Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546

История

  1. — Добавяне

3

Случката с изрисуваното лице.

Веднъж, през студентските си години, Треслъв се беше запознал с една много красива хипарка, истинско крехко дете на природата и марихуаната, облечено в нещо като нощничка на малко момиче, но уголемена като за голямо момиче. Поводът беше едно парти в Източен Съсекс, на което всички играеха роли на принципа на гещалт-терапията. Преструваха се на своите родители, такива, каквито си представяха, че са били. Но го правеха и наистина, тъй като имаха свои екологични цели.

Самият Треслъв нямаше свои екологични цели, макар и да се бе записал в модул „Замърсяване и опазване на околната среда“, но се радваше, че другите имат, защото така партито ставаше по-добро.

Беше ранна лятна вечер и въздухът бе изпълнен с ухания. Всички седяха на възглавнички на земята и казваха на другите какво мислят за тях. Рядко се случваше някой да изрази друго освен дълбока обич. В градината горяха свещи, свиреше музика, хората се целуваха, изрязваха фигурки от хартия, които после окачваха по дърветата, и си рисуваха взаимно лицата.

Треслъв по начало нямаше особена склонност към изкуствата, но към рисуването на лица нямаше склонност въобще. Красивата хипарка доплава грациозно до градинската пейка, на която той седеше, пушейки трева. През детската нощничка прозираха гърдите й на голямо момиче.

— Мир — каза той, като й предложи да си дръпне.

— Изрисувай ме — му отвърна тя и му подаде боите, които носеше.

— Не мога. Нямам склонност към рисуване.

— Всички можем да рисуваме. — Тя коленичи пред него и му поднесе лицето си. — Просто остави цветовете да потекат.

— При мен цветовете не текат — обясни й той. — И никога не мога да измисля тема.

— Нарисувай това, което виждаш в мен — му каза тя, като затвори очи и отметна назад косите си.

И Треслъв нарисува клоун. Не елегантен или трагичен клоун. Не Пиеро или Арлекин, а някакъв гротесков клоун, с абсурдно червен нос и големи бели петна, оградени с черни линии около очите и устата, както и с морави петна на бузите. Клоун, приличащ на изпаднал, точещ лиги алкохолик.

Когато видя какво е сторил с нея, тя се разплака. Домакинът на партито го помоли да си тръгне. Всички ги гледаха, в това число и Финклер, който беше дошъл от Оксфорд за уикенда и когото самият Треслъв бе довел. Финклер държеше в обятията си момиче, чието лице бе изписал с изящни, плавни форми, напомнящи Шагал.

— Какво съм ти направил? — поиска да знае Треслъв.

— Направи ме за смях пред хората — отвърна момичето.

Треслъв не би постъпил така за нищо на света. Всъщност, докато я рисуваше, той дори се бе влюбил в нея. Просто червеният нос, голямата бяла уста и моравите петна на бузите бяха единственото, което му дойде наум да нарисува.

— Ти ме унижи — извика момичето, ридаейки в една салфетка. Сълзите, смесвайки се с боите по лицето й, я правеха да изглежда още по-смешна и абсурдна, отколкото я бе направил Треслъв. Тя не беше на себе си от мъка.

Треслъв погледна към Финклер за подкрепа. Но Финклер само поклати глава като към някой, към когото е проявявал безгранично търпение в миналото, но не може повече да му прощава. Той притисна своето момиче в прегръдките си, за да скрие от погледа му онова, което бе сторил приятелят му.

— Върви си — му рече домакинът.

 

 

Треслъв дълго се възстановява от тази случка. В неговите собствени очи тя го бележеше като човек, който не знаеше как да общува с хората, най-вече с жените. Оттогава винаги се колебаеше, когато го канеха на парти. И се стряскаше, както някои хора се стряскат от вида на паяк, всеки път когато видеше детска кутия с боички или хора, които си боядисват лицата на някой карнавал.

Естествено, мисълта, че момичето, което бе изрисувал, може да е била същата онази Джудит, която му бе отмъстила пред витрината на „Ж. П. Гивие“, му беше минала през ума. През ума на Треслъв минаваха много неща. Но за тази цел тя трябва да се бе променила значително както като физика, така и по нрав.

Каква бе вероятността също така, тя не само да бе таила своята обида в продължение на повече от четвърт век, но и да си бе направила труда да издири местонахождението на Треслъв и да го проследи през улиците на Лондон? Никаква. Но от друга страна, последиците от една травма са трудно предвидими. Възможно ли беше само с помощта на кутия бои да е превърнал едно чаровно момиче в злопаметен до полуда звяр?

Подобни въпроси бяха чисто академични сега, когато беше станал финклер. Каквото било, било. Всъщност той си припомни случката едва когато Хефзиба веднъж го заведе на семеен рожден ден и на сцената се появиха боички. Макар обичайно децата да не обръщаха много внимание на Треслъв, когото някак съумяваха да не забелязват, едно малко момиченце — той не беше сигурен за точното му родство с Хефзиба, падаше й се или пра-пра-племенница, или пра-пра-леля — по непонятна причина го забеляза.

— Ти ли си мъжът на Хефзиба? — попита го то.

— В известен смисъл — отвърна той.

— В известен смисъл да или не?

Треслъв винаги се чувстваше неловко да говори с деца, защото не знаеше дали да се държи с тях като с много млади копия на самия себе си, или като с много стари такива. Но тъй като тя беше финклерка и поради това се предполагаше, че е надарена със свръхестествен интелект, се спря на второто.

— В известен смисъл и двете — отвърна. — Неин мъж съм в очите на Господ, ако не и на хората.

— Татко казва, че Господ не съществува — отбеляза момиченцето.

Тук вече опираха до границите на познанията на Треслъв за това как се говори с деца.

— Ето виждаш ли — каза той.

— Ти си забавен — отвърна му тя. В нея имаше някаква зрелост, която му беше трудно да проумее. Изглеждаше почти сякаш флиртува с него. Впечатлението се подсилваше и от дрехите й, които бяха почти като на голяма жена. Той бе забелязвал това и преди у децата на финклерите. Майките им ги обличаха по последна мода за възрастни, сякаш никоя възможност да им намерят съпруг не биваше да се пропуска.

— В какъв смисъл забавен?

— Различно забавен.

— Ясно — каза той. Дали тя имаше предвид, че не е финклер? Беше ли това толкова очевидно дори за едно дете?

Точно в този момент се приближи Хефзиба, носейки боички.

— Вие двамата май се харесахте — каза тя.

— Тя разбра, че не съм unserer — прошушна й Треслъв. — Веднага ме хвана, че съм anderer. Направо ми скри топката.

Unserer, в смисъла, в който думата се използваше в семейството на Хефзиба, означаваше евреин. Един от нас. Anderer беше един от тях. Враг. Чужд. Джулиан Треслъв.

— Това са глупости — отвърна Хефзиба, също полугласно.

— Защо шепнете? — попита детето. — Татко казва, че е неучтиво да се шепне.

Да се шепне е неучтиво, помисли си Треслъв. Но не е неучтиво да си шибано атеистче още на седем години.

— Знаеш ли какво — каза Хефзиба — защо не помолиш Джулиан мило и той ще ти изрисува личицето.

— Джулиан Мило, ще ми изрисуваш ли личицето? — попита момиченцето, възхитено от собствената си шега.

— Не — отвърна Треслъв.

Челюстта на детето увисна.

— Джулиан! — скастри го Хефзиба.

— Не мога.

— Защо да не можеш?

— Не питай, не мога и толкова.

— Да не би да е защото си мислиш, че знае, че не си unserer?

— Не ставай смешна. Аз просто не рисувам лица.

— Направи го заради мен. Виж, тя се натъжи.

— Съжалявам, ако си се натъжила — каза той на момиченцето. — Но не е зле да свикнеш с мисълта, че човек невинаги получава онова, което иска.

— Джулиан! — каза отново Хефзиба. — Тя те моли само да й изрисуваш лицето. Не те кара да й купуваш къща.

Тя — отвърна Треслъв — не ме моли за нищо. Ти го правиш.

— Значи аз трябва да получа урок какво да очаквам от живота?

— Не давам никакви уроци на никого. Просто не рисувам лица.

— Въпреки че две прелестни дами са дълбоко натъжени от отказа ти?

— Недей да се подмазваш, Хеф.

— А ти недей да се инатиш. Просто боядисай шибаното й лице.

— Не. Още колко пъти трябва да го повторя? Не. Не си падам по боядисване на лица. Ясно?

След което, в пристъп на нещо, което Хефзиба прие като изключително немъжествен пристъп на сприхавост, той се изнесе от стаята, а после и от цялото парти. Когато тя се прибра няколко часа по-късно, го намери в леглото им, обърнат с лице към стената.

Хефзиба не беше жена, която оставя хората да мълчат помежду си.

— Е, каква беше цялата тази работа? — попита тя.

— Вече ти обясних. Не ми се занимава с боядисване на лица.

Тя го изтълкува като „не ми се занимава с твоето семейство“.

— Чудесно — отвърна. — Тогава ще бъдеш ли така добър да престанеш с фантазиите си за това колко си примираш по нас?

Треслъв възприе „нас“ като кодова дума за „финклерите“.

Той не обеща, че ще престане. Но и не й обясни, че е сбъркала в предположението си.

Всичко това му идваше в повече — децата, рождените дни, боядисването на лица, семействата, финклерите.

Лъжицата бе прекалено голяма за неговата уста.