Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (30)

1

Когато се прибра, Финклер възнамеряваше да изиграе няколко ръце онлайн покер преди лягане, така че беше разочарован да открие на телефонния си секретар съобщение от дъщеря си Блейз. Тя му съобщаваше, че Имануел, по-малкият от двамата му сина, е бил замесен в антисемитски инцидент. Нямало абсолютно никакъв повод за притеснение. Той бил съвсем добре. Но Блейз просто искала баща й да го чуе първо от нея вместо от друг, може би злонамерен източник.

Линията пращеше и Финклер не успя да чуе добре всички подробности. Докато превърташе отново записа, му мина през ума, че съобщението лесно би могло да е просто номер — Джулиан, Либор и Хефзиба, които останаха да пият, когато той си тръгна, да са искали да му дадат малък морален урок. Да видиш какво е чувството, когато се случи на теб, г-н Засрамен Еврейски Философ. Но гласът определено беше на Блейз. И макар тя да казваше, че няма абсолютно никакъв повод за притеснение, такъв очевидно имаше, иначе защо щеше да звъни?

Той върна обаждането, но Блейз не отговаряше. При нея това се случваше редовно. Телефонът на Имануел даваше постоянно заето. Може би копелетата му го бяха откраднали. Пробва да поговори с другия си син, Джером, но той учеше в университет с по-мъжкарски и сурови порядки, отколкото Блейз и Имануел, и имаше навика да се отнася язвително към техните проблеми. „Балиъл^[1] да е обсаден от антисемити? Не ми се вярва, татко.“

Тъй като беше твърде късно да вика шофьора си, а самият той бе прекалено пиян, за да кара, Финклер позвъни в една фирма за лимузини под наем, която използваше понякога. Оксфорд, каза на телефонистката. Веднага.

В колата трябваше да помоли да намалят радиото, а след това и съвсем да го изключат. Това така подразни шофьора, който твърдеше, че му е необходимо, за да следи съобщенията за обстановката по пътищата, че Финклер се уплаши да не би и самият той да се окаже замесен в антисемитски инцидент. Съобщения за обстановката по пътищата! Посред нощ! След като излязоха от Лондон и движението стана по-спокойно, Финклер се досети, че може би истинската причина, поради която шофьорът има нужда от радиото, е за да го държи буден.

— Може би все пак ще е по-добре да го включим — каза.

Налегнаха го всевъзможни ирационални тревоги. Беше подразнил ненужно човека, който го возеше, за да види сина си. Нищо чудно да беше подразнил също така и сина си по някой от хилядите начини, по които един баща дразни своите деца. Дали не се беше спречкал с антисемитите заради него? Засрамен или не, Финклер беше един изтъкнат английски евреин. Човек не може да очаква от расистките отрепки да схванат тънките особености на еврейския антиционизъм. О, значи ти си син на Сам Финклер, така ли, малко чифутче? На ти тогава един разбит нос.

Освен ако не беше по-зле от разбит нос.

Той се сви в ъгъла на мерцедеса и започна да плаче. Какво щеше да каже Тайлър? Чувстваше, че я е предал. Тя го беше накарала да обещае, че ще постави децата над всичко останало. „Не шибаната ти кариера, нито твоите еврейски любовници с тлъсти цици, нито онези перковци, с които висиш в «Граучо», а синовете и дъщеря ти. Синовете и дъщеря ти, Шмуели — обещай ми!“

Той й беше обещал, и то искрено. На погребението й бе прегърнал двамата си сина и стояха така дълго заедно, загледани в гроба на Тайлър. Трима изгубени мъже. Блейз стоеше по-далеч от тях. Тя беше на страната на майка си. Срещу всички мъже, изгубени или не. Тримата останаха при него една седмица, след което се върнаха по университетите си. Той им пишеше, обаждаше им се, канеше ги на премиери и представления. Някои уикенди отиваше с колата до Оксфорд, а други до Нотингам, отсядаше в най-добрия хотел, който успееше да намери и ги угощаваше с богати вечери. Вярваше, че постъпва добре в морално отношение, като не взима със себе си жени при тези случаи. Особено когато преспиваше в Manoir Aux Quat’Saisons на Реймон Блан в Оксфордшър, един закътан хотел-ресторант, който си плачеше за любовница. Но обещанието си беше обещание. Децата бяха на първо място.

Той харесваше децата си. Те му напомняха, всяко по свой начин, за бедната му съпруга — будните, хапливи, раздразнителни момчета, язвителното момиче. Никой от тях не бе избрал да учи философия. Той беше доволен от това. Блейз учеше право. Имануел, като по-непостоянен, се беше прехвърлил от архитектура към езици и изглеждаше, че се кани да се прехвърли отново. Джером следваше инженерство. „Браво на теб“, му бе казал Финклер. „Една хубава нееврейска професия.“

„Откъде знаеш, че като завърша, няма да отида в Израел да проектирам стени?“, бе попитал младежът. Но баща му го бе изгледал толкова разтревожено, че трябваше да му обясни, че само се шегува.

И двете момчета имаха приятелки, на които според Финклер бяха педантично верни. Блейз беше по-буйна и необвързана. Като майка си. Джером още не беше сигурен дали е открил жената на мечтите си. Имануел смяташе, че може и да е. Той вече искаше свои деца. Финклер си го представи как развежда семейството си из музея Ашмолиън^[2], привеждайки се над количките, обяснявайки това и онова, радвайки се на малките им телца. Новият мъж. Той никога не бе успявал докрай да бъде такъв баща. Имаше прекалено много неща, които намираше за интересни извън децата си, а и извън жена си, ако ставаше за въпрос. Но затова пък сега се опитваше да компенсира.

Ами ако вече беше късно? Ако неговото пренебрегване по някакъв начин бе допринесло за това нападение? Ако бе оставил децата си уязвими, неспособни да се грижат за себе си, недостатъчно нащрек за опасността?

А и този разговор по-рано същата вечер. Беше изслушал без съчувствие историята за момчето, ослепено единствено поради причината, че е евреин. Дали така не бе изкушил съдбата? Финклер не вярваше във валидността на подобна мисъл, но въпреки това я допусна в ума си. Беше ли предизвикал еврейския Бог да покаже на какво е способен? И беше ли решил еврейският Бог, за пръв път от не знам колко хиляди години, да се стегне и да приеме предизвикателството? Хрумна му ужасяваща мисъл: дали Имануел не бе ослепен?

И друга, още по-ужасяваща: беше ли това негово дело?

Като рационалист и комарджия, Финклер сключи през сълзи облог със себе си. Ако Имануел беше претърпял някакво сериозно нараняване, той щеше да каже на Засрамените евреи да вървят, сещате се къде. А ако не беше претърпял сериозно нараняване…?

Финклер не знаеше.

Нямаше смисъл да намесва Засрамените евреи в това. Те не бяха виновни за нищо. Те просто съществуваха. Както съществуваха и антисемитите. Но към първичните страсти човек не биваше да подхожда лекомислено. Свит в ъгъла на колата, молещ се километрите да летят по-бързо, той размишляваше дали вече изобщо си струва рискът да се използва думата „евреин“ на обществени места. След всичко, което се бе случило, не беше ли това дума само за домашна употреба? Навън, в бушуващия публичен свят, тя служеше като остен за всякакъв вид насилие и екстремизъм.

Тя беше парола за лудост. Евреин. Една малка дума, без място, в което разумът да се скрие. Кажи „евреин“ и все едно си хвърлил бомба.

Дали Имануел не се беше хвалил с еврейски си произход? И ако да, защо? За да си отмъсти на него, Финклер? Да изрази своето разочарование от него? Баща ми може да се срамува, че е евреин, но със сигурност не и аз, шибаняци такива. И след това, прас!

Всичко опираше до него. Откъдето и да погледнеше, виновният бе той. Лош съпруг, лош баща, лош пример, лош евреин — а следователно, също така и лош философ.

Но в крайна сметка, това с нищо не бе по-добро от суеверие. А той беше принципен аморалист. Вярваше, че човек прави каквото прави, и не съществува възмездяваща сила, която да го държи отговорен. Да, съществуваха материални причини и следствия. Карал си лошо, блъснал си се. Но не и морални причини и следствия. Не можеше синът ти да бъде ослепен от антисемити, защото си имал любовници или защото не си приел заплахата от антисемитизъм толкова сериозно, колкото някои от по-истеричните ти събратя-евреи са смятали, че трябва да я приемеш.

Или можеше?

Това не беше първият случай, спомни си Финклер, в който любовниците разбъркваха настройките на високо рационалния му мозък. Вземи си любовница и ще предизвикаш катастрофа. Той, естествено, не вярваше в това. Освен в смисъла на материалната причинно-следствена връзка. Вземи си любовница и я накарай да ти прави свирка, докато шофираш по магистралата, и нищо чудно да изгубиш управлението на колата и да се завъртиш по платното. Тук не става дума за морал, а за концентрация.

Защо тогава, когато караше с любовница в колата, се чувстваше малко по-несигурен, отколкото когато караше с жена си? Според него мъжете и жените не бяха устроени да живеят моногамно. Не беше престъпление срещу природата да спиш с повече от една жена. Да, може би беше престъпление срещу добрия вкус да се шляе извън града с Ронит Кравиц с нейното главозамайващо деколте, докато у дома го чакаше собствената му елегантна жена, но кога Богът или хората са събирали дан за престъпления срещу добрия вкус? Откъде тогава идваше безпокойството му?

И все пак той изпитваше безпокойство винаги когато извършваше някои от тези сексуални престъпления, които не бяха престъпления в неговите очи. Колата можеше да катастрофира. Хотелът да се запали. И да — тъй като нещата опираха до най-примитивно ниво — оная му работа може да окапе.

Той беше наясно с обяснението. Страхът бе по-стар от разума. Дори и в ерата на науката хората запазваха у себе си частица от онова праисторическо невежество, чиято рожба бе ирационалният страх. Това, че Финклер разбираше причините и следствията, не променяше нещата и на йота. Слънцето все така можеше да не изгрее някоя сутрин заради нещо, което той бе направил, или някой ритуал, който не бе спазил. Той се боеше, точно както би се боял и някой мъж, роден половин милион години преди него, че е престъпил повелите на боговете и сега те са стоварили гнева си върху неговия син.

 

 

Той пристигна в квартирата на Имануел малко след един сутринта. Вътре нямаше никой. Опита пак да позвъни на телефона му, но той продължаваше да дава заето. Блейз също не вдигаше своя. Тогава нареди на шофьора да кара към Коули Роуд, където живееше Блейз. В гостната светеше. Без особена нужда, Финклер почука на прозореца. Една фигура, която не успя да различи, дръпна завесите и после се показа лицето на Блейз. Тя изглеждаше удивена да го види.

— Не беше нужно да го правиш — му каза, пускайки го да влезе. — Нали ти казах, че е добре.

— Той тук ли е?

— Да, лежи на леглото ми.

— Има ли му нещо?

— Не, нали ти казах. Всичко е наред.

— Искам да го видя.

Той откри сина си седнал върху леглото на Блейз, да чете списание и да пие ром с кока-кола. На едната му буза имаше лепенка, а ръката му висеше на самоделна превръзка през врата. Иначе изглеждаше съвсем добре.

— Опа — каза той.

— Какво значи „опа“?

— Просто „опа“, както ни казваше навремето, когато някой от нас паднеше на земята.

— Значи си паднал, така ли?

— В крайна сметка, да.

— Какво значи в крайна сметка?

— Татко, ще спреш ли да ме питаш кое какво значи?

— Кажи ми какво стана.

— Преди това има друг въпрос, татко.

— Какъв?

— Как си, Имануел?

— Извинявай. Как си, Имануел?

— Горе-долу добре, както виждаш, благодаря, татко. Имаше малко въргал, ето какво стана. Пред клуба за дискусии. Провеждаше се дебат на тема „Според нас Израел сам се лишава от правото да съществува“, или нещо подобно. Всъщност дори се учудих, че не са те поканили за лектор.

Сега като чу, Финклер също се учуди.

— И…

— И знаеш как стават тези неща. От дума на дума нещата се разгорещиха, размениха се обиди и докато се усетиш, започнаха да се размахват юмруци.

— Наранен ли си?

Имануел сви рамене.

— Ръката ме боли, но се съмнявам да е счупена.

— Ходи ли на лекар?

— Няма нужда.

— Говори ли с полицията?

— Полицията говори с мен.

— Обвиниха ли някого?

— Да. Мен.

— Теб!

— Е, засега още се чудят. Зависи какво ще кажат останалите момчета.

— Защо ще искат да обвиняват теб? Този свят да не се е побъркал?

В този момент Блейз влезе в стаята с кафе за всички. Финклер я погледна в пристъп на тревога.

— Аз бях там — каза тя. — Побърканият ти син започна всичко.

— Какво значи „започна“?

— Стига, татко, това не е изпит по английски — обади се от леглото Имануел. Той отново беше разтворил списанието. Баща му и сестра му можеха да се разбират помежду си на воля. И без това беше нейна грешка, че му се обади.

— Блейз, ти ми каза, че е имало антисемитски инцидент. Как един човек започва инцидент с антисемити? Подскача нагоре-надолу и вика „Аз съм евреин, елате ме хванете?“

— Той не е имал спречкване с антисемити, татко. Разбрал си всичко наопаки.

— Как така наопаки?

— Те бяха евреи.

— Кои са били евреи?

— Хората, с които налетя да се бие.

— Имануел е налетял да се бие с евреи?

— Те бяха ционисти. Истински мешугенери^[3], с черни шапки и масури. Като някакви заселници.

— Заселници? Тук в Оксфорд?

— Поне бяха от този тип.

— И той е налетял да се бие с тях? Какво им е казал?

— Нищо особено. Обвини ги, че крадат чужда страна… — Тя направи пауза.

— И?

— И прилагат апартейд…

— И?

— И убиват жени и деца.

— И?

— И нищо. Това е всичко.

— Това е всичко? Всичко, което е казал? Имануел, ти си казал всичко това?

Имануел вдигна очи. Той напомни на Финклер за покойната му съпруга, когато тя му възразяваше. Имаше същия израз на иронична проницателност, който идва, когато познаваш някого до мозъка на костите.

— Да, това е, което казах. То е вярно, нали? Ти самият също си го казвал.

— Но не конкретно на някого, Имануел. Едно е да повтаряш известни политически истини, а съвсем друго — да се заядеш с някого на улицата.

— Е, аз не съм философ, татко, и не повтарям известни политически истини. Само им казах това, което мисля за тях и за малката им лайняна страна, и нарекох един от тях, който приближи до мен, расист.

— Расист ли? Защо, какво ти е казал?

— Нищо. Не се отнасяше за него. Говорех за страната му.

— Израелец ли беше?

— Откъде да го знам? Носеше черна шапка. Беше дошъл, за да се противопостави на дискусията.

— И това го прави расист?

— А ти как би го нарекъл?

— Мога да се сетя и за други думи.

— И аз мога да се сетя за други думи. Но тогава не играехме „Скрабъл“.

— Какво стана после?

— После му съборих шапката.

— Съборил си шапката на един евреин?

— Толкова ли е ужасно?

— Разбира се, че е ужасно, за Бога. Това не се прави на никого, а още по-малко на евреин.

— Още по-малко на евреин! Ние какво, да не сме защитен вид? Говорим за народ, който събаря с булдозери палестинските селища. Какво е в сравнение с това една шапка?

— Удари ли го?

— Не достатъчно.

— Това е расистко нападение, Имануел.

— Татко, как може да е расистко нападение, след като те са расистите?

— Дори няма да отговарям на този въпрос.

— Погледни ме. Приличам ли ти на расист?

— Приличаш ми на шибан малък антисемит.

— Как мога да съм антисемит? Та аз съм евреин.

Финклер погледна към Блейз.

— Откога продължават тези дивотии? — я попита.

— Откога е станал шибан малък антисемит? На приливи и отливи е, в зависимост от това какво чете.

— И искате да кажете, че аз съм виновен за това? Няма как да е научил от мен тези бълвочи за расизъм и апартейд. Аз не говоря такива неща.

Блейз посрещна спокойно погледа му. И в нейните очи той виждаше отмъстителната си жена.

— Не, не съм казала подобно нещо. Всъщност съмнявам се дали той чете и дума от онова, което ти пишеш. Но има достатъчно други неща за четене.

— А освен това си имам и собствен разсъдък — каза Имануел.

— Съмнявам се — отвърна Финклер. — Съмнявам се, че това, което имаш, изобщо може да се нарече разсъдък.

Ако знаеше как се правят тези неща и ако не бе дал тържествено обещание на Тайлър, щеше да извлече сина си от леглото и да му счупи и другата ръка.