Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (5)

5

Той стоя край портата на парка може би половин час, след което се отправи с отмерени крачки назад към Уест Енд, подминавайки сградата на БиБиСи — старото си лобно място — и евангелистката църква, където веднъж се беше влюбил в една жена, докато я гледаше как пали свещ и се прекръства. От мъка, бе предположил той. Игра на светлина и сянка. Сумрачна като светлината. Или като него самия. Безутешна. Той щеше да я утеши.

— Всичко ще бъде наред — й беше казал. — Аз ще те защитя.

Тя имаше фини скули и почти прозрачна кожа. Светлината прозираше през нея.

След две седмици на усилено утешаване тя го попита:

— Защо постоянно ми казваш, че всичко ще бъде наред? То е наред и сега.

Той поклати глава.

— Видях те да палиш свещ. Ела тук.

— Аз харесвам свещите. Те са хубави.

Той прокара ръце през косите й.

— Харесваш трептенето на пламъка им. Тяхната мимолетност. Разбирам те.

— Има нещо, което трябва да знаеш за мен — отвърна тя. — Аз си падам малко подпалвачка. Не е сериозно, нямаше да запаля църквата или нещо подобно. Но пламъкът ме възбужда.

Той се засмя и я целуна по лицето.

— Тихо — каза. — Тихо, моя любов.

На сутринта се събуди, за да открие две неща. Първото беше, че тя го е напуснала. Второто — че чаршафите му горят.

Вместо да продължи по Риджънт Стрийт, той сви наляво към църквата, мина между колоните й, отърквайки се с рамо в гладката им животинска заобленост, и се озова сред магазинчетата за модни стоки на улиците Райдинг Хаус и Литъл Тичфийлд, удивявайки се както винаги на скоростта, с която в Лондон една културна или търговска дейност отстъпваше място на друга. Баща му бе притежавал тук магазин за тютюневи изделия — „Бърнард Треслъв, пури и цигари“ — така че той познаваше мястото добре и изпитваше топли чувства към него. За него то винаги щеше да мирише на пури, както миришеше и баща му. Витрините с евтина бижутерия, безвкусни чанти и крещящи шалове го навеждаха на романтични мисли. Той свърна обратно, без да бърза още да се прибира, после поспря, както правеше винаги, пред магазина на „Ж. П. Гивие и Ко.“ — най-старите търговци и реставратори на цигулки в страната. Макар баща му да свиреше на цигулка, той самият не умееше. Баща му го беше разубедил.

— Забрави за тая работа — беше му казал. — Само ще те разстрои.

— За коя работа?

Бърнард Треслъв, плешив, потъмнял, изправен като кол за пране, духна дим от пурата си в лицето на своя син и го потупа нежно по главата.

— За музиката.

— Значи не мога да имам и виолончело? — В „Гивие“ продаваха прекрасни виолончела.

— То ще те натъжи дори още повече. Върви да играеш футбол.

Вместо това Джулиан отиваше да чете романтични произведения или да слуша опери от деветнадесети век. Което също не се нравеше на баща му, защото всички книги, които Треслъв четеше, както и оперите, които слушаше, бяха от неговите собствени лавици.

След този им разговор баща му вече се оттегляше в собствената си стая, когато свиреше на цигулка. Сякаш не искаше да дава лош пример на семейството си. Дали Треслъв си въобразяваше, или той наистина плачеше в цигулката си, докато свири?

И така, Джулиан Треслъв не свиреше на никакъв инструмент, но всеки път когато минеше покрай витрината на „Гивие“, му се искаше да не е така. Разбира се, след смъртта на баща си можеше да започне да взема уроци когато си пожелае. Ето, Либор се беше научил на стари години да свири на пиано.

Но от друга страна, Либор имаше някой, за когото да свири, независимо че този някой вече не беше с него. Докато той…

Именно докато разглеждаше цигулките, потънал в своите меланхолични размисли, бе нападнат и сграбчен без предупреждение за врата, така както крадец на котки сграбчва породист екземпляр, излязъл неблагоразумно на тротоара. Той се стресна и сви глава в раменете си, точно както би направила и котка на неговото място. Само че за разлика от него тя щеше да съска, да драска и изобщо по някакъв начин да окаже съпротива. Той познаваше хората от улицата — просяците, бездомните, изхвърлените от жилищата си. В своето въображение беше един от тях. За него паважите и тротоарите на града също излъчваха заплаха.

Преди години, останал без работа и хлътнал по една красива, необезкосмена социална работничка с обеца на носа, с която вярваше, че му е писано да е щастлив — или нещастен, нямаше значение кое от двете, стига да му беше писано — той бе полагал доброволен труд в полза на бездомните и изнасял презентации от тяхно име. Затова трудно можеше да спори, когато те сами правеха презентации за себе си. Така че той омекна и позволи да го притиснат във витрината и да опразнят джобовете му.

Позволи?

Тази дума величаеше собствената му роля. Всичко бе свършило прекалено бързо, за да остави място за какъвто и да било принос от негова страна. Той беше сграбчен, насметен и претръскан.

От една жена.

Но това още не беше най-лошото.

Най-лошото беше — изживявайки събитието отново в последвалите минути — онова, което му се стори, че бе казала. Имаше вероятност и да греши. Нападението беше твърде внезапно и твърде краткотрайно, за да бъде сигурен какви думи са си разменили и имало ли е такива изобщо. Не беше уверен дали самият той е произнесъл и една сричка. Наистина ли бе приел всичко мълчаливо, без дори едно „Пуснете ме!“ или „Как смеете?“, или дори „Помощ“? А думите, които му се струваше, че е чул от нея, може да бяха чисто и просто звукът от неговия чупещ се във витрината нос или пращящите му хрущяли, или подскочилото в гърдите му сърце. Въпреки това наборът от объркани звуци упорстваше и започваше да се подрежда и преподрежда в главата му…

„Давай бижутата“, му се струваше, че я бе чул да казва.

Странно искане от жена към мъж, освен ако по-рано не е било отправяно към нея и сега тя да го използва отново, в дух на горчива и отмъстителна ирония. „Давай бижутата — сега знаеш какво е чувството да си жена!“

В университета Треслъв бе преминал модул, озаглавен „Патриархат и политика“. В него често бе чувал изречението „Сега знаете какво е чувството да си жена.“

Ами ако само си бе въобразил това от някакво смътно мъжко усещане за вина, а думите й всъщност са били „Ти си Джулс^[1]“, използвайки галеното име, с което майка му го бе наричала?

Това също бе трудно за обяснение, защото той едва ли се нуждаеше да му напомнят името.

А може би по този начин е искала да го обозначи, да му даде да разбере, че знае самоличността му: „Ти си Джулс и не си мисли, че някога ще го забравя.“

Но оттук положително трябваше да произтече и още нещо. Разбира се, нещо бе произтекло, а именно че тя съвестно го бе облекчила от всичките му притежания. Но не трябваше ли все пак, за да може удовлетворението й да е пълно, и тя на свой ред да му даде да разбере коя е? „Ти си Джулс, аз съм Джулиет — хубаво да ме запомниш, малък нещастник такъв!“

Колкото повече мислеше, толкова по-малко сигурен бе, че е казала „бижутата“. Звукът беше по-различен. И с по-обвинителен тон.

А дали не беше казала „Ти си бижу“.

Но какъв беше смисълът? Откъде-накъде ще наричаш някого бижу, а в същото време ще го ограбваш и ще му мачкаш физиономията?

Треслъв не беше убеден.

Освен ако онова, което бе казала, докато изпразваше джобовете му, не беше „Давай, Джу!“^[2]