Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

2

— Коя е Джудит?

Ако краката не Треслъв се бяха подкосили под него, както имаше опасност да се случи, Либор Севик надали щеше да има достатъчно сила, за да го удържи.

— Либор!

— Стреснах ли те?

— На теб как ти се струва?

— Зададох неправилно въпроса. Кое те накара да се стреснеш от мен?

Треслъв понечи да си погледне часовника, преди да се усети, че вече няма часовник, който да гледа.

— Посред нощ е, Либор — каза, сякаш го виждаше изписано върху голата си китка.

— Аз не спя нощем — отвърна Либор. — Ти знаеш, че не спя.

— Не знаех, че обикаляш по улиците.

— Невинаги го правя. Само когато стане зле. Тази вечер е зле. Снощи също беше зле. Но аз също не знаех, че ти обикаляш по улиците. Защо не ми звънна на вратата, можехме да се поразходим заедно.

— Аз не се разхождам.

— Коя е Джудит?

— Не ме питай. Не знам коя е Джудит.

— Ти извика името й.

— Джудит? Имаш някаква грешка. Може да съм извикал „Господи“, защото ме стресна.

— Ако не си се разхождал и не си очаквал Джудит, какво тогава правеше? Избираше си виолончело?

— Аз винаги се спирам пред тази витрина.

— И аз също. Навремето Малки ме доведе тук да ми оценят цигулката. Това е една от нашите Спирки на кръста[1].

— Ти вярваш в кръста?

— Не, но вярвам в страданието.

Треслъв докосна рамото на приятеля си. Тази вечер Либор изглеждаше по-дребен, отколкото го помнеше, сякаш улиците го смаляваха. Освен ако не го смаляваше липсата на Малки.

— И дадоха ли ти добра оценка за цигулката? — попита той. Трябваше да каже нещо, за да не се разплаче.

— Не толкова добра, че да си струва да се разделя с нея. Но обещах на Малки, че няма повече да настоявам да свирим в дует. Свиренето ми на цигулка бе единствената част от мен, която тя не обожаваше, а аз не исках да има никаква част от мен, която да не обожава.

— Наистина ли се справяше толкова зле?

— Според мен се справях доста добре, но не бях от класата на Малки, макар че по майчина линия съм роднина на Хайфец[2].

— Ти си роднина на Хайфец? Господи!

— Искаш да кажеш, Джудит!

— Никога не си ми казвал, че имаш нещо общо с Хайфец.

— Не си ме питал.

— Не знаех, че Хайфец е бил чех.

— Не, бил е литовец. Корените на семейството на майка ми са от онова пропускливо местенце на полско-чешката граница, наречено Сувалки. Няма страна, която да не го е превземала. Червената армия го дала на немците, за да могат да избият евреите там. После си го взела обратно, за да доизтреби колкото били останали. Аз се падам четвърти или пети братовчед на Хайфец, но майка ми винаги ни е изкарвала едва ли не полубратя. Когато прочела, че той ще свири в Албърт Хол, ми се обади специално от Прага и ме накара тържествено да обещая, че ще отида зад сцената да му се представя. Аз опитах, но беше преди много време, когато нямах връзките, които си създадох по-късно, а и още не се бях научил да минавам без тях. Момчетата, които го пазеха, ми дадоха снимка с автограф и ми казаха да се махам. „Е, какво стана?“, ме попита майка ми на другия ден. „Имаш много поздрави от него“, отвърнах. Понякога не пречи да поизлъжеш. „Добре ли изглеждаше?“ „Великолепно.“ „А изпълнението му?“ „Невероятно.“ „Спомни ли си за нас?“ „Естествено, спомни си всички ни по име. А за теб изпрати въздушна целувка.“

И застанал пред витрината на „Ж. П. Гивие“ в единайсет часа в лондонската вечер, Либор показа целувката, меланхоличната балтийска целувка, която Хайфец би изпратил на неговата майка, ако все пак той бе успял да се добере до него.

Евреи, помисли си Треслъв с възхита. Евреите и музиката. Евреите и семействата. Евреите и техните привързаности. (Без да броим Финклер.)

— Ами ти? — попита Либор, като улови Треслъв подръка. — Какво действително те води пред тази витрина, ако не е Джудит? Не съм те чувал от няколко дни. Не звъниш, не пишеш, не чукаш на вратата. Казваш ми, че си твърде зает, за да излизаш. И все пак, ето те тук, на сто метра от прага ми. Надявам се да имаш някакво обяснение за това нетипично поведение.

И изведнъж Треслъв, комуто се бе понравило как Либор го хваща под ръка, чувствайки как това го превръща в умен, дребен, сбръчкан европейски евреин, си даде сметка, че ще трябва да се изприказва.

— Да потърсим някое кафене — предложи той.

— Не, да отидем у нас — каза Либор.

— Не, да потърсим кафене. Може случайно да я видим.

— Кого да видим? Онази твоя Джудит ли?

Вместо да се впуска начаса в подробности, Треслъв се съгласи да отидат у тях.

Либор намираше, че Треслъв изглежда преуморен — и то от известно време насам — и се нуждае от малко почивка. Можело да отидат заедно на някое топло място. Римини, може би. Или Палермо.

— И Сам ми каза същото.

— Че аз и ти трябва да отидем в Римини, или че ти и той трябва да отидете в Римини? Защо не отидем всичките заедно?

— Не, че изглеждам преуморен. Всъщност беше на мнение, че трябва да прекарвам по-малко, а не повече време с вас двамата. Прекадено много смърт, беше диагнозата му. Прекадено много вдовци в живота ми. А все пак човекът е философ, не забравяй.

— Тогава направи каквото ти е казал. Ще ми липсваш, но послушай съвета му. В Холивуд имам приятели, на които мога да те представя. Или най-малкото, правнуци на приятели.

— Защо за хората е толкова трудно да повярват, че онова, което се е случило, се е случило?

— Защото жените не ограбват мъже, ето защо. Виж, с мен могат и да опитат. Мен ако ме бутнат, ще падна. Но ти — ти си още млад и силен. Това първо. Второ, жените нямат навика да нападат хората по улиците, а още по-малко да ги наричат при това евреи. И трето, ти не си евреин. Третото бие останалите. С него въпросът приключва.

— Но тя каза и направи именно това.

— Това е, което си мислиш, че е казала.

Треслъв се намести в плюшения дискомфорт на дивана в стил Бидермайер на Либор.

— Ами все пак, ако? — попита той, улавяйки се за дървения подлакътник, като внимаваше да не докосне с ръка тапицерията, толкова безупречно изопната бе тя.

— Ако какво?

— Ако е била права?

— Че ти си…?

— Да.

— Но ти не си.

— Ние си мислим, че не съм.

— А някога преди мислил ли си, че си?

— Не… Всъщност, да. Бях музикално момче. Слушах опери и исках да свиря на цигулка.

— Това не те прави евреин. Вагнер също е слушал опери и е искал да свири на цигулка. Хитлер е обичал опери и е искал да свири на цигулка. Когато Мусолини посетил Хитлер в Алпите, двамата свирили заедно концерта за две цигулки на Бах. „Хайде сега да избием малко евреи“, казал Хитлер, когато приключили. Не е нужно да си евреин, за да обичаш музика.

— Наистина ли?

— Че не е нужно да си евреин, за да обичаш музика? Разбира се.

— Не, това за Хитлер и Мусолини.

— Кой го е грижа. Няма как да наклеветиш един мъртъв фашист. Слушай, ако наистина беше онова, което тази въображаема жена ти е казала, че си, и искаше да свириш на цигулка, щеше да свириш на цигулка. Нищо нямаше да те спре.

— Послушах баща си. Това не доказва ли нещо? Уважих желанието му.

— Да слушаш баща си не те прави евреин. Виж, ако беше слушал майка си, щеше да е малко по-различно. Впрочем това, че баща ти не е искал да свириш на цигулка, почти със сигурност означава, че не е бил евреин. Ако има нещо, за което всички еврейски бащи да са на едно мнение…

— Сам щеше да каже, че поставяш нещата в стереотип. Освен това пропускаш възможността, че баща ми може да не е искал да свиря на цигулка поради причината, че не е искал да бъда като него.

— Той цигулар ли е бил?

— Да. Като теб. Сега разбираш ли?

— И защо да не е искал да бъдеш като него? Толкова зле ли е свирил?

— Либор, опитвам се да говоря сериозно. Може да си е имал причини.

— Извинявай. Но в какъв смисъл е искал да си по-различен от него? Той нещастен ли е бил? Страдал ли е?

Треслъв се замисли.

— Да — отвърна. — Приемаше тежко нещата. Смъртта на майка ми му разби сърцето. Но в него имаше нещо съкрушено и преди това. Сякаш знаеше какво предстои и цял живот се подготвяше за него. Може да е искал да ме предпази от дълбоки чувства, от нещо, което го е плашело у него самия, нещо неприятно, дори опасно.

— Евреите не са единствените съкрушени хора на света, Джулиан.

Треслъв изглеждаше разочарован да го чуе. Той изду бузи, като издиша тежко и поклати глава, сякаш спореше със себе си толкова, колкото и с Либор.

— Нека ти кажа нещо — отвърна. — През цялото време, докато растях, нито веднъж не съм чул думата евреин. Не намираш ли, че е странно? Също така, докато растях, не съм видял жив евреин нито в компанията на баща ми, нито в магазина му, нито в дома на родителите си. Всяка друга дума съм чувал. Всякакви други хора съм виждал. В магазина на баща си съм срещал хотентоти. Срещал съм папуаси. Но никога евреин. Едва когато се запознах със Сам, разбрах как изобщо изглеждат. А когато го заведох вкъщи, баща ми каза, че не смята, че е подходящ за приятел. „Оня Финклер“, го наричаше. „Още ли се мотаеш с оня Финклер?“ Как ще обясниш това?

— Лесно. Бил е антисемит.

— Ако беше антисемит, Либор, евреин щеше да е единствената дума, която да се чува вкъщи.

— Ами майка ти? Ако си евреин, трябва да е по майчина линия.

— Господи, Либор. Допреди малко не искаше и да чуеш, а сега ми обясняваш, че мога да съм евреин само по правилните канали. Сигурно след малко ще искаш да провериш и дали съм обрязан. Не знам за майка си. Мога само да ти кажа, че не приличаше на еврейка.

— Джулиан, ти самият не приличаш на евреин. Извинявай, не искам да те засегна, но ти си най-нееврейски изглеждащият човек, когото съм виждал, а аз съм виждал шведски каубои, ескимоси-каскадьори, прусаци-филмови режисьори и полски нацисти, строящи декори в Аляска. Бих си заложил живота на това, че еврейски ген дори не е доближавал гените на член от твоето семейство от десет хиляди години насам, а преди десет хиляди години евреи още не е имало. Бъди благодарен. Човек може да живее хубав и щастлив живот и без да е евреин. — Той направи пауза. — Виж Сам Финклер.

И двамата се засмяха бурно и жлъчно на шегата.

— Това беше гадно — каза Треслъв, като си сипа още едно питие и се потупа по гърдите. — Но само идва да докаже моя аргумент. Тези неща не бива да се решават повърхностно. Можеш да се наричаш Финклер и пак да не се вписваш в картинката; а можеш да се наричаш Треслъв…

— Което не е точно еврейско име…

— Именно, и въпреки това да прилепваш като лъжица в масло. Нямаше ли да е съвсем логично, ако баща ми не е искал аз да знам, че сме евреи, а всъщност и никой друг да не знае, че сме евреи, да смени фамилията ни с най-нееврейската, за която е могъл да се сети? Треслъв, за Бога! То просто крещи „Ние не сме евреи“ в лицето ти. Случаят е приключен, господа съдебни заседатели.

— Ще ти кажа как можеш да приключиш случая си, господин Пери Мейсън[3]. Можеш да приключиш случая си, като престанеш с тези абсурдни предположения и попиташ някого. Попитай някой свой чичо или приятел на баща си, някой, който е познавал семейството ти. Тази мистерия може да се разбули само с едно телефонно обаждане.

— Никой не е познавал семейството ми. Ние живеехме затворено. Нямам никакви чичовци. Нито майка ми, нито баща ми са имали братя и сестри. Това ги е привлякло един към друг, така са ми разправяли. Все едно двама сираци. Две изгубени деца в гората. Ти ми кажи какво означава тази метафора.

Либор поклати глава и допълни уискитата им.

— Означава, че не искаш да знаеш истината, защото предпочиташ да си я съчиняваш. Добре, съчинявай си я. Ти си евреин. Trog es gezunterhait[4]. — И той надигна чашата си.

Либор седеше, кръстосал малките си крака. Беше се преобул в аристократични чехли с инициалите му, извезани отгоре със златна нишка. Подарък от Малки, предположи Треслъв. Не беше ли всичко подарък от Малки? В тези чехли той изглеждаше още по-прозрачен и крехък, почти чезнещ. И все пак Треслъв му завиждаше за неговата сигурност. Беше си той. Беше си у дома. Все още влюбен в единствената жена, която някога беше обичал. На полицата над камината имаше фотографии от сватбата им, провеждана от равин, Малки с воал, а Либор с черна шапчица на темето. Дълбоко вкоренени, древни, наясно със себе си. Музикални, защото музиката намираше отзвук в романтиката на техния произход.

Поглеждайки отново с възхищение чехлите на Либор, той забеляза, че на единия бе изписано ЛС, докато инициалите на другия гласяха ИС. Това, разбира се, бе правилно; Либор бе сменил своето собствено име през годините, прекарани в Холивуд от Либор Севик на Игън Слик. Евреите правеха това, нали така, те трябваше да го правят. Защо тогава Либор/Игън не се отнасяше с повече разбиране към Тайтелбаум/Треслъв?

Той разклати уискито в чашата си. Бохемски кристал. Баща му също предпочиташе кристалните чаши за уиски, но неговите бяха някак по-различни. По-официални. Може би по-скъпи. По-студени на устните. Това всъщност бе основното, в което се състоеше разликата — температурата. Либор и Малки — дори мъртвата бедна Малки — по някакъв начин се сгряваха от потапянето си в горещото минало. В сравнение с тях Треслъв имаше чувството, че е отгледан, за да си играе на повърхността на живота като онези зеленчуци, които растат на студено над земята.

Либор го гледаше с усмивка.

— Сега, след като вече си евреин, заповядай на вечеря — каза той. — Идната седмица, без Сам, и аз ще те запозная с някои хора, които ще се радват да те видят.

— Караш го да звучи някак зловещо. Някои хора. Какви хора? Пазители на еврейската вяра, които ще чоплят препоръките ми? Аз нямам препоръки. И защо нямаше да се радват да ме видят преди, когато още не бях евреин?

— Това е добре, Джулиан. Да си мнителен е добре. Няма как да бъдеш евреин, ако не можеш да го докараш на мнителност.

— Ще ти кажа какво ще направя. Ще дойда, ако успея да доведа жената, която ме нападна. Тя ще е моята препоръка.

Либор сви рамене.

— Доведи я. Намери я и я доведи.

От неговите уста вероятността прозвуча толкова далечно, че със същия успех можеше да говори за това как Треслъв ще намери и доведе Господ.

Когато по-късно Треслъв лежеше в леглото си, мъчейки се да улови нишката, която да го унесе в сън, нещо леко го притесняваше. Историята на Либор за Хайфец в Роял Албърт Хол… Не беше ли тя в своята — той не можеше да намери думата: маниерност, превзетост, еврейска префиненост — подозрително сходна с историята на Либор за Малки и Хоровиц в Карнеги Хол?

Разбира се, и двете можеха да са верни, но ехото от тях, щом се вслушаше в него, му звучеше в някакъв дисонанс.

Верни или не, но що се касаеше до семейни легенди, тези бяха от завидно високо качество. Не Елвис Пресли, а Хоровиц бе човекът, когото Малки наричаше Маестро. Като Игън Слик Либор бе прекарал половината си живот, движейки се в средите на вулгарно известните, но все пак, когато залозите бяха на масата, когато трябваше да впечатли околните, той, без да се изчервява, вадеше карти от друго тесте. Не изкарваше за своя братовчедка Лайза Минели, или Мадона — а Хайфец. Нужно бе да цениш високо интелектуалния лукс, за да искаш да се покажеш близък с Хоровиц и Хайфец. А кой разбираше от интелектуален лукс повече от финклерите?

Да, трябваше да им се признае… те бяха безочливи, не се стесняваха от нищо, но тази безочливост почиваше върху изтънчено музикално възпитание.

Намерил своята нишка, Треслъв се унесе в дълбок сън.

Бележки

[1] Според преданията по пътя на Исус към Голгота има четиринадесет спирки. — Б.пр.

[2] Яша Хайфец (1901–1987) е считан за един от най-великите цигулари на всички времена. — Б.пр.

[3] Адвокат-детектив в романите на американския писател Ърл Стенли Гарднър (1889–1970). — Б.пр.

[4] Със здраве да се ползва, носи (идиш). — Б.пр.