Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (52)

3

В застлания с каменни плочи ресторант той седна на малка кръгла масичка с изглед към морето и си поръча уиски. Стори му се, че масичката е същата, на която бяха седели с Малки в деня, когато много отдавна бяха идвали тук, за да тестват взаимно смелостта си, но беше възможно и да греши. Не че имаше значение. Гледката бе същата, брегът се извиваше шеметно на запад, суров и древен, а морето беше безцветно, като се изключи една тънка сребърна ивица на хоризонта.

Той изпи още едно уиски, после излезе от заведението и се заизкачва бавно по варовиковите хълмове, прегънат надве като дърветата и храстите, растящи по тях. Без слънчеви лъчи, които да го огряват, отвесният бряг изглеждаше зацапан като грамада от мръснобели скали, пропадаща в морето.

„Ще се иска доста кураж, за да го направиш“, си спомни, че бе казал на Малки навремето.

Малки бе замълчала, обмисляйки думите му. „Най-добре ще е по тъмно“, бе казала накрая, докато се връщаха обратно, хванати за ръце. „Бих изчакала да се стъмни и просто бих тръгнала напред.“

Той подмина малката купчина камъни, изглеждаща така, сякаш е била издигната от Исак или от Яков, с табелката с гравиран върху нея Псалм 93. Господ, Който е на високо, Е по-силен от гласовете на големи води, От силните морски вълни.

Стори му се, че безразборно забитите дървени кръстове са по-малко, отколкото ги помнеше. Положително трябваше да има повече. Освен ако, след подобаващ срок от време, не ги махаха. Какво беше подобаващ срок от време?

Но, от друга страна, имаше и един букет цветя, привързан за телената ограда. Купен от „Маркс и Спенсър“^[1], все още с етикетчето с цената. 4,99 паунда. Не са се охарчили много, мина му през ума.

Мястото не беше безлюдно. От един автобус слезе голяма група пенсионери. Хора разхождаха кучетата си и пускаха хвърчила. Надничаха над перилата. Потръпваха. Една разхождаща се двойка го поздрави. Беше много тихо, гласовете се носеха над ръба на пропастта. Той чу блеене на овца. „Беее“. Освен ако не беше чайка. И си спомни за дома.

Нямаше доказателства в подкрепа на чудатото убеждение на Малки, че на любимия й съпруг ще е нужно невъобразимо много време, за да стигне до долу. Въпреки нейната увереност, че се е омъжила за изключителен мъж, той не полетя, нито се понесе над водата. Падна като камък, както и всеки друг.