Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

3

Макар сношенията между Финклеровци и Треслъвовци да бяха редки — ако не броим сношенията между Тайлър Финклер и Джулиан Треслъв — синовете на Финклер и тези на Треслъв понякога се срещаха, а Алфредо и Родолфо познаваха достатъчно добре Финклер от неговите книги и телевизионни предавания, за да им е приятно да си мислят за него като за своя знаменит чичо Сам. Друг беше въпросът дали Сам мислеше за тях като за своите очарователни племенници Алф и Ралф. Треслъв подозираше, че дори не би ги познал на улицата, ако ги видеше.

И в това, както и в толкова много други неща, свързани и несвързани с Финклер, Треслъв грешеше. Самият той бе този, който можеше да не ги познае на улицата.

Всъщност Финклер имаше добра представа за синовете на стария си приятел и питаеше топли чувства към тях, може би не на последно място защото беше съперник на Треслъв като баща, чичо и всичко останало и искаше да се вижда как компенсира момчетата за онова, от което истинският им баща ги беше лишил. А също така, как им дава по-висок стандарт, по който да оценяват света. От двамата той познаваше по-добре Алф, по силата на един малък инцидент в Гранд Хотел в Ийстбърн. Накратко инцидентът се свеждаше до това, че Финклер си бе направил сметката, че хотелът е достатъчно дискретно и романтично място, където да отведе една жена за петък вечер и събота сутрин — чайките отвън, както и гостите вътре бяха прекалено стари, за да го разпознаят, или да направят нещо по въпроса, ако го разпознаеха — но не си беше направил сметката, че по време на вечерята Алф ще свири на пианото.

Действието се развиваше две години преди смъртта на Тайлър, две години преди дори да бъде поставена диагнозата на болестта й, така че простъпката му не беше изцяло непростима. Той нямаше как да знае, но в същото това време Тайлър също съгрешаваше, и то не с друг, а с Треслъв, така че, ако се сложеха нещата на везните, това също донякъде намаляваше виновността му.

Но дори и при това положение той не се зарадва особено на късмета си, когато отиде до пианото, за да помоли пианиста да изсвири „Над Алабама падаха звезди“ за Ронит Кравиц и откри, че разговаря със сина на Треслъв, Алфредо.

Не го позна веднага — когато не очакваш да срещнеш някъде хора, които не познаваш добре, често пъти се получава така — но затова пък Алфредо, който имаше преимуществото да е виждал многократно Финклер по телевизията, го разпозна начаса.

— Виж ти, чичо Сам! — каза той.

Финклер си помисли дали да не пробва с „Познаваме ли се отнякъде?“, но не беше сигурен дали ще успее да го направи достатъчно убедително.

— А-хъм! — прокашля се наместо това той, решавайки да приеме, че са го хванали по долни гащи, и да изиграе ролята на палавия чичо. Предвид неопровержимостта на деколтето на Ронит Кравиц, очевидно нямаше смисъл да се преструва, че е в Ийстбърн за делова среща.

— Явно леля Тайлър не е успяла да дойде тази вечер — каза Алфредо, като хвърли поглед към масата, откъдето Финклер току-що бе станал.

Финклер тутакси си даде сметка, че никога не е харесвал Алфредо. Не можеше да се закълне, че някога е харесвал особено и баща му, но училищните приятели са си училищни приятели. Алфредо много приличаше на баща си, но се беше превърнал в нещо като негова по-стара версия, тъй като носеше очила със златни рамки, от които вероятно нямаше нужда, и бе зализал косата си в мазна, прилепнала прическа, която му придаваше вид на берлинско жиголо от 20-те години. Само че без сексапила.

— Мислех да те помоля да изсвириш нещо за приятелката ми — каза Финклер — но предвид на обстоятелствата…

— Не, не, ще го изсвиря — прекъсна го Алфредо. — Нали затова съм тук. Какво ще желае тя, „Честит рожден ден“?

По някаква причина Финклер не можа да каже името на песента, която бе изпратен да поръча. Дали го бе забравил от притеснение, че са го хванали, или искаше да накаже Ронит затова, че е станала причина да го хванат?

— „Моята еврейска майка“ — каза той. — Ако я знаеш.

— Свиря я през цялото време — увери го Алфредо.

И той я изсвири, по-подигравателно, отколкото Финклер някога си бе представял, че може да се изсвири, с груби кабаретни синкопи, редувани с абсурдно протяжни бавни пасажи, почти като фуга, сякаш че беше написана за гавра с майчинството, а не в негова възхвала.

— Това не е „Над Алабама падаха звезди“ — каза Ронит Кравиц. Като се изключи деколтето й, което бе по-голямо от нея самата, тя нямаше много други впечатляващи качества. Под масата носеше обувки на висок ток, обсипани с камъчета, но те не се виждаха. И макар косата й да беше с прекрасен синкавочерен оттенък и да проблясваше под светлината на полилеите, тя също, както и очите на присъстващите, се губеше в бездънната златиста бездна, която тя носеше пред себе си така, както горд инвалид носи недъга си. Проломът Манавату[1], го наричаше мислено Финклер, когато не я обичаше, а в момента не я обичаше.

— Това е неговата интерпретация — поясни той. — По-късно ще му я изтананикам така, както ти я харесваш.

Явно беше неспособен да научи един урок — че компанията на абсурдно секси жени прави мъжа да изглежда като глупак. Прекадено дълги крака, прекалено къса пола, прекалено разголени гърди — и вече предизвикваш смях като кавалер, а не завист. За миг му се прииска да си е вкъщи с Тайлър, докато не си спомни, че напоследък и тя показва прекалено много от всичко. А беше майка.

Той нито веднъж не намигна на Алфредо през салона, нито го дръпна настрани в края на вечерта, за да пъхне банкнота от петдесет паунда в джобчето на сакото му с молба всичко да си остане между тях. Като философ-практик Финклер твърдо спазваше етикета на предателството и измяната. За него беше неуместно да сключва мъжки заговори с детето на стар приятел, да не говорим да го въвлича в историите с изневери на по-старото поколение, били те забавни или не. Той беше казал „А-хъм“ и това трябваше да е достатъчно. Но стана така, че двамата се засякоха в мъжката тоалетна.

— Поредната нощ на буйни веселби — каза Алфредо, като си вдигна отегчено ципа и се зае да оправя зализаната си коса пред огледалото. Като приключи, нахлупи на главата си мека шапка с плоско дъно, която с един замах заличи всякакъв помен от Берлин и върна Финклер край бреговете на Темза.

Истински син на баща си, помисли си той, способен едновременно да прилича на всички и на никой.

— Не харесваш ли работата си? — попита Финклер.

— Да я харесвам? Трябва някой път да опиташ да свириш на пиано пред хора, които са тук, за да ядат. Или да умрат. Или и двете. Прекалено са заети да слушат собствените си стомаси, за да чуят и една нота от онова, което свиря. Няма да различат Шопен от тракане на лъжици. За тях аз съм просто фонов шум. Знаеш ли как се забавлявам понякога, докато свиря? Измислям си истории за хората наоколо. Този се чука с онази, тази с онзи — което, казвам ти, не е лесно на място като това, където повечето хора за последен път са правили секс, преди аз да се родя.

Финклер не изтъкна, че той представлява изключение от това правило.

— Добре скриваш недоволството си — излъга.

— Така ли? Това е, защото се изпарявам. Отивам някъде другаде. Мислено свиря в „Сизърс Палас“[2].

— Е, и това не ти личи.

— Все е някаква работа.

— Всички в крайна сметка се примиряваме с някаква работа — каза му Финклер, сякаш говореше пред камерата.

— Така ли гледаш на онова, което вършиш?

— В общи линии, да.

— В такъв случай колко жалко и за теб.

— Имаш предвид, за мен, както и за теб ли?

— Да, и за мен също, но аз съм млад. Все още има време да ми се случва какво ли не. Може дори да стигна до „Сизърс Палас“. Имах предвид, както и за татко.

— Той не е ли щастлив?

— Ти как мислиш? Познавате се от деца. Изглежда ли ти доволен от живота?

— Не, но той открай време си е така.

— Така ли? Открай време, а? Това обяснява защо не мога да си го представя млад. Този човек сякаш се е родил стар.

— Ето, аз пък например си мисля за него като за човек, който винаги е бил млад — каза Финклер. — Предполагам, всичко зависи от това какъв е бил, когато си го видял за пръв път.

Алфредо извъртя очи под наперената си шапка, сякаш искаше да каже „Стига с тия задълбочени простотии, чичо Сам“. Но иначе думите, които каза, бяха:

— Не че сме особено гъсти с него — мисля, че той тайно предпочита моя полубрат — но го съжалявам заради онова глупаво дубльорство, с което се занимава, особено ако се чувства така, както се чувствам аз.

— О, хайде стига, на твоята възраст чашата винаги е наполовина пълна.

— Не, на твоята възраст чашата е наполовина пълна. На моята възраст ние не искаме половин чаша, била тя пълна или празна. Всъщност изобщо не ни трябва никаква чаша. Трябва ни халба, и то преливаща. Ние сме материалистичното поколение, не забравяй.

— Не, ние сме материалистичното поколение.

— Тогава ние сме кърканото поколение.

Финклер му се усмихна и си представи заглавието на новата си книга: „Полупълната чаша: Шопенхауер за тийнейджъри-гуляйджии“.

Това не беше грубо използвачество. Съвсем неочаквано той изпита бащински чувства към младежа. Може би изплуваше някакво усещане, което бе имал навремето към Треслъв. А може би това беше екстазът на заграбването — радостта, която получаваш от това да си баща на нечии чужди деца — огледален образ на радостната роля, която в същия този момент изпълняваше Треслъв — да е съпруг на нечия чужда жена, макар и тази жена упорито да извръщаше лице от него и да си играеше с пениса му зад гърба си, сякаш закопчаваше някакъв сложен сутиен.

Преди да излязат заедно от тоалетната, Финклер подаде на Алфредо визитката си.

— Звънни ми някой път, когато си в града — му каза. — Не висиш тук през цялото време, нали?

— Разбира се, че не. Щях да гъбясам, ако беше така.

— Обади ми се тогава. Можем да си поговорим за баща ти… или за друго.

— Става. Или пък… през някои от седмиците работя в „Савой“ и „Кларидж“, винаги можеш да се отбиеш да ми кажеш здрасти…

С някоя шантонерка има предвид малкият му келеш, помисли си Финклер. Винаги ще ме възприема по този начин. Тръгнал да си развявам байрака с пролома Манавату. И никога няма да ме остави да го забравя.

С вътрешния си взор Финклер се видя как се среща с Алфредо по тоалетните през следващите петдесет години, докато Алфредо стане много по-възрастен, отколкото е той сега, а самият Финклер се превърне в прегърбено старче, подаващо му пачки неизползвани банкноти в кафяви хартиени пликове.

Те стиснаха ръце и се разсмяха. Всеки от тях остана малко поласкан и малко нащрек.

Момчето е опортюнист, помисли си Финклер, но няма значение.

Той си мисли, че аз си мисля, че ще имам някаква полза от познанството си с него, помисли си Алфредо, и може би е така. Но и за него ще е от полза да се познава с мен. Току-виж се научил да си избира малко по-прилични фусти.

Така започна донякъде завладяващото, но и взаимно дразнещо приятелство между двамата мъже с различни възрасти и интереси.

Алфредо никога не споменаваше за това пред майка си или своя полубрат. Той обичаше тайните. Но сега, когато всички седнаха обратно на масата, разполагаше с тайна, която нямаше как да удържи.

— Татко са го обрали. Знаехте ли?

— Всеки го обират — каза Родолфо. — Това е Лондон.

— Да, но това е бил по-различен обир. Мега обир, тъй да се каже.

— Боже, да не са го наранили? — възкликна Джанис.

— Точно там е работата. Явно той твърди, че не, но чичо Сам смята, че да.

— Виждал си се с чичо си Сам?

— Случайно попаднах на него в един бар. Така разбрах какво е станало.

— Баща ти щеше да вдигне шум до бога, ако го бяха наранили. Той го прави дори като си пореже пръста.

— Не е такъв вид нараняване. Сам казва, че е здравата потресен от нападението, но не го приема. Бил в период на отрицание.

— Той винаги е в такъв период — каза Джозефин. — На отрицание, че е копеле.

— В отрицание на какво е според Сам?

— Трудно е да се каже. На самоличността си или нещо подобно.

Джозефин изпръхтя презрително.

— Кажи ми нещо, което да не знам.

— Не, нещата са по-необичайни. Изглежда, че е бил ограбен от жена.

— От жена? — повтори Родолфо с нескрито развеселен вид. — Знаех си, че е бъзльо, но да го ограби жена…!

— Звучи като осъществяване на някакво желание — каза Джанис.

— Да, на моето — засмя се Джозефин. — Само дето ми се иска да можех да ви кажа, че аз съм го обрала.

— Джозефин! — смъмри я Джанис.

— Хайде, стига. Не ми казвай, че на теб няма да ти се прииска да му направиш нещо, ако го видиш да върви по улицата, като си дава вид на дядото на Леонардо ди Каприо и заобикаля пролуките между плочките, или с каквото там се занимава в момента.

— Защо не спреш да се преструваш и не ни кажеш какво действително мислиш за татко? — попита Родолфо, все още развеселен от мисълта как баща му се е дал на една жена.

— Имаш предвид, да си призная, че още го обичам? — тя изпърха престорено с клепки.

— Във всеки случай според Сам това са пълни глупости — каза Алфредо. — Неговата теория е, че той просто изживява стрес.

— Стрес от какво?

— От това, което се е случило с леля Тайлър и с жената на още един от неговите приятели. Чичо Сам смята, че просто смъртта му е дошла повече, отколкото може да понесе.

— Такъв си е баща ти отвсякъде — каза Джозефин. — Алчен малък обирач на гробове. Защо не остави другите мъже сами да оплакват жените си? Защо все трябва да се включва в действието?

— Сам казва, че бил много привързан и към двете жени.

— О, не се и съмнявам. Особено след като са ритнали камбаната.

— Значи — каза Джанис, игнорирайки думите й — Сам смята, че тази нападателка се е материализирала от мъката на Джулиан…

— Мъката?!

— Не, чакайте, мисълта е интересна. Може би тъкмо това са призраците — въплъщения на нещата, които ни тревожат. Но чудно, защо пък обир? Защо е било нужно насилието?

— Този разговор взе да ми става малко сложен — каза Родолфо. — Не можем ли да се върнем на това как татко е бил изтарашен от някаква клошарка?

— Предполагам, че отговорът е във вината — продължи Джозефин, без да му обръща внимание. — Сигурно ги е опъвал и двете. Или, още по-лошо, пял им е арии от Пучини.

— Твоят беше Верди — напомни й Джанис.

— Както и да е — каза Алфредо — Сам е на мнение, че трябва да отиде някъде за известно време.

— Къде, в лудницата?

— Да му организираме някаква почивка. Знаете колко трудно склонява да прави планове за пътувания. Бои се от влакове, бои се от самолети, бои се да ходи на места, където няма да знае как да си поиска парацетамол в аптеката. Всъщност чичо Сам смята, че най-добре ще е, ако някой от нас отиде с него. Има ли желаещи за една ваканция с татко?

— Мен не ме бройте — каза Родолфо.

— И мен — каза Джанис.

— Не и ако ще да е последният мъж на планетата — допълни Джозефин. — Ако Сам Финклер си е навил на пръста, че това е толкова добра идея, нека той върви с него.

— Значи единодушно не, така ли? — засмя се Алфредо.

Едва когато отново станаха да си тръгват, след като се споразумяха, че момчетата поне ще му се обадят и може би ще го изведат на обяд, Алфредо си спомни още нещо, което Финклер му беше казал.

— И освен това… той е решил, че е евреин.

— Чичо ти Сам? Че той нали си е евреин?

— Не, татко. Татко е решил, че е евреин.

— Татко е решил, че е евреин? Татко, евреин?

И четиримата седнаха отново.

— А-ха.

— Какво означава решил? — поиска да знае Родолфо. — Не можеш просто така да се събудиш една сутрин и да решиш, че си евреин — или можеш?

— В БиБиСи съм работила с много хора, които някоя сутрин се събуждаха и решаваха, че не са евреи — каза Джозефин.

— Но обратното става ли?

— Да пукна, ако знам — каза Алфредо. — Но не мисля, че татко смята тепърва да се поеврейчва. Ако правилно съм разбрал чичо Сам, в главата му е влязла мухата, че вече е евреин.

— Господи — каза Родолфо. — Тогава ние с теб какви сме?

— Не-евреи — отвърна Джозефин. — Не бери грижа, евреите не вярват на жените си в леглото, така че можеш да си евреин само ако си излязъл през еврейска вагина. А аз нямам еврейска вагина.

— Нито пък аз — каза Джанис. — И моята не е.

Алфредо и Родолфо се спогледаха с такива физиономии, сякаш щяха да повърнат. Но освен гадене Родолфо изрази също и недоумение.

— Нещо не ми стана ясно. Ако не вярваш на жените си, защо ще искаш точно от тях да зависи дали си евреин?

— Защото иначе нямаше да има как да кажеш, че си евреин, ако разчиташ на баща си, а той се окаже грамаден черен арабин със златни зъби.

— Нима еврейките спят с араби?

— Миличък, еврейките спят с всички.

— По-тихо — каза Джанис, като им посочи келнерите с мълчаливо завъртане на глава. Не бива да забравят — предупреди ги тя с очи — че са в ливански ресторант.

— Интересно, все пак — зачуди се Родолфо — ако открия, че съм наполовина евреин, дали изведнъж ще стана наполовина по-умен?

Джанис разроши косата на сина си.

— Нямаш нужда точно от него, за да си умен.

— Тогава наполовина по-богат?

Бележки

[1] Известна географска забележителност в Нова Зеландия. — Б.пр.

[2] Caesar’s Palace — Луксозен хотел и казино в Лас Вегас, Невада. — Б.пр.