Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

3

Когато се прибра в апартамента, вече се здрачаваше. Бе почувствал нужда да пийне нещо на връщане.

Добре, че в бара, където бе влязъл да се почерпи, не му бе попаднала някоя крехка шикса с воднисто изражение на Офелия на лицето. Сигурно щеше да я замъкне в парка и там да се удави заедно с нея.

Апартаментът бе странно тих. Нито следа от Хефзиба. Той тръгна да я търси. Нямаше Хефзиба в кухнята, нито Хефзиба просната във всекидневната, гледаща телевизия и чудеща се къде се губи той, нито Хефзиба в спалнята, с копринен пеньоар и роза между зъбите, нито Хефзиба в банята. Но той надушваше парфюма й. Една от вратите на гардероба й беше отворена и по пода имаше разпръснати обувки. Тя беше излязла.

И тогава, като цапардосан с камък по слепоочието, той си спомни. Това беше вечерта на музея. Отварянето. Голямото откриване, както Хефзиба упорито отказваше да го нарича. Мили Боже! Те трябваше да са там в пет и трийсет, а вратите отваряха за гости в шест и петнайсет. Да го направят рано, бе инструкцията от шефовете на Хефзиба. Рано и за кратко. Здравейте, довиждане, като привличат колкото се може по-малко внимание. Дори поканите бяха невзрачни и късно изпратени. По принцип, както Треслъв бе отбелязал пред Хефзиба, евреите обичаха поканите. Те бяха емблематични, винаги релефно отпечатани със златни готически букви върху дебели плочки от картон, цветисти в изразите и изпращани с месеци предварително. Заповядайте на празненството! Започвайте отсега да мислите за подарък! Започвайте да си избирате тоалет! Започвайте да се вталявате! Хефзиба направи всичко необходимо нейните покани да са хилави и да пропълзят незабележимо на белия свят.

Той не й беше обещавал, че няма да закъснява. Не беше нужно. Той никога не закъсняваше. През повечето време дори не напускаше апартамента. И не забравяше уговорки.

Тогава защо сега беше закъснял и беше забравил за уговорката?

Знаеше какво ще каже Хефзиба. Ще каже, че е забравил, защото е искал да забрави. Че не е нейна работа да разсъждава защо. Може би защото я е разлюбил. Или защото упорито я ревнува от своя приятел. Или защото в сърцето си е започнал да се противи на откриването на музея.

Тя не му беше оставила бележка. Това говореше на Треслъв колко обидена и разгневена е била. Той я беше отрязал, без да каже и дума; тя му отвръщаше със същото.

Запита се дали всичко между тях е приключило. Ако беше така, то това бе дело на Либор. Има някои събития, след които е невъзможно да се върнеш там, където си бил. Либор, който ги беше събрал, вече го нямаше. Не бе изключено такова да е било и намерението му. Тези, които аз съм събрал, пак аз ще разделя. Логиката му не бе чужда на Треслъв. Либор го беше разкрил като подлец и самодоволен развратник. Той бе омърсил гнездото на Финклер, а чрез Хефзиба щеше да омърси и това на Либор. Какво искаше той от тях, този прилепчив пишман-евреин? Да смуче от тяхната трагедия, защото собственият му живот беше един фарс. Върви си у дома, Джулиан. Върви там, откъдето си дошъл. Остави ни на мира.

Той седна на ръба на леглото. Главата му пулсираше от болка. Да, животът му наистина бе фарс. Всяка частица от него бе нелепа. И да, вярно беше, че се бе опитал да си навре носа в трагедията и величието на другите хора, след като бе установил, че няма свои такива. Не го бе направил, за да навреди или да покаже неуважение, тъкмо напротив, но кражбата си беше кражба.

„Това е евреин!“, бяха се присмивали учениците и Треслъв бе приел гаврата лично. Тя бе копие в собствения му хълбок. Но с какво го засягаше тя, ако изключим задължението му като възрастен да издърпа ушите на малките мамзери? Защо си бе тръгнал от пейката в парка, олюлявайки се като ранен звяр, и бе поел да търси алкохол? За да заглуши болката от какво?

Явно идваше време за поредното сбогом. Защо не? Сбогуванията бяха неговия специалитет. Какво значеше едно в повече или по-малко?

Чувстваше се като пиян. Животът се разгръщаше пред очите му в различни посоки. Може би сега щеше да се измъкне, плетейки крака през вратата и да не се появи никога повече. Или да си стегне куфара и да се върне в своя апартамент в Хемпстед, който не беше в Хемпстед. Или пък да се преоблече набързо и да се втурне към музея. „Извинявай, мила, малко се забавих, свършиха ли хапките със сьомга?“

Обхвана го един от онези илюзорни пристъпи на въодушевление, на които са податливи слабохарактерните мъже. Целият свят лежеше в краката му, за да си избере място за вечен покой. Измъкването през вратата, за да не се появи никога повече, му допадаше най-много. В него имаше нещо достойно, а също и диво. Да дари на Хефзиба своето отсъствие, а на себе си свободата. Да го направим тогава, каза си той. Да вървим. Щеше да разцепи въздуха с юмрук, ако беше от мъжете, които цепят въздуха с юмрук.

Но гледката на разхвърляните обувки на Хефзиба го трогна. Той обичаше тази жена. Тя го бе вкарала в унисон с вселената. Тя можеше никога да не му прости онова, което бе сторил, но той й дължеше, дължеше и на двамата, един втори шанс. Той си взе набързо душ, облече черен костюм и изтича навън.

Изненада се колко е тъмно на улицата. Погледна часовника си. Девет без петнайсет! Как бе възможно това? Когато се прибра от парка едва минаваше седем. Къде се бе дянало всичкото това време? Дали не бе припаднал на леглото, някъде между въображаемото си бягство и спомнянето за това колко много я обича при вида на обувките й? Сигурно е било така. Нямаше друго обяснение. За втори път през този ден бе заспал, без да разбере. Явно не беше на себе си. Случваха му се разни неща. Не беше господар на собствения си живот. Та той дори не живееше собствения си живот.

До музея имаше само десет минути пеша, но те бяха претъпкани с опасности. Уличните стълбове отново заплашваха да се сгромолясат отгоре му. Той си представяше как се блъска в дървета и пожарни кранове. По пътя имаше прекалено много коли и те се движеха прекалено бързо. Автобусите се напъваха по стръмнината към музея. Колите зад тях ги изпреварваха, разчитайки само на интуицията си, че е безопасно да го правят. Всяка костица в тялото му го болеше в предчувствие на неминуемия сблъсък.

Той се помъчи да не обръща внимание на графитите на арабски по стените на старото звукозаписно студио на Бийтълс.

Беше около девет часа, когато стигна пред музея. В сградата светеше, а малка група хора — може би десетина души — се бяха събрали отпред. Събрали може би не беше точната дума. Събирането предполагаше намерение, а той не мислеше, че има някаква конкретна причина да са там. Донякъде очакваше да зърне плакати. Смърт на чифутите. Карикатури на зъбати евреи, поглъщащи бебета, и звезди на Давид, преминаващи в свастики. Подобни изображения вече дори не бяха шокиращи. Човек можеше да ги види на вътрешните страници, а дори и на кориците на най-уважаваните издания. През последните няколко седмици навсякъде из улиците се срещаха откъслечни участници от демонстрациите на площад Трафалгар и пред израелското посолство, човешки шрапнели от оглушителните залпове на враждебност, така че Треслъв нямаше да се учуди да ги види и тук, надяващи се да привлекат вниманието на някой от по-важните еврейски гости на Хефзиба, депутат, посланик или друг стълб на общността. Спрете кланетата. Не на кръвопролитието. Убийте евреите. Но всичко беше мирно и тихо. Доколкото можеше да види, не се мяркаше дори някой Засрамен евреин, дошъл да засвидетелства гузното си отцепление от своя собствен народ.

А Финклер? Къде беше Финклер, вън или вътре? Финклер, стаен сред малката тълпа, изчакващ своя час, или вътре в сградата като резервен кавалер на Хефзиба, след като истинският й я беше изоставил?

Това бе финклерско събитие. Сам имаше по-естествено право да бъде вътре, отколкото Треслъв.

Във всеки случай отвън го нямаше. Това бяха просто пушачи, реши Треслъв. Или хора, излезли да подишат въздух.

Той мина покрай тях на път към входа, където двама охранители поискаха да видят поканата му. Той нямаше такава. Обясни им, че за него няма смисъл да носи покана. Той не беше гост. На практика беше домакин.

Входът е само с покани, обясниха му те. Без покана няма и парти. Това не беше парти, каза им той, а прием. Ето на, откъде ще да знае, че е прием, а не парти, ако беше просто натрапник, който си търси белята? Можеше да им каже какво има във всяка една стая. Хайде, изпитайте ме. Хефзиба Вайзенбаум, директорката на музея, му беше партньорка. Може би ако някой я известеше, че е дошъл…

Те поклатиха глави. Той се зачуди дали не ги е предупредила да не го пускат. Или пък надушваха алкохол в дъха му?

— Хайде, момчета — каза той, като се опита да се промуши покрай тях, не агресивно, а по-скоро иронично. По-едрият от двамата го улови за лакътя.

— Ей! — викна Треслъв. — Това е насилие.

Той обръща глава с надеждата да срещне съчувствен поглед. Може би някой, който го познава и ще потвърди истинността на думите му. Но вместо това си дава сметка, че се взира в безжалостните очи на евреина с прошарена коса и шал на ООП, който паркира мотоциклета си в двора на синагогата, която се вижда от терасата на Хефзиба. Охо, минава му през ума. Охо! Сега всичко става ясно. Тези хора, както се оказва, не са пушачи, нито гости от приема, излезли да подишат въздух. Те стоят на мълчаливо бдение. Една жена носи уголемена снимка на арабско семейство. Майка, баща и бебе. До нея някакъв мъж държи свещ. Самите те вероятно са араби, но това далеч не важи за всички от групата. Ето например старият рокер с шала на ООП. Той не е арабин.

— Добре, какво става тук? — пита Треслъв.

Те не му отговарят. Никой не иска неприятности. Охранителят, който го е хванал за лакътя, се обръща към него.

— Ще се наложи да ви помоля да напуснете, господине — му казва той.

— Вие евреин ли сте? — пита Треслъв.

— Моля? — отвръща мъжът.

— Зададох ви съвсем учтив въпрос — казва Треслъв. — Понеже, ако сте евреин, бих искал да знам защо позволявате продължаването на тази демонстрация. Тук не е посолство. А ако не сте евреин, искам да знам какво изобщо правите тук.

— Това не е демонстрация — обажда се мъжът със свещта. — Ние просто стоим.

— Да, виждам, че просто стоите — казва Треслъв. — Но защо стоите? Това е еврейски музей. Място за учение и размисъл. Не е шибаният Западен бряг. Тук не сме на война.

Някой го хваща. Той не е сигурен кой. Не е изключено дори да са двама. Може да са хората от охраната, а може и да не са. Треслъв знае как ще свърши всичко, но не е уплашен. Сефарадското момче не се боеше, няма да се бои и той. Вижда пред себе си умореното му, привикнало лице. „Това е евреин!“ Просто така стоят нещата. Вижда ученичката, която се навежда да завърже обувката си. „Извратеняк!“

Той замахва. Не го е грижа кого ще удари. Или кой ще удари него. И в двата случая му се ще това да е предателят с шала на ООП. Но и да не е той, няма значение. Макар че няма желание да удари арабин. Чува викове. Не би имал нищо против някой да го притисне към стената и да му каже: „Ти си евреин!“ Героично е да умреш като евреин. Ако ще умира за нещо, поне да е, защото е евреин. „Ти си евреин“ и после храс! ножа в гърлото. Това се казва сериозна смърт, не като глупостите, с които се е занимавал през целия си живот.

Нещо го подпира в ребрата, но не е нож. Това е юмрук. Той отвръща на удара. Сега се борят, Треслъв срещу неизвестно колко на брой. Чуват се звуци на суматоха, но това може да е суматохата в собственото му сърце. Той се препъва, губейки равновесие на неравната земя. После пада стремглаво. Заслепяват го светлини. Изпитва рязка болка в рамото. Затваря очи.

Когато ги отваря отново, над него се е надвесил евреинът с шала на ООП.

— Добре ли сте? — го пита той.

Треслъв е изненадан от благия му тон. Той би очаквал от него да плюе огън и искри, подобно на мотоциклета си.

— Знаете ли къде се намирате? — Въпросите му са почти като на доктор. Това ли бил лудият, чуди се Треслъв — изтъкнат еврейски лекар с шал на ООП?

Той го гледа втренчено, чудейки се дали са го разпознали като смръщения съгледвач от терасата на Хефзиба. Тъй като приемът е на Хефзиба, няма да е много трудно да се направи връзката.

Но дори да го е разпознал, мотористът не се издава.

— Можете ли да ми кажете името си? — упорства той, все още с израз на загриженост.

— Брад Пит — отвръща Треслъв. — А вашето?

— Сидни. — Гласът му е интелигентен и успокояващ. Търпелив. Той сваля шала си и го сгъва като възглавница под главата на Треслъв. — Извадихте късмет, че имаше добри спирачки — допълва.

— Кой? — пита Треслъв, но не чува отговора.

Вместо да изпитва признателност към Сидни и към противнатата кауза на човешко себеотрицание, на която той служи, каквато и да е тя, заради която се увива в шала на враговете на своя народ, на Треслъв му се иска спирачките да не са били толкова добри.

Дали и младият сефарадски евреин, вместо да изпитва признателност към Треслъв и жената с кучето, не бе предпочитал да го оставят на неговите мъчители?

Странно нещо е неблагодарността, мисли си Треслъв, докато затваря отново очи, уморен от дългия ден.

 

 

Той не е пострадал зле, но от болницата настояват да остане за през нощта. За всеки случай. Хефзиба го посещава, но той спи. Тя казва да не го будят.

Според нея той знае, че е дошла, но не желае да я вижда. Тя смята, че се е превърнала в част от всичко онова, което го отвращава. Че и той, както Либор, иска просто да го оставят на мира. Тя бърка. Но няма значение. Онова, за което бърка днес, може да стане вярно утре.