Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (20)

2

Половин година преди смъртта на съпругата си Сам Финклер получи покана за участие в предаването „Дезърт Айлънд Дискс“^[1].

Щеше да е жестоко да се предположи, че връзката между двете събития е нещо друго, освен съвпадение.

Те седяха в градината си, отделена от парка само от една ниска ограда, когато Финклер повдигна въпроса. Трябваше да избира между това и да помага на Тайлър в плевенето. Градината им отдавна бе нарочена като място за всичко друго, но не и за релаксация, поради това, че Тайлър вечно работеше в нея, а Финклер страдаше от алергия към морави, цветя и към идеята за отпускане. „Шезлонгът е за излежаване — излегни се!“ — нареждаше му тя. Но после се убеди в нещо, което той винаги бе знаел за себе си — че тялото му не е пригодено да се излежава в шезлонг. „Ще се излежавам достатъчно, когато му дойде времето“, бе неговият отговор. Така че той или не дръзваше да си покаже носа в градината въобще, или когато го правеше, обикаляше по края й като детектив, търсещ скрит в храстите труп, като поспираше само колкото да сподели онова, което му беше на ума, а то — поне в частта, която можеше да сподели с Тайлър — неизменно бе свързано с работа. Той знаеше, че в мига, в който млъкне или забави своя говор, Тайлър ще го хване да държи някой бамбуков кол или да притиска с пръст възел от зелена връвчица. Задачи, които сами по себе си не бяха тежки, но караха Финклер да се чувства така, сякаш животът му е на път да угасне сред загниваща слама и тор.

— Хванах се да участвам в „Дезърт Айлънд Дискс“ — съобщи й той от най-далечния ъгъл на градината, като за по-сигурно се държеше с две ръце за един водосток зад гърба си.

Тайлър пълзеше на четири крака по земята, опитвайки се да склони към живот каменистата почва. Погълната от калта, тя не вдигна очи.

— Хванал си се? Как така си се хванал? Не знаех, че си хвърлил и такава въдица.

— Не съм. Те я хвърлиха за мен.

— Тогава кажи им да те пуснат обратно във водата.

— Защо ще го правя?

— А защо не? Какво общо имаш с това предаване? Първо, ти умираш от ужас, като стъпиш в градината, а какво остава за пустинен остров. И второ, никога не си притежавал нито един запис. Ти нищо не разбираш от музика.

— Напротив.

— Добре, кажи ми каква музика харесваш.

— А, харесвам — това не е същото като разбирам.

— Педантичен гад! — каза тя. — Не стига това, че си лъжец, ами трябва да си и педант. Препоръчвам ти да не участваш в това предаване. Няма да ти бъде от полза. Хората разбират, когато си съчиняваш. Започваш да викаш.

Финклер може и да се беше хванал за участието, но нямаше намерение да кълве на стръвта на жена си.

— Няма да лъжа. Не е задължително всеки от записите да бъде музика.

— Тогава какво ще избереш? Как Бъртранд Ръсел си чете мемоарите? Направо изгарям от нетърпение.

Тя се изправи и избърса ръце в градинарската престилка, която той й бе купил преди години. Носеше също обеците, които й бе подарил. Както и златния Ролекс, получен от него по случай десетата годишнина от сватбата им. Тайлър градинарстваше напълно гримирана и с всичките си украшения. Ако трябваше ей-сега да спре да разпръсква тор и да отиде на вечеря в Риц, щеше да й се наложи само да смъкне ръкавиците и да прокара един-два пъти пръсти през косата си. Гледката на жена му, надигаща се от торта като някаква съвременна Венера, бе причината, поради която Финклер не можеше да стои встрани от градината, независимо от ужаса, който тя всяваше в него. За него бе мистерия защо си прави труда да се занимава с любовници, след като намира жена си за толкова по-привлекателна от всички тях.

Дали беше лош човек, или просто глупав? Не се чувстваше лош пред себе си. Вярваше, че като цяло е добър и верен съпруг. Просто в природата на мъжа не беше програмирано да е моногамен, това бе всичко. А той дължеше дан на своята природа, дори когато тя бе в разрез с неговото желание, което бе да си стои вкъщи и да боготвори жена си.

Всичко опираше до природата, до повика на природата. Природата бе мръсницата, а не той.

— Мислех си като начало — каза той в пристъп на сантименталност — за музиката, която свиреше на сватбата ни.

Тя отиде до крана, за да пусне водата в маркуча.

— „Сватбеният марш“ на Менделсон? Не е особено оригинално. А и ако нямаш нищо против, бих предпочела да не намесваш сватбата ни, тъй като тя ще е последното нещо, за което ще си мислиш на пустинен остров. Ако Менделсон е най-доброто, за което можеш да се сетиш, по-добре им кажи, че си прекалено зает. Освен ако не е написал и „Марш на изневярата“.

— Прекалено зает за „Дезърт Айлънд Дискс“? Никой не е прекалено зает за това предаване. Подобни предложения се грабват, без да мислиш — тук става дума за кариера.

— Ти вече имаш кариера. Защо вместо това не грабнеш края на маркуча?

Финклер не можеше да определи къде точно е краят на маркуча и започна отново да обикаля градината с вид на детектив, като се взираше в храстите и се чешеше по главата.

— Там, откъдето тече водата, малоумник такъв. От колко години живееш тук, та още не си се научил да си държиш маркуча? Ха-ха — засмя на шегата си тя. Той не се засмя.

— Да те поканят за участие в „Дезърт Айлънд Дискс“ е един вид признание — продължи да упорства, след като най-сетне откри края на маркуча и сега се чудеше какво трябва да прави с него.

— Е, нали те поканиха. Вече си поканен. Какво пречи сега да откажеш? Мисля, че от това ще има безкрайно голяма полза за кариерата ти. Докажи, че не си натрапчив. Дай го тук.

— Не съм натрапчив?

— Не умираш от желание да ходиш. Не си отчаян.

— Ти каза натрапчив.

— Е, и?

— Имаш предвид, натрапчив евреин?

— О, за Бога! Изобщо нямам предвид това и ти го знаеш. Натрапчивият евреин е твое собствено творение. Ако се боиш, че хората те възприемат по този начин, това си е твой проблем, не мой. Аз мисля, че си само натрапчив, и точка. А и в нашите отношения аз съм евреинът, не забравяй.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Кажи Амида^[2] тогава. Назови ми една от Осемнайсетте благословии…

Финклер извърна очи.

Навремето можеше да й хрумне да го опръска с маркуча, знаейки, че той ще я опръска на свой ред, щяха да си устроят градинско сражение с вода, което да завърши със смях и може би дори с правене на любов на тревата за яд на съседите. Но това беше вече отминало… ако изобщо някога се е случвало. Тя се опита да си го представи как я гони и хваща, как притиска устни към нейните и с тревога установи, че не може да го направи.

Той се допита до приятелите си. Не дали да участва в предаването. Знаеше, че трябва да отиде. Но за музиката, на която можеше да се излежава на пустинния остров. Либор предложи опусите на Шуберт. И някои концерти за цигулка. Треслъв му написа имената на великите подпечатани от смъртта арии от италианската опера.

— Колко ти трябват? — попита той. — Шест?

— Стига и една. Те искат разнообразие.

— За всеки случай съм ти написал шест, ако ти дотрябват. Всичките са много различни. Понякога умира жената, а понякога мъжът. Дори добавих една, в която умират и двамата. Ще стане страхотен финал на предаването.

И на кариерата ми, помисли си Финклер.

Накрая, но не и преди да се допита и до Алфредо, той се довери на собствения си инстинкт за популизъм и избра Боб Дилън, Куийн, Пинк Флойд, Феликс Менделсон (спирайки се на Концерта за цигулка, вместо на Сватбения марш), Гърлз Алауд, неизбежния откъс от Елгар, четящия от мемоарите си Бъртранд Ръсел и Брус Спрингстийн, когото по време на предаването наричаше Босът. За книга си избра „Диалозите“ на Платон, но се поинтересува дали не са склонни този път мъничко да нарушат правилата и да му позволят да вземе и пълното събрание на „Хари Потър“.

— За малко разнообразие от цялата тази сериозност ли? — попита го водещият.

— Не, разнообразието беше Платон — отвърна Финклер. На шега, разбира се, но също и на сериозно за онези от слушателите, които предпочитаха да бъде така.

За да докаже на съпругата си, че тя не е единственият евреин в брачния им съюз, за него имало важно значение да ходи всяка сутрин в синагогата заедно с баща си и да го слуша как казва молитви за своите родители, горещи сърцераздирателни жалби, които го трогвали и, да, оставяли дълбока следа в душата му. Yisgadalvtyiskadash… древният език на евреите, разнасящ се като камбанен звън за мъртвите. Да се възвисява и свети великото Му име. Молитва, която и той на свой ред казвал след смъртта на баща си. Философът-рационалист, признал Бога пред лицето на истини, в които разумът никога не можело да се надява да вникне. В тишината на студиото, мина му през ума, можеше да се чуе падането на карфица. Еврейското му потекло винаги бе играло огромна роля за него, призна той, служейки му за ежедневна опора и вдъхновение, но не можел да държи устата си затворена пред факта на изселването на палестинците.

— По въпроса за Палестина — продължи с дрезгавина в гласа — аз се чувствам дълбоко засрамен.

— Дълбоко самомнителен, искаш да кажеш — изкоментира Тайлър, когато чу предаването. — Как можа да го направиш?

— Как можех да не го направя?

— Това не беше темата на разговора, ето как. Никой не те питаше.

— Тайлър…

— Да, знам, съвестта ти те е накарала. Удобно нещо е тази твоя съвест. Когато ти трябва, е там, когато не ти трябва, я няма. Е, аз пък се срамувам от твоя публичен показ на срам, а дори не съм еврейка.

— Именно там е причината — каза Финклер.

Той беше разочарован, че нито една от хитроумните му, шлифовани фрази не се превърна в „Цитат на седмицата“, но пък бе поласкан, когато две седмици след предаването получи писмо от неколцина известни евреи от театралните и академични среди, които го канеха да се присъедини към тяхната група. Засега тя бе само идея без ясно определена насока, но в чест на куража на неговото изказване те вече имаха намерението да я реформират и да я нарекат „Засрамените евреи“.

Финклер бе трогнат. Похвалата от неговите равни му въздействаше почти толкова силно, колкото и молитвите за дядо му, които никога не бе казвал. Той огледа списъка с имената. Повечето от професорите вече познаваше и нямаше особено високо мнение за тях, но актьорите даваха ново измерение на висините на славата. Макар да не беше голям почитател на театралното изкуство и да мръщеше нос на предложенията на Тайлър да отидат да гледат някоя пиеса, фактът, че му пишеха актьори — макар и актьори, които не ценеше твърде като такива — поставяше нещата в по-друга светлина. В списъка имаше и един известен майстор-готвач, както и двама звездни комедианти.

— Господи! — каза Финклер, когато получи писмото.

Тайлър беше в градината, като този път се излежаваше върху шезлонга. В ръката си държеше чаша кафе, а пред нея имаше разгърнати вестници. Беше спала, макар че още бе едва късна сутрин. Финклер забелязваше, че напоследък се изморява по-лесно от преди.

— Господи! — повтори по-високо той, така че да го чуе.

Тя не се помръдна.

— Някой те съди за неспазено обещание ли, миличък?

— Не всички са засрамени от мен, както се вижда — отвърна той, като изброи най-видните имена сред подписалите писмото. Бавно. Едно по едно.

— И?

Тя изрече думата почти за толкова време, за колкото съпругът й бе изредил дузината имена.

— Какво значи „и“? — запита той с потръпващи ноздри.

Тя седна и погледна към него.

— Самюъл, сред хората, които ми изчете току-що, няма нито един, към когото да изпитваш и капка уважение. Ти се отвращаваш от професорите. Не харесваш актьорите — особено тези актьори, нямаш време за известните готвачи и не можеш да понасяш комедиантите, а най-малко тъкмо тези комедианти. Винаги си казвал, че не са смешни. Че сериозно не са смешни. Защо тогава мен — не, защо теб ще те е грижа какво мисли който и да било от тях?

— Моята преценка за тях като изпълнители едва ли има отношение към настоящия случай, Тайлър.

— А кое има тогава? Твоята преценка за тях като политически анализатори? Като историци? Теолози? Морални философи? Не си спомням някога да си ми казвал, че макар да са скапани комедианти, ги намираш за задълбочени мислители. Всеки път когато си работил с актьори, ги обявяваш за кретени, неспособни да съставят едно изречение или да изразят половин мисъл. И естествено, неспособни да разберат твоите. Кое се е променило, Самюъл?

— Приятно е да получиш подкрепа.

— Откъдето и да било? От когото и да било!

— Не бих нарекъл тези хора когото и да било.

— Не, по твоите думи те бяха по-малко от когото и да било. Едва сега, когато те захвалиха, станаха важни.

Той разбра, че няма да може да й изчете цялото писмо, да й каже как неговият „кураж“ е вдъхновил, или най-малкото съживил едно движение, засега малко, но способно да се разрасне до неизвестно какви размери. Нямаше да може да сподели с Тайлър колко е хубаво да получиш признание, затова мислено я прати по дяволите.

И все пак не искаше да се оттегли без бой. Ето защо реши да бъде кратък.

— Хвалбата е различна, когато си похвален от свои.

Тя затвори очи. Нямаше нужда да ги държи отворени, за да чете мислите му.

— Боже, Шмуели, какви шибани глупости говориш. От свои! Забрави ли, че ти не обичаш евреите? Страниш от тяхната компания. Публично си заявявал, че се отвращаваш от тях заради това, че си разиграват коня, а после твърдят, че вярват в един състрадателен Господ. А сега, понеже неколцина посредствени полуизвестни евреи са решили да излязат и да ти кажат, че са съгласни с теб, изведнъж пощуря по тях. Това ли ти беше нужно? Щеше ли да бъдеш примерно еврейско момченце, ако другите еврейски момченца те обичаха повече като малък? За мен това няма смисъл. Не го разбирам. Да станеш отново пламенен евреин, за да се опълчиш срещу юдаизма.

— Не юдаизмът е това, срещу което се опълчвам.

— Е, положително не е християнството. Засрамените евреи? По-достойно щеше да бъде, ако се беше сдружил с Дейвид Ървинг^[3] или беше постъпил в БНП^[4]. Дай си сметка какво действително искаш, Самюел… Сам! Защото това не е вниманието на евреите. Те просто няма да са ти достатъчно на брой.

Той не я доизслуша. Качи се горе, седна на бюрото си със звънтящи уши и написа писмо на признателност до Засрамените евреи — признателност за тяхната признателност. За него щеше да е чест да се присъедини към групата им.

След седмица получи от тях ентусиазиран отговор.

Изпита дълбоко чувство на гордост, помрачена, разбира се, от тъга от името на онези, чието страдание бе наложило създаването на Засрамените евреи.

Тайлър жестоко грешеше по отношение на него. Той не се стремеше към онова, в което тя го обвиняваше, че се стреми. Гладът му за овации — или дори за одобрение — не беше така всепоглъщащ. И Бог му беше свидетел, той вече се чувстваше достатъчно одобрен. Тук ставаше дума за приемане. Ставаше дума за истината. Някой трябваше да я изговори. И ето, сега други бяха готови да я изговорят заедно с него. И в негово име.

Ако Ронит Кравиц не беше дъщеря на израелски генерал, той щеше да й се обади и да й предложи да си организират купон на Засрамените евреи в Ийстбърн.