Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

4

Треслъв и Хефзиба пеят любовни дуети в банята.

Финклер губи пари на покер.

Либор чезне бързо.

Финклер губи пари на покер, но книгите му се продават добре и поне не се е опитал да сваля Тамара Краус.

Либор чезне бързо, защото е изгубил Малки. Еми му се обажда с новини за своя внук. Той няма да си възвърне зрението. Станало е още едно нападение над две еврейски момчета, носещи масури, казва му още тя. И надгробните камъни в едно еврейско гробище в Северен Лондон са били осквернени. Със свастики. Какво иска тя от него? Да организира доброволен отряд? Да постави пазач на всяко еврейско гробище в Лондон?

Либор се мъчи да не смесва чувствата си относно новите нападения над евреи на публични места с чувствата си към Малки.

Треслъв и Хефзиба пеят „О soave fanciulla“, „Parigi о сага“, „Е il sol dell’anima“, „La ci darem la mano“ и тъй нататък.

Тя знае всички арии, които знае и той. Не е ли поразително това, пита се той.

Всичко, което пеят, е или „здравей“, или „довиждане“. Това е то операта. Треслъв пее всяка от тях като „довиждане“. А Хефзиба като „здравей“. Затова, дори когато се различават, те се допълват и облагодетелстваният е той.

Нейният глас е силен, по-подходящ за Вагнер. Но те не пеят Вагнер, нито дори „Tristan und Isolde“. „Основно правило ми е да не пея нищо, в което има унд“, казва му тя.

Той започва да разбира финклерската култура. Това е както при Либор и Марлене Дитрих, при положение че той бе казал истината за Марлене Дитрих. Някои неща не се правят. Много добре, тогава и Треслъв няма да ги прави. Покажете му само германец и той начаса ще срита проклетия мамзер.

Мамзер е думата на идиш за копеле. Треслъв не може да спре да я използва. Дори по свой адрес. Е, не съм ли късметлийски мамзер, пита се той.

 

 

За да отпразнува това, че е такъв късметлийски мамзер, той кани Финклер и Либор на вечеря. Елате да вдигнем наздравица за новия ми живот. Минава му през ума да покани и синовете си, но после размисля. Той не харесва синовете си. Ако става за въпрос, не харесва и Финклер, но Финклер е стар приятел. Него поне го е избирал. А синовете си не е.

Финклер подсвирва през зъби, когато слиза от асансьора направо на терасата на Хефзиба.

— Паднал си си на оная работа — прошепва той на Треслъв.

Гаден мамзер, мисли си Треслъв.

— Така ли? — пита сухо. — Не съм забелязал да съм падал.

— Хайде стига! — сръчква го в ребрата Финклер. — Само те дразня.

— Това ли правиш? Е, във всеки случай, радвам се, че тук ти харесва. Можеш дори да гледаш крикет.

— Мога ли? — Финклер обичаше крикет. Мислеше, че обичането на крикет го прави англичанин.

— Имам предвид, че човек може. Човек може да гледа крикет оттук.

Нямаше никакво намерение да кани Финклер да гледа крикет. Финклер и без това вече ползваше достатъчно благини. Нека си купува билети. А ако не успее, да си седи на своята тераса и да гледа парка. В парка имаше много неща за гледане, доколкото си спомняше Треслъв. Не че вече си спомняше много от Хемпстед. Бяха изминали три месеца, откакто се бе преместил в Сейнт Джонс Ууд[1] и вече не можеше да си спомни някога да е живял другаде. Или с другиго.

Хефзиба блокираше миналото му.

Той заведе Финклер в кухнята, където Хефзиба готвеше на печката. Бе чакал този миг от дълго време.

— Сам, познаваш ли Джуно? — попита.

Нито искрица на спомен или разбиране у Финклер.

Треслъв се запита дали да не му го разшифрова, за да подгрее паметта му, макар да не вярваше Финклер някога да е забравял нищо, което той самият е казал. Финклер не ходеше никъде без един бележник, в който си записваше всяка фраза, която го бе заинтригувала, най-вече свои собствени умотворения. „Брашненият чувал, колкото и да го тупаш, все пуска“, беше казал веднъж на Треслъв, отваряйки бележника си. Което Треслъв бе изтълкувал за себе си, в смисъл че Финклер периодично се рециклира, знаейки, че винаги може да скалъпи цяла една книга от словесната плява. Затова можеше да се обзаложи, че той помни своята шега с „Познаваш ли Джуно“, но не иска да се остави на Треслъв да му я върне.

Но те двамата вече и без това се бяха ръкували, като преди това Хефзиба бе изтрила ръце в престилката си.

— Сам.

— Хефзиба.

— Моята наслада е в теб — каза Финклер.

Хефзиба склони свенливо глава.

Лицето на Треслъв изобрази въпросителен знак.

— Това означава Хефзиба на иврит — обясни му Финклер. — Моята наслада е в теб.

— Знам — каза кисело Треслъв.

Копелето отново го беше хванало. Човек никога не знаеше от коя страна ще му дойде. Подготвяш се за финклерска шега, а те ти излизат с финклерска ученост. Винаги са с едни гърди пред теб. Имат нещо, което ти нямаш, някакъв словесен или теологичен резерв, от който могат да почерпят, за да те оставят в небрано лозе. Проклетите мамзери.

— А сега ме оставете да си върша работата — каза Хефзиба — ако искате да ядете тази вечер.

— Моята наслада е в твоето готвене — каза Треслъв, без някой да му обърне внимание.

Всъщност в очите на Треслъв Хефзиба не толкова готвеше, колкото мяташе съставките, заставяйки ги да добият вкус посредством бясно шибане и ръчкане. Независимо какво приготвяше, пред нея винаги имаше по пет тенджери, всяка от тях достатъчно голяма, за да се свари котка в нея. От четири от тях се вдигаше пара. В петата цвъртеше мазнина. Всички прозорци бяха отворени. Абсорбаторът засмукваше всичко, до което успееше да се докопа. Треслъв бе предложил да се затварят прозорците, когато той е включен, или той да се изключва, когато прозорците са отворени. Те взаимно неутрализираха своя ефект, поясни научно той, като абсорбаторът всмукваше половината автомобилни газове от улицата. Но Хефзиба не му обръщаше внимание и продължаваше да отваря и затваря с трясък вратите на шкафчетата, използвайки всяка лъжица и съдинка, която притежаваше и вдишвайки пламъците и пушека. Потта се стичаше по челото й и попиваше в дрехите. На всеки две-три минути тя спираше, за да избърше очи. После продължаваше отново, като бог Вулкан, стъкващ огъня под Етна. И в края на всичко това се получаваше омлет със зелен лук за вечеря на Треслъв.

Макар да се жалваше от нелогичността на нейните готварски методи, Треслъв обожаваше да я гледа. Еврейска жена в своята еврейска кухня! Неговата собствена майка бе приготвяла обеди от по пет блюда с помощта само на един тиган. После тримата сядаха и чакаха ястията да изстинат, след което се хранеха в мълчание. Колкото до миенето на съдове, такова практически нямаше. Само тиганът и трите чинии.

Финклер вдъхна ароматите на опустошената кухня на Хефзиба — тя сигурно щеше да изглежда по-подредена, ако през нея бе минала орда казаци — и каза:

— Ахххх! Любимото ми.

— Ти дори не знаеш какво готвя — засмя се Хефзиба.

— Пак ми е любимото — отвърна Финклер.

— Кажи поне една съставка.

Трайф.

Треслъв знаеше какво означава трайф. Трайф беше всичко, което не беше кошер.

— Не и в тази кухня — каза Хефзиба с престорена обида. — Моят Джулиан няма да яде трайф.

Моят Джулиан. Музика за ушите на Треслъв. Шуберт в изпълнение на Хоровиц. Брух в изпълнение на Хайфец.

Ей, Сам — познаваш ли Джуно?

Финклер издаде нещо като гъргорещ звук дълбоко в гърлото си.

— Значи вече си кошеризирала момчето?

— Той сам се кошеризира.

 

 

Независимо дали беше нейният Джулиан, или не, Треслъв се дразнеше да гледа как двамата финклери продължават да се преценяват един друг с поглед и да се пробват словесно. Той се чувстваше като „пиян морков“ по средата. Хефзиба бе неговата жена, неговата любима, неговата Джуно, но Финклер очевидно смяташе, че има предходни права върху нея. Те сякаш говореха таен език помежду си. Тайният език на евреите.

Трябва да го науча, помисли си Треслъв. Да разбия кода им, преди да са ме довършили.

Но в същото време изпита гордост, че Хефзиба можеше да прави онова, което той не умееше. За двайсет секунди тя бе достигнала по-дълбоко в душата на Финклер, отколкото той някога бе успявал. В нейно присъствие той дори изглеждаше отпуснат.

Когато пристигна и Либор, Треслъв наистина се почувства в малцинство. Хефзиба упражняваше неочаквано въздействие над двамата му гости — тя разсейваше еврейските им различия.

— Ну[2]? — попита Либор Финклер.

Треслъв не беше сигурен дали „попита“ отразява правилно нещата. Дали с „ну“ се пита? Или се казва ей така, между другото? „Ну?“ попита той. И беше ли това въобще въпрос в общоприетия смисъл? „Ну“, каза той. Дали така щеше да прозвучи по-добре? Ну, в смисъл на „как я караш“, но също и в смисъл на „знам как я караш“.

Имаше толкова много да учи.

Но изненадата беше, че Финклер отговори любезно. Ако не беше присъствието на Хефзиба, той щеше да скастри Либор за еврейските му варваризми, но сега само примигна като равин.

A halber ernes izt a gantser lign — отговори.

— Половин истина е цяла лъжа — прошепна Хефзиба на Треслъв.

— Знам — излъга той.

— Е, кой ти разправя половин лъжи? — попита Либор.

— Кой ли не — отвърна Финклер. Но спря дотук.

Значи, Ну не беше сондиращо. Нямаше нужда да му се отговаря. То позволяваше извъртания, позоваващи се на всеобщата несъвършена човешка природа.

Схванах, помисли си Треслъв.

По време на вечерята обаче Либор отново подхвана Финклер както навремето.

— Значи не са твоите еврейски приятели-антисемити?

— Какво да не са моите еврейски приятели-антисемити?

Обичайно, обърна внимание Треслъв, Финклер щеше да отрече, че еврейските му приятели са антисемити.

— Тези, които са ти разправяли лъжи?

— И те грешат като всички нас — отвърна той.

— Значи вече ти е дошло до гуша от тях? Това е добре.

— Това, което е добре — каза Финклер — е ето кое… — И той се пресегна да си досипе от всичко. Херинга в червено вино, херинга в бяло вино, херинга в сметана, в заквасена сметана, в оцет, херинга, навита около маслина и набучена с клечка за зъби, херинга, накълцана по тъй наречения нов начин и, разбира се, също така накълцана и по стария — херинга, докарана прясна на борда на траулера, на носа на който стоеше фигурата на Хефзиба, с една заколена гърда — а след това маринованото месо, пастърмата, пушената сьомга, яйцето с лук, кълцаният черен дроб, сиренето, което нямаше никакъв вкус, блинците, цимите, чулентът. От всичките само чулентът — задушеното месо с боб и ечемик, което Хефзиба наричаше чешко задушено в чест на Либор, който обичаше да идва да го яде — беше горещо. След всички тези бушуващи огньове и всички димящи тенджери, все пак цялата поднесена на масата храна, с изключение на чулента, беше студена.

Треслъв се дивеше. Нямаха край чудесата, които неговата жена умееше да твори, макар и все още да не му беше жена.

— Знаех си — каза Финклер, когато стигна до чулента. — Хелцел! Бях сигурен, че подушвам хелцел!

Треслъв също го знаеше, но само защото Хефзиба му беше казала. Хелцел беше пълнена кожа от пилешка шийка. По нейно мнение никой чулент не можеше да се нарече чулент, ако в него нямаше хелцел. Очевидно и Финклер беше на същото мнение.

— Сложила си риган в плънката — каза той, облизвайки устни. — Блестяща идея. Майка ми никога не се е сещала за риган.

Нито пък моята, помисли си Треслъв.

— Това да не е по сефарадска[3] рецепта? — зачуди се Финклер?

— Не, това е по моя рецепта — засмя се Хефзиба.

Финклер погледна към Треслъв.

— Ти си един щастлив мъж — каза.

Щастлив мамзер.

Треслъв се усмихна в знак на съгласие, наслаждавайки се на хелцела. Пълнена пилешка шийка, за Бога! Цялата история на един народ в една пилешка шийка.

И Финклер, философът и Засраменият евреин, облизваше пръсти с такъв апетит, сякаш никога не бе напускал Каменец-Подолски[4].

След чулента дойде ред на бърсането на ръцете.

Хефзиба, която държеше на елегантната подредба на трапезата, караше Треслъв да лъска чашите и приборите винаги преди някой да дойде на гости, но по отношение на салфетките можеха със същия успех да се намират и в закусвалнята на гарата. Пред всеки от гостите имаше съдинка от неръждаема стомана, пълна с хартиени салфетки. Първият път, когато Треслъв подреждаше масата за двама им, той сгъна салфетките така, както го бе учила майка му, във формата на корабчета, по едно за всеки. Хефзиба го похвали за сръчността му, като разгъна своето корабче и го положи изящно върху скута си, но следващия път когато понечи да сгъва салфетки, откри на тяхно място въпросните салфетници. „Не че насърчавам лакомията“, поясни Хефзиба, „но не искам който и да седне на масата ми, да смята, че трябва да се сдържа.“

Самата тя употребяваше по дузина салфетки, а при ядене на чулент и по повече. Майката на Треслъв го бе възпитала по възможност да не оставя нито петънце върху салфетката си, за да може тя пак да се сгъне на корабче и да се използва. Сега, следвайки примера на Хефзиба, той използваше по една за всеки пръст.

Всичко беше различно. Преди Хефзиба той се бе хранил само с устата си. А сега се хранеше с цялото си същество. И имаше нужда от много салфетки, за да поддържа цялото си същество чисто.

— За този музей… — каза Финклер, след като масата беше раздигната.

Хефзиба наклони глава към него.

— … нямаме ли вече достатъчно такива?

— Имаш предвид, музеи по принцип ли?

— Еврейски музеи. Където и да отидеш, във всеки град, във всеки shtetl[5], ще откриеш музей на Холокоста. Има ли нужда от музей на Холокоста в Стивънидж, или в Лечуърт[6]?

— Бих се учудила, ако в Лечуърт откриеш музей на Холокоста. А и това не е музей на Холокоста. Това е музей на англо-еврейската култура.

— Съществува ли въобще такава? — засмя се Финклер. — Ще се говори ли за това как са ни прогонили през 1290 година?

— Разбира се. А също и как са ни посрещнали обратно през 1655-та.

Финклер сви рамене, сякаш се обръщаше към публика, която вече е убедена в това, в което е убеден и той.

— Все едно и също. Накрая пак ще стигнеш до Холокоста, дори да е под заглавието „Отношението на британците към…“. Ще разлепиш снимки на газовите пещи, помни ми думата. Еврейските музеи винаги го правят. Това, което искам да знам, е, след като толкова трябва да подчертаваме страданието, защо поне отвреме-навреме не сменяме мелодията. Защо не направим Музей на руския погром? Или Музей на вавилонското пленничество? Или в твоя случай, след като вече имаш мястото, Музей на всички гадни неща, които англичаните някога са ни причинявали?

— Заръката е да не се споменават гадории за англичаните — каза Хефзиба.

— Радвам се да го чуя.

— Нито пък — намеси се Треслъв — да се споменават гадории за който и да било друг. В нашия музей Холокостът въобще няма да фигурира.

Финклер се вторачи в него. Нашият! Теб пък кой те пита? говореше изражението му.

Либор се размърда в стола си.

— Внукът на една моя приятелка наскоро е бил ослепен — каза той с ненатрапчив, но многозначителен глас.

Финклер не знаеше какво да прави с лицето си. Това някаква уловка ли беше? Е, и? му се искаше да попита. И какво общо има това с нашия разговор?

— О, Либор, кой е той? — попита Хефзиба.

— Не го познаваш, нито познаваш баба му.

— Но какво се е случило?

И Либор им разказа, като пропусна факта, че в една друга епоха той и Еми са били любовници.

— И ти привеждаш това като довод, че във всяка енория в страната трябва да има по един музей на Холокоста? — попита Финклер.

— Забелязвам, че казваш „енория“ — обади се Треслъв. — Твоята сатира признава едно несъответствие, което може да се обясни единствено с неприязънта на християнството към евреите.

— О, по дяволите, Джулиан. Моята сатира, както ти я наричаш, не признава нищо подобно. Виждам, че Либор е разстроен. Уважавам чувствата му. Но постъпката на един маниак още не ни дава основание да кършим ръце и да твърдим, че нацистите са се върнали.

— Не, и аз не твърдя нищо подобно — каза на свой ред Либор.

Хефзиба стана от масата и отиде до него. Застана зад стола му и сложи длани върху бузите му, сякаш беше малкото й момченце. Пръстените й бяха по-големи от ушите му. Либор се облегна назад върху нея. Хефзиба долепи устни до плешивата му глава. Треслъв се притесни, че старият човек може да се разплаче. А може би това му мина през ума, защото се боеше, че той самият може да се разплаче.

— Добре съм — каза Либор. — Моето собствено безсилие ме разстройва толкова, колкото и това, което се е случило с внука на приятелката ми, когото никога не съм виждал и за чието съществуване допреди два месеца дори не съм подозирал.

— Е, вече нищо не можеш да направиш — каза Хефзиба.

— Да, знам. Но ме разстройва не само това, че не правя нищо, но и това, че не чувствам нищо.

— Чудя се дали причината да не чувстваме нищо — каза Финклер, — не е именно в това, че репетираме чувствата си по въпроса прекалено свободно и прекалено често.

— Като едни лъжливи овчарчета? — попита Хефзиба през силен смях.

Боже, обичам тази жена, помисли си Треслъв.

— Мислиш, че не сме ли? — настояваше Финклер.

— Мисля, че няма как да бъдем.

— Значи не смяташ, че твърде многото фалшиви тревоги водят дотам, че никой не ги взема насериозно?

— Кога една тревога е фалшива? — не отстъпваше Хефзиба.

Треслъв забеляза, че Финклер се чуди дали да каже „Когато нашият приятел Джулиан я вдигне“. Но вместо това той каза:

— Струва ми се, че създаваме атмосфера на ненужно безпокойство, а) като постоянно се обрисуваме като жертва на събитията, и б) като не успяваме да проумеем защо понякога хората могат да считат, че имат основателни причини да не ни харесват.

— И да ослепяват децата ни — каза Хефзиба. Дланите й още бяха върху лицето на Либор.

Той сложи ръце върху нейните, сякаш за да не чува нищо.

— А ние ще си повтаряме че напълно разбираме антисемитизма — каза, подражавайки на режисьора, за когото му бе говорила Еми.

— И така до безкрайност — допълни Хефзиба.

Финклер поклати глава така, сякаш искаше да каже, че и двамата са непоправими.

— Значи твоят Музей на англо-еврейската култура в крайна сметка все пак ще бъде музей на Холокоста.

Тоя yutz[7], помисли си Треслъв. Ама че groisser putz[8]. Истински shtick drek[9].

Финклер и Либор останаха да седят и да пият уиски, докато Треслъв и Хефзиба миеха чиниите. Обикновено Хефзиба оставяше съдовете за следващия ден. Натрупваше ги в мивката така, че на сутринта беше невъзможно да напълниш чайника. А онова, което не се побираше в мивката, оставаше на кухненската маса. Съдове и чинии, достатъчни за стотина гости. Треслъв харесваше това у нея. Тя не смяташе, че трябва да почистват след всяко излишество. Нямаше цена, която да трябва да се плаща за удоволствието.

Нито очакваше от него да мие чиниите. Просто ги оставяше. Това му се струваше фаталистично. Едно безгрижие, придобито благодарение на казаците. След като не знаеш къде ще бъдеш утре или дори дали ще си жив, или мъртъв, защо да се притесняваш за чиниите?

Но тази вечер тя го улови за лакътя и го отведе в кухнята. Нито Финклер, нито Либор предложиха да станат, за да помогнат. Сякаш всяка една от двойките отстъпваше пространство на другата.

— Нашият приятел изглежда много щастлив — каза Либор.

— Така е — съгласи се Финклер. — Направо цъфти.

— И племенницата ми също. Мисля, че е подходяща за него. Явно просто е имал нужда от майчина грижа.

— Да — каза Финклер. — Винаги е било така.

Бележки

[1] Район в Централен Лондон, където са разположени едни от най-скъпите жилищни имоти в света. — Б.пр.

[2] Е? (идиш). — Б.пр.

[3] Сефаради е прието да се наричат евреите, живели на Иберийския полуостров и техните потомци. Обичаите и традициите на тази общност често се различават от тези на другата голяма общност — ашкеназите. — Б.пр.

[4] Град в Украйна с голямо еврейско население. — Б.пр.

[5] Малък град с голямо еврейско население, буквално „градче“ (идиш) — Б.пр.

[6] Неголеми градове в графство Хартфордшър, югоизточна Англия. — Б.пр.

[7] Глупак (идиш). — Б.пр.

[8] Голям идиот, смотаняк, букв. пенис (идиш). — Б.пр.

[9] Боклук, лайно (идиш). — Б.пр.