Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

6

Това, което Финклер каза, бе следното:

Как смеете?

За момент не каза нищо повече. Не е лесно да оставиш една фраза да виси в тишината към края на шумна публична среща, когато всеки напира да бъде чут. Но Финклер, като някогашен наперен оксфордски преподавател, а понастоящем опитен медиен философ, владееше някои от триковете на ораторството. Също така, като някогашен любим съпруг на Тайлър, а понастоящем опечален вдовец, като някогашен горд баща, а понастоящем не чак толкова, както и като потенциален убиец на Тамара Краус, бе запознат с някои от триковете на гравитацията.

„Как смеете“ беше неочаквано от негова страна в политически смисъл, неочаквано като отговор на терзанията на една жена, някога възхвалявала еврейската етика, а сега говореща от изстрадалата си душа, както и неочаквано поради необуздаността на тона му. Ако в залата бе проехтял пистолетен изстрел, той нямаше да носи повече заплаха. Финклер остави отзвука да отекне — десета от секундата, половин секунда, секунда и четвърт, цяла вечност — след което с глас, още по-шокиращ поради разсъдливото педагогическо спокойствие, в което го бе обвил, продължи:

— Как смеете вие, една нееврейка — и трябва да ви кажа, че твърдението ви, че сте отрасла с благоговение пред еврейската етика не ме впечатлява ни най-малко, а напротив, кара ме да настръхвам — как смеете дори да си помислите, че можете да казвате на евреите в каква страна живеят, след като именно заради вас, европейските не-евреи, се е наложило за тях да бъде създадена отделна държава?

По каква извратена логика намирате, че сте в правото си да пропъждате с тормоз и насилие хората от земята си, а след това, вече отървали се от тях, да правите възвишени умозаключения и да ги наставлявате къде да вървят и как да устройват бъдещото си благосъстояние? Аз съм англичанин и обичам Англия, но смятате ли, че и тя не е расистка страна? Познавате ли която и да е страна, чиято съвременна история да не е помрачена от предразсъдъци или омраза срещу някого? Кое тогава позволява на едни хора, които сами са расисти, да обвиняват други в расизъм? Само от един свят, в който няма от какво да се боят, евреите биха приели да получават уроци по човеколюбие. А дотогава предложението от страна на еврейската държава за убежище към евреите от целия свят — да, първо към евреите — може и да не е безпристрастно, но в никакъв случай не може да се нарече расистко. Мога да разбера, ако един палестинец вижда в това расизъм, макар и неговото историческо наследство да е изпълнено с презрение към хората с убеждения, различни от неговите, но не и вас, госпожо, която с вашето кървящо сърце и будна съвест сте представител именно на онези, от които евреите, без да имат каквото и да било провинение, бягат от векове…

Той се огледа около себе си. Нямаше буря от овации. Какво бе очаквал? От едно-две места се разнесоха ентусиазирани ръкопляскания. Доста повече хора викаха „У-у“. Ако не се ползваше с авторитета, с който се ползваше, той предполагаше — всъщност направо се надяваше — че щеше да чуе и викове „Срам!“. Един демагог обича да чува викове „Срам!“. Но това, което виждаше, бяха основно хора, затворени в своите убеждения, като плъхове в капан.

Онези, които гледаха като него, виждаха като него. А онези, които гледаха иначе — не. Нищо не можеше да се направи по въпроса.

Майната му, помисли си той. В момента това бе сумарното изражение на цялата му философия. Майната му.

Той обърна глава към Тамара Краус.

— Е, какво мислиш? — се поинтересува.

Тя имаше странна усмивка на лицето, сякаш всичко, което току-що бе казал, е било изречено по нейна повеля.

— Направо истерично — му каза.

— А дали ще бъдеш така добра да легнеш в обятията ми и да изкрещиш това? — я попита той по възможно най-съблазнителния си начин.