стои в края на тълпата на тротоара пред един бар и да смуче бира „Корона“ от бутилката.

— Виж ти, Алфредо!

— Здравей, чичо Сам. Нанякъде конкретно ли си се запътил?

— Зависи какво разбираш под конкретно. — Финклер погледна часовника си. — Всеки момент имам среща с продуцента си. Даже малко съм закъснял.

— Пак ли някое телевизионно предаване?

— Да, още в начална фаза.

— За какво ще бъде този път?

Финклер остави ръцете си да опишат във въздуха кръгове на крайна неопределеност.

— О, Спиноза, Хобс, свободата на словото, камерите за наблюдение, ей такива неща.

Алфредо махна тъмните си очила, сложи ги отново и потри врата си. Финклер усети алкохол в дъха му. Дали и той беше излязъл да си търси проститутка? И да беше ударил едно-две за кураж?

Ако беше така, беше попрекалил. Никоя проститутка нямаше да се хване на такова количество кураж.

— Знаеш ли какво мисля за цялата тази работа с наблюдението, чичо Сам? — попита Алфредо.

Финклер мразеше, когато Алфредо го чичосваше така. Саркастичното му малко лайно. Той погледна часовника си.

— Не, кажи ми.

— Мисля, че е върхът. Надявам се и ние в момента да сме кацнали на някоя камера. Надявам се всеки да е.

— Защо така, Алфредо?

— Защото сме едни лъжливи, измамни, крадливи копелета.

— Това е доста рязка констатация. Да не би наскоро някой да е бил такъв към теб?

— Да, баща ми.

— Баща ти? Защо, какво е направил баща ти?

— Искаш да кажеш, какво не е направил баща ми.

Финклер се зачуди дали Алфредо няма да падне, толкова нестабилно се държеше на краката си.

— Мислех, че напоследък се спогаждате с него. Не бяхте ли скоро заедно на почивка?

— Това беше преди сума ти време. А оттогава не съм чул и дума от него, макар сега да чувам, че се бил преместил да живее с някаква жена.

— Хефзиба, да. Учуден съм, че не ти е казал. Без съмнение се кани да го направи. Значи твоето мнение е, че ако имахме по-голям брой камери по улиците, щяхме да успеем да го заснемем как се мести?

— Моето виждане, чичо Сам, моето виждане, както го наричаш ти, е, че моят баща, както го наричаш ти, днес се държи с теб като приятел, а утре се прави, че не те познава.

Финклер понечи да каже, че го разбира, но изведнъж ролята на баща по заместване престана да му допада толкова. Нека Джулиан сам се оправя с децата си.

— В главата на Джулиан точно в момента се случват много неща — каза той.

— И в гащите му също според онова, което чувам.

— Трябва вече да вървя — каза Финклер.

— Аз също — отвърна Алфредо. Той кимна в смисъл на „идвам, идвам“ по посока на групичка млади мъже, един-двама от които според Финклер носеха палестински шалове, макар в последно време да беше трудно да се различи, предвид на многото модни шалове, които изглеждаха като тях и се носеха по подобен начин.

Той се зачуди дали по-рано същия ден не е имало някаква демонстрация на площад Трафалгар. И ако е било така, защо не е бил поканен да говори на нея.

— Е, значи ще се видим по-нататък — каза той. — Къде свириш в момента?

— Тук, там, къде ли не. — Той хвана Финклер за ръката и го притегли по-близо до себе си. — Чичо Сам, ти си негов приятел. Кажи ми, каква е цялата тая еврейска дрисня?

Думите излизаха завалено от устата му. Той явно или не знаеше, или от пийването беше забравил, че самият Финклер също е еврейска дрисня.

— Защо не питаш него?

— Не, чуй ме. Имам предвид, като цяло. Напоследък чета, че нищо от това не се е случвало, разбираш какво имам предвид…

— Нищо от кое, Алфредо?

— Цялата дивотия. Лагерите и така нататък. Че са една голяма лъжа.

— И къде прочете това?

— В разни книги. И приятелите ми разправят същото. Например един еврейски блус барабанист, с когото свиря. — Алфредо удари набързо по комплект въздушни барабани с чифт въображаеми палки, в случай че Финклер не знаеше какво прави един барабанист. — Всичко това било измислица, твърди той. Защо ще говори така, ако не е вярно? Бил е войник в израелската армия, или нещо подобно, а сега блъска барабаните като Джийн Крупа[2]. Той казва, че това са врели-некипели, целящи само да ни отвлекат вниманието.

— Да ни отвлекат вниманието от какво?

— От онова, което се върши там. Концентрационните лагери и прочее.

— Концентрационни лагери? Къде има концентрационни лагери?

— Където и да е, знам ли. Нацисти, шибани газови камери, само дето нищо от това не се е случвало, нали?

— Къде не се е случвало?

— В Израел, в Германия, знам ли къде. Но всичко това било…

— Виж — каза Финклер, като измъкна ръката си, — аз наистина трябва да вървя, иначе ще си изпусна продуцента. Но ти недей да вярваш на всичко, което ти казват хората.

— А ти в какво вярваш, чичо Сам?

— Аз ли? Аз вярвам в това да не вярвам в нищо.

Алфредо понечи да го целуне.

— Значи ставаме двама. И аз вярвам в това да не вярвам в нищо. Всичко е измишльотина. Както казва оня шибан барабанист.

Той изкара още една въздушна серия с палките си.

Финклер хвана такси за вкъщи.

Бележки

[1] Малък площад в района на Мейфеър, в Централен Лондон. — Б.пр.

[2] Джийн Крупа (1909–1973) — американски джаз барабанист и композитор, известен с енергичния си и експресивен стил. — Б.пр.