Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

7

Но не беше в нейната природа да се предава пасивно на волята на събитията. Не можеше да остави нещата да се случат така, както нейните работодатели, филантропичните спонсори на музея, искаха да ги остави. Тя за пореден път изтъкна неподходящата ситуация. Едно отлагане щеше да е неловко, наистина, но не и нечувано. Можеха да се оправдаят със забавяния около ремонта. С кризата. С това, че някой се е разболял. Че тя се е разболяла.

Това нямаше да е лъжа. Тя не беше в добро душевно здраве. Четеше неща, които не й бяха от полза — за неудържимо ширещата се теория на конспирацията, за това, че евреите са планирали 11 септември, евреите са сринали банките, евреите тровят света с порнография, евреите търгуват с човешки органи, евреите са изфабрикували собствения си Холокост.

Шибаният Холокост. Думата Холокост пораждаше у нея същите чувства, както и думата антисемит — Хефзиба проклинаше онези, които бяха направили така, че тя да се изтърка и принизи. Но какво можеше да направи? Атмосферата бе надъхана с шантаж. Млъквайте за вашия шибан Холокост, казваха те, или ние ще отречем, че изобщо някога се е случвал. Което означаваше, че тя не можеше да замълчи.

Холокостът бе станал разменна монета. Тя наскоро се бе сблъскала със своя бивш съпруг — не Ейб адвоката, а Бен богохулника, актьора, сладкодумеца и лъжеца (странно как едва се бе натъкнала на единия си бивш съпруг и хоп, отнякъде беше изникнал и вторият) — и го бе слушала да й разказва някаква дяволска история за това как спял с жена, която отричала Холокоста, и си разменял с нея цифри срещу сексуални наслади. Свалял някой и друг милион, ако тя му направела еди-какво си, но пак го прибавял обратно, ако трябвало той да й направи нещо друго.

— Чувствах се като онзи във филма, как му беше името… — й каза той.

— Дай ми някакъв джокер.

— Онзи, дето имаше списък.

— Ко-ко?[1]

— Казвал ли съм ти, че веднъж играх Микадо, и то в Япония?

— Поне хиляда пъти.

— Така ли? Караш ме да се червя. Но не, не този. Другият със списъка.

— Шинддер?

— Да, Шинддер — само че в моя случай аз спасявах онези, които вече са били изтребени.

— Това е гадно, Бен — каза тя. — Това сигурно е най-гадната шега, не, двете най-гадни шеги, които съм чувала.

— Че кой се шегува? Така стоят сега нещата. Холокостът вече е стока, с която можеш да търгуваш. Дори в Испания един кмет отменил деня за възпоменание на Холокоста в града си заради Газа, като че ли между двете има някаква връзка.

— Знам. Идеята му била, че мъртвите от Бухенвалд можело да се споменават само ако живите от Тел Авив се държат прилично. Но въпреки това не ти вярвам.

— За кое?

— Че си спал с жена, отричаща Холокоста. Дори ти не би направил това.

— Направих го от благородни подбуди. Надявах се, че ще мога да я чукам до смърт.

— Защо просто не я удуши, без да я чукаш?

— Аз съм набожен евреин.

— За отричащите Холокоста е разрешено. Не само че е разрешено, а е направо задължително. Това е Единадесетата Божия заповед — Извий врата на всички отричащи, ибо отричането е мерзост.

— Сигурно е така, но исках също и да я вкарам в правия път. Както с проститутките. Нали ме познаваш…

— Все с това меко сърце…

Той щеше да я целуне, ако му бе позволила.

— Да, все с това меко сърце.

— И успя ли?

— Какво да съм успял?

— Да я вкараш в правия път.

— Не, но успях да кача с 3 милиона.

— Какво трябваше да направиш за целта?

— Не питай.

Тя не разказа на шефовете си историята на Бен. Никога не се знаеше кое ще се стори смешно на един евреин и кое не.

Колкото до музея, той щеше да отвори тогава, когато те бяха решили. Човек не можеше да подвива опашка от страх. Не и в двайсет и първи век. Не и в Сейнт Джонс Ууд.

Бележки

[1] Герой от комичната опера „Микадо“ на Артър Съливан, който има списък на хора, които няма да липсват на никого, ако бъдат екзекутирани. — Б.пр.