Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

2

Треслъв реши да си уговори среща с Финклер. Имаше неща, за които трябваше да поговорят. Като например за Либор. Къде е той? Как е?

И за пиесата. На Финклер му беше лесно да се прави на палячо за нея, но нещо трябваше да се каже. Може би да се напише пиеса в отговор. „Синовете на Исмаил“ или „Децата на Исус“. Треслъв сам би се заел с това, но той не беше писател. Нито знаеше достатъчно по темата, както сподели с Хефзиба, макар, както и двамата се съгласиха, това да не беше спряло авторите на „Синовете на Авраам“. Финклер, от друга страна, беше истинска словесна фабрика. И, изглежда, бе станал по-плавен в политическите си възгледи. Във всеки случай, бе станал по-плавен в нещо.

„Не разчитай много на това“, каза Хефзиба, което Треслъв изтълкува по десет различни начина, всеки един от тях разстройващ душевния му покой.

Разбира се, Хефзиба беше още една причина да се види с Финклер очи в очи.

Той нямаше намерение сам да повдига темата. Но Финклер можеше да го направи. А дори да не го направеше, някоя случайна фраза или поглед положително щяха да издадат нещо.

Оставаше и въпросът с проститутките. Той не смяташе да любопитства или да дава съвети. Нямаше какви съвети да даде. Но се предполагаше, че е приятел на Финклер. А след като Финклер изживяваше труден период, то…

Той му се обади по телефона.

— Излез да поиграем — каза.

Но Финклер не беше в настроение.

— Напоследък съм загубил цялата си веселост — отвърна.

Още от училище те имаха стандартен отговор на това.

— Ела, аз ще ти я намеря.

— Много мило от твоя страна, но се съмнявам, че ще знаеш къде да търсиш. Да го отложим за друг път, ако не възразяваш.

Той не каза, че се готви да ходи при проститутки. Или че трябва да играе онлайн покер. Или че онова, което е загубил напоследък, са всъщност парите му. Нито добави „И много поздрави на Хеф.“ Дали това бе показателно?

Съобщението на Алфредо за проститутките продължаваше да гложди Треслъв. Не на последно място заради самия Алфредо. Откъде тази злоба? И тази заядливост? Или може би се опитваше да каже на баща си, че благодарение на непълноценното си отглеждане е стигнал дотам сам да ходи по проститутки? Ти беше такъв лайнян баща, че сега трябва да търся утеха при курвите.

Треслъв мислено го прати по дяволите. После веднага си върна мисълта обратно. Вместо толкова да се старае да бъде евреин, може би щеше да е по-добре да се бе постарал да бъде баща.

Не разбираше защо някой ще търси утеха от курви. Той самият не си падаше по безразборните връзки. И нямаше причина да смята, че Финклер си пада. Явно той или дотолкова не беше на себе си, че от него вече можеше да се очаква всичко, в това число и да се пробва с Хефзиба, или вече се беше пробвал с Хефзиба, бил е отхвърлен и е прибягнал до проститутките, така както Треслъв прибягваше към операта.

Освен ако се е пробвал с Хефзиба, бил е приет и е прибягнал до проститутките а) за да смекчи чувството си на вина, или б) за да излее излишъка си от задоволство. Това бе понятно на Треслъв — че можеш да излезеш с втора жена като един вид допълнителен ефект от екстаза, че току-що си бил с първата.

Но не и с проститутка. Не и след Хефзиба!

Треслъв не искаше да изпитва никое от тези чувства. Нито към приятеля си, който по всяка вероятност просто все още преодоляваше периода на отрицание след смъртта на жена си. Нито към Хефзиба, която се гърчеше от притеснения около предстоящото откриване на музея и най-малко имаше нужда от това Треслъв допълнително да я товари със своите вълнения за изневери.

Нито към себе си. Той искаше да е щастлив. Или, ако вече беше щастлив, искаше да е по-щастлив. Да е нормален. Или, ако беше нормален, по-нормален.

Треслъв не вярваше особено на собствените си подозрения. Ревността не беше в природата му. Той не се ласкаеше от това. Опита се да събуди у себе си някаква страст по повод Финклер, Ейб, или всеки друг, с когото Хефзиба можеше да се вижда в музея — архитекта, бригадира, електротехника, човека, нает за да избърше мазнината от бекона от дръжките на вратите, дори самия осквернител, но не успя да изпита никаква трайна ярост или мъка. Онова, което изпитваше, бе изолация, а не ревност. Макар и сродни, чувствата бяха различни. Ревността щеше да го направи гневен към Хефзиба, може би дори да го възбуди; докато той се чувстваше единствено сам и отхвърлен.

Сякаш беше дете сред възрастни; не беше съпричастен към делата им и те не го изслушваха. В най-добрия случай му угаждаха. Той не беше истински, до това се свеждаха нещата. Не само не беше евреин, но беше и пародия на евреин.

Истинско чучело.

Нагледен пример за това бяха срещите с необятната фамилия на Хефзиба. Всеки път когато го водеше на гости на поредната полубратовчедка на нечия зълва през трето коляно, неизбежно заобиколена от племенници и племеннички и от децата на тези племенници и племеннички, които изглеждаха точно като предходната партида, с единствената разлика, че не бяха същите, те се нахвърляха върху Треслъв така, сякаш току-що са го открили да броди по парагвайския бряг, гол и безсловесен, за да бъдат първите, които ще му обяснят тънкостите на семейните взаимоотношения в цивилизования свят — една информация, за която той положително щеше да им бъде благодарен, стига да не му я поднасяха по такъв начин, сякаш всяка схема на родство отвъд това да си единствено дете на разведени родители-наркомани надхвърляше нееврейското му възприятие.

В същия дух го и хранеха, тъпчейки го с ястия като че ли не беше ял като хората още откакто преди двайсет години е бил изоставен при диваците и нито знае името на някоя храна, различна от тревата, нито познава вкуса на каквото и да било, различно от кокосов орех. „Внимавай, това е люто!“, му викаха, когато си слагаше хрян върху парче език, макар според него много повече смисъл щеше да има да обърнат внимание на бебето, което в същия момент си мажеше лицето с пюре от праскови и банани. Последвано незабавно от: „Това може да не ти хареса; това е език, не на всеки му понася език.“

Не на всеки? Как така го определиха като всеки още в мига, в който спряха поглед върху него?

Той знаеше, че не го правят с лошо чувство. Тъкмо обратното. Хефзиба намираше всичко това за много забавно, идваше до неговия стол и прокарваше ръце през косата му. Но то го изтощаваше. Нямаше край. Искаше му се поне веднъж да отворят вратата и да му кажат: Джулиан, влизай, много се радваме да те видим, днес нямаме нищо, с което да те изпитваме по отношение на храна или на някакви други тайни около нашата култура, а това, че си бил от друга вяра, няма за нас повече значение, отколкото има за теб, че ние сме евреи.

Той винаги си оставаше странна птица за тях. Нещо като езичник, който трябва да се развлича с огледалца и мъниста. Той се упрекваше в неблагодарност и липса на чувство за хумор. Всеки път когато се цупеше, си обещаваше, че ще се научи да се държи по-добре. Но не го правеше. Те не му позволяваха. Не го пускаха сред тях.

А и когато го правеха…