Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

4

След вечеря Джулиан се бе разходил сам до портите на Риджънтс Парк и бе надзърнал вътре. Финклер му беше предложил да го откара, но той бе отказал. Не му се искаше да тъне в кожените седалки на големия черен мерцедес на Сам и да чувства как завистта го гложди. Той мразеше колите, но особено го беше яд на мерцедеса на Сам и неговия шофьор за вечерите, когато знаеше, че ще е пил — какъв беше смисълът от това? Искаше ли самият той да има мерцедес? Не. Искаше ли шофьор за вечерите, когато знаеше, че ще е пил? Не. Това, което искаше, беше съпруга, а Сам вече не можеше да се похвали с такава. Така че какво имаше той в повече от него? Нищо.

Освен може би себеуважение.

Това също се нуждаеше от обяснение. Как беше възможно да правиш програми, в които да свързваш Блез Паскал с целуването с език, и да имаш себеуважение? Отговорът — не беше.

И все пак той го имаше.

Може би това изобщо не беше себеуважение. Може би „себе“ не влизаше в сметката и то всъщност представляваше свобода от „себе“ или поне свобода от него в смисъла, в който Треслъв го разбираше — плахо съзнание за мъничкото ти място в една вселена, оградена от бодливата тел на правата и ограниченията. Онова, което Сам притежаваше, подобно на баща си, шоумена-аптекар преди него, беше някакво безразличие към провала, демонстративна наглост, която Треслъв можеше единствено да предположи, че е неотменима част от финклерското наследство.

Ако си финклер, просто го имаш в гените си, заедно с други финклерски атрибути, за които не беше учтиво да се говори.

Във всеки случай тези финклери, в това число и Либор, смело нагазваха там, където не-финклерите се колебаеха да пристъпят. Тази вечер например, когато не слушаха музика, те обсъждаха Близкия изток. Треслъв не се включи в дискусията, защото смяташе, че няма право на мнение по тема, която не го засяга, поне не и по начина, по който засягаше Либор и Сам. Но действително ли те знаеха повече от него — и ако беше така, защо спореха по всеки аспект от нея — или просто пет пари не даваха за собственото си невежество?

— Хайде пак — казваше Финклер всеки път когато се споменеше Израел — Холокост, та Холокост. — Макар Треслъв да беше сигурен, че Либор изобщо не е споменавал Холокоста.

Напълно беше възможно, допускаше Треслъв, евреите да нямат нужда да споменават Холокоста, за да са споменали Холокоста. Може би имаха способността само с поглед да си предават мисълта за Холокоста един на друг. Но Либор нямаше вид, че предава мисълта за Холокоста.

А Либор на свой ред отвръщаше:

— Ето, ето отново тази еврейска омраза към себе си — макар Треслъв никога да не беше срещал евреин, а всъщност и изобщо човек, който да мрази себе си по-малко от Финклер.

След това те продължаваха да нищят и опровергават взаимно доводите си така, сякаш го правеха за пръв път, макар Треслъв, който не вземаше отношение, да знаеше, че казват едни и същи неща от десетилетия. Или поне откакто Финклер бе постъпил в Оксфорд. В училище Финклер беше толкова ревностен ционист, че при избухването на Шестдневната война[1] се беше опитал да се запише в израелските военновъздушни сили, макар по онова време да беше само на седем години.

— Не си ме разбрал добре — поправи той Треслъв, когато той му го напомни. — Исках да се запиша в палестинските военновъздушни сили.

— Палестинците нямат военновъздушни сили — отвърна Треслъв.

— Именно — каза Финклер.

Позицията на Либор относно Израел с трите „р“ и без „л“ — Изрррае — беше това, което Треслъв бе чувал да наричат позиция на спасителната лодка.

— Не, никога не съм ходил там и нямам и желание да ходя — казваше той, — но дори на моята възраст може би не е далеч времето, когато ще се окаже, че няма къде другаде да ида. Това е урок от историята.

Финклер не си позволяваше да използва думата Израел въобще. Израел не съществуваше, съществуваше само Палестина. Треслъв понякога го беше чувал дори да го нарича Ханаан. Израелци обаче трябваше да има, за да се разграничават извършители от потърпевши. Но докато Либор произнасяше Израел като свещена дума, като кашлица Божия, Финклер слагаше едно болезнено „й“ между „а“ и „е“ — израйелци — сякаш думата служеше да обозначи някое от страданията, за които баща му бе предписвал знаменитото си хапче.

— Урок от историята! — сумтеше той. — Урок на историята е, че винаги досега, когато израйелците са се били срещу някой враг, той само е ставал по-силен от това. Урок от историята е, че побойниците накрая побеждават сами себе си.

— Тогава защо просто не изчакаме това да се случи? — вмъкна предпазливо Треслъв. Той никога не можеше да схване добре дали Финклер негодува срещу Израел, защото е победил или защото предстои да загуби.

Макар да ненавиждаше своите събратя евреи заради племенното им отношение към Израел, той не можа да скрие пренебрежението си към Треслъв за това, че като аутсайдер изобщо се е осмелил да има мнение.

— Заради кръвта, която ще се пролее, докато ние седим със скръстени ръце — отвърна той, пръскайки Треслъв с презрение. После добави, вече към Либор: — И защото като евреин аз се срамувам.

— Виж го само — каза Либор — как се перчи с неговия срам пред един нееврейски свят, който сякаш няма по-интересни неща, с които да се занимава, нали, Джулиан?

— Ами… — започна Треслъв, но другите двама не се заинтересуваха да чуят по-нататък какво мисли нееврейският свят.

— С какво право твърдиш, че се „перча“ с нещо? — поиска да знае Финклер.

Но Либор упорстваше безогледно.

— Не те ли обичат достатъчно заради книгите, които им пишеш, че толкова искаш да те обичат и заради самосъзнанието ти?

— Аз не търся ничия обич. Търся справедливост.

— Справедливост? И ти наричаш себе си философ! Това, което търсиш, е приятната топлина на самодоволството, което поражда произнасянето на тази дума. Чуй ме — някога ти бях учител и съм достатъчно стар, за да ти бъда баща — срамът е лична работа. Човек не го размахва пред хората.

— Обърнахме го на семейна свада.

— Какво им има на семейните свади?

— Когато член на семейството ти се държи погрешно, Либор, не е ли твой дълг да му го кажеш?

— Да му го кажеш, да. Да го бойкотираш, не. Кой човек би бойкотирал собственото си семейство?

И така нататък, докато нуждите на мъжете, лишени от утехата на женска компания — още една чаша портвайн, още едно ненужно посещение на тоалетната, налягащата ги след вечеря дрямка, — не вземеха своето.

Наблюдавайки ги отстрани, Треслъв оставаше завистливо поразен от тяхната финклерщина. Такава увереност, такава сигурност в собствената правота, независимо дали Либор беше прав или не да предполага, че единственото, което Финклер иска, е одобрението на не-финклерите.

Каквото и да искаше Сам Финклер, ефектът, който той оказваше върху Джулиан Треслъв, неизменно беше да го кара да се чувства някак изхвърлен, сякаш изключен от нещо. И неверен на самоличността, която дори не беше сигурен, че притежава. В училище беше същото. Финклер го караше да се чувства като някой, който не е. Като клоун. Иди го обясни.

Треслъв изглеждаше добре по един труден за обяснение начин; той приличаше на хората, които изглеждат добре. Част от това беше симетрията. Той имаше симетрично лице. И чертите на лицето. Притежаваше правилно оформени черти. Също така се обличаше хубаво, в стила на известните хора. Докато Финклер, чийто баща бе карал хората да го удрят в корема, си беше позволил да качи килограми, често оставяше шкембето си да провисва над колана, плюеше в камерата и се поклащаше като паток на големите си стъпала, когато се отправяше на някоя от своите безсмислени телевизионни разходки по улицата, където фургонът с пране съборил на земята Ролан Барт[2], или през полето, където Хобс[3] притежавал парцел, а когато сядаше, се разпльосваше като търговец на ориенталски пазар за подправки. И все пак той, Треслъв, се чувстваше като клоун!

Дали философията нямаше нещо общо с това? На всеки няколко години Треслъв решаваше, че отново е време да се захване с нея. Но вместо да започне от началото със Сократ или да се хвърли направо в епистемологията[4], той излизаше и купуваше нещо, което обещаваше да го въведе направо в тематиката — например книга от Роджър Скрутън[5] или Брайън Магий[6], макар, по очевидни причини, не и от Сам Финклер. Тези опити за самообразование в началото тръгваха добре. Материята вървеше леко. Но после, общо взето, в един и същи момент, той се натъкваше на концепция или линия на разсъждение, които му убягваха, независимо колко часове прекарваше в опити да ги разшифрова. Например фраза от рода на „извлечената от еволюцията идея, че онтогенезата повтаря в съкратен вид филогенезата“, която не беше безкрайно заплетена сама по себе си, но се съпротивляваше на усилията му, сякаш предизвиквайки едва ли не умишлено упорство от страна на съзнанието му. Или пък разглеждането на един аргумент от три различни гледни точки, всяка една от тях с по пет характерни особености, първата от които притежаваща четири обособени аспекта. Това беше като да откриеш, че предполагаемо нормалният човек, с когото допреди малко си водил съвсем приятен разговор, всъщност е напълно луд. Или ако не луд, садист.

Дали Финклер някога срещаше същата съпротива, запита се веднъж Треслъв. Не, беше отговорът. За Финклер смисълът беше напълно ясен. Както и той беше напълно ясен за хората, които четяха книгите му. Как иначе щяха да бъдат толкова много?

Едва когато помаха за довиждане на стария си приятел, Треслъв осъзна, че той се нуждаеше от компания. Либор беше прав — Финклер наистина търсеше обич. Един мъж без жена може да бъде самотен в черния си мерцедес, независимо колко читатели има.

Треслъв вдигна поглед към луната и остави главата си да се замае. Той обичаше тези топли късни вечери, самотни и откъснати. Улови с ръце прътите на портата, сякаш искаше да я събори, но не направи нищо насилствено, само се вслуша в дишането на парка. Страничен зрител би могъл да го вземе за обитател на някаква институция, лудница или затвор, мъчещ се отчаяно да излезе навън. Но имаше и друго тълкуване на поведението му: той можеше да се мъчи отчаяно да влезе вътре.

Накрая имаше нужда от портата, за да стои изправен, дотолкова беше упоен не от виното на Либор, макар че то беше в предостатъчно количество за трима скърбящи мъже, а от чувствеността на дълбоките издихания на парка. Той отвори уста, подобно на любовник, и остави ухаещият на растителност въздух да проникне в гърлото му.

Откога не беше отварял уста за истинска любов? Отварял наистина, за да поеме конвулсивно въздух, да нададе вопъл на благодарност, да вие от наслада или от ужас? Бяха ли се свършили жените за него? Той беше любовник, а не женкар, така че не можеше да се каже, че е изчерпил до последно кандидатките за своята нежност. Но жените, които в миналото докосваха сърцето му, сякаш вече не бяха там или изведнъж бяха станали непроницаеми за неговата жал. Той виждаше красотата на момичетата, които преминаваха с пъргава походка покрай него на улицата, възхищаваше се на силата в техните крайници, разбираше привлекателността за другите мъже на дръзкото им излъчване, но те вече нямаха върху него оня ефект на сблъсък със стълб. Той не си ги представяше умиращи в ръцете му. Не можеше да плаче за тях. А там, където не можеше да плаче, той не можеше и да обича.

Не можеше дори да желае.

За Треслъв меланхолията беше неразривна част от копнежа. Толкова необичайно ли беше това? Не знаеше. Беше ли той единственият мъж, който се вкопчваше толкова силно в една жена, за да не я загуби? Не непременно от други мъже. Като цяло той не се тревожеше особено за другите мъже. Не че му беше чак безразлично — той още носеше белега от небрежния начин, по който италианката, поправяща викториански прозорци, му бе открадната — но не ревнуваше. Да завижда, да — винаги бе завиждал и продължаваше да завижда на моно-еротичния живот на Либор (елзотсицен, както го произнасяше Либор, плетейки сричките между кривите си чешки зъби) — но не и да ревнува.

Единственият му сериозен съперник беше смъртта.

„Аз страдам от комплекса на Мими“, беше казал на приятелите си в университета. Те бяха решили, че се шегува или кокетничи, но не беше така. Той дори написа есе по темата за модула „Световната литература в превод“, който бе подхванал, след като заряза модула „Решения в областта на опазване на околната среда“, като за основа му послужи новелата на Анри Мюрже, по която беше създадена операта „Бохеми“[7]. Преподавателят му написа шестица за интерпретацията и три минус заради незрялост.

„С времето ще я надраснеш“, беше му казал, когато Треслъв оспори оценката си, като повиши първата на 6++. Всички оценки се повишаваха, ако студентите ги оспореха. И тъй като всеки студент ги оспорваше, Треслъв се питаше защо професорите просто не раздават служебни 6++ и да си пестят времето. Но той така и не надрасна комплекса на Мими. На четиридесет и девет все още го имаше. Не беше ли така с всички любители на операта? А може би, като всички любители на изкуството на прерафаелитите и всички читатели на Едгар Алан По, страдаше също и от комплекса на Офелия. Ранната смърт на една красива жена — какъв по-поетичен предмет от това?

Всеки път когато минеше покрай върба или край поток, а още по-добре плачеща върба, склонена над поток — което не беше кой знае колко често срещано в Лондон — той виждаше във водата Офелия, с разпрострени край нея одежди, подобно на русалка, пееща скръбната си песен. Тя бездруго разполагаше с достатъчно вода — била ли е някоя жена по-наквасена преди нея в изкуството? — но той не закъсняваше да добави и своите сълзи към наводнението.

Сякаш му беше наложена някаква заръка от боговете (той не можеше да каже Господ, защото не вярваше в Господ), да притежава жените толкова напълно и изцяло, да ги обгръща в обятията си толкова съвършено, че смъртта да не може да намери пролука, през която да ги грабне. Той се любеше в този дух, в дните, когато изобщо се любеше. Отчаяно, безспирно, сякаш за да изтощи и прогони всякакви нечисти сили, които можеха да кроят планове за жената в прегръдките му. Попаднала в неговите ръце, една жена можеше да се счита завинаги предпазена от злото. Уморена като куче, но спасена.

Как само спяха, след като приключеше с тях, жените, които Треслъв бе обожавал. Понякога бдейки над главите им, той си мислеше, че никога вече няма да се събудят.

Ето защо за него беше загадка защо винаги го напускаха или правеха така, че той да трябва да ги напусне. Това беше разочарованието на живота му. Създаден, за да бъде Орфей, спасил любимата си от Хадес, който, поглеждайки накрая към един живот, изпълнен с всеотдайност към нея, лее сълзи на непоносима скръб, докато тя за последен път се отпуска отмаляла в ръцете му — „Моя любов, моя единствена любов!“ — той вместо това пилееше дните си, подражавайки на други хора като универсален дубльор, неспособен да се чувства като всички останали, сведен дотам да гълта ароматите на парковете и да плаче за загуби, които, ако трябваше да е честен, не бяха негова грижа.

Това беше още нещо, за което завиждаше на Либор — неговата скръб.

Бележки

[1] Арабско-израелската война от 1967, известна още като Шестдневната война или Юнската война, се води между Израел и арабските й съседки Египет, Йордания и Сирия. — Б.пр.

[2] Ролан Барт (1915–1980) — френски философ и литературен критик. — Б.пр.

[3] Томас Хобс (1588–1679) — английски философ-емпирик. — Б.пр.

[4] Клон на философията, занимаващ се с характера, произхода и обхвата на познанието. — Б.пр.

[5] Роджър Скрутън (1944- ) — английски философ и писател. — Б.пр.

[6] Брайън Магий (1930- ) — английски телевизионен водещ, политик и писател, известен като популяризатор на философията. — Б.пр.

[7] Либретото на операта „Бохеми“ от Джакомо Пучини, в която главната женска роля е тази на Мими, се базира на новелата на Анри Мюрже „Сцени из живота на бохемите“ („Scènes de la vie de bohème“). — Б.пр.