Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546

История

  1. — Добавяне

Десета глава

1

С времето на Треслъв започна да му се струва, че много лесно би могъл да намери основания да заподозре Финклер в симпатии към Хефзиба. Ако това бе казано по един доста заобиколен начин, то беше защото и самите подозрения на Треслъв бяха доста заобиколни.

Всъщност той нямаше никакви основания да смята, че Финклер изпитва симпатии към Хефзиба, но въпреки това реши да го подозира. Не че беше видял нещо или че Финклер или Хефзиба бяха казали нещо, просто имаше такова чувство. А при ревността чувството е вече основание.

Той беше наясно, че подобно чувство може да е и просто рожба на собствената му отдаденост. Когато силно обичаш една жена, неизбежно си въобразяваш, че и всеки друг мъж трябва да я обича силно. Но той не намираше основания да подозира всеки друг мъж в симпатии към Хефзиба. Само Финклер.

Без съмнение, Финклер се беше променил. Някак си не беше така нахакан, както преди. Държеше си главата по различен начин. Когато идваха на вечеря с Либор, беше тих и не се впускаше в обсъждане на Изрррае. Според Хефзиба, а Хефзиба имаше професионален поглед върху тези неща, между него и събратята му — тълкуватели на еврейската засраменост, бяха възникнали търкания във връзка с предложението за академичен бойкот. Макар че доколко сериозни бяха тези търкания, тя не знаеше.

— Сигурно се опъва, защото не иска да изпусне някоя лекционна обиколка на Йерусалим, Тел Авив и Ейлат с покриване на всички разноски.

— Джулиан! — каза Хефзиба.

(Ето!)

— Какво Джулиан?

— Знаеш ли със сигурност дали е така?

Треслъв си призна, че не знае. Но затова пък познава приятеля си.

— Понякога се чудя дали наистина е така — каза Хефзиба.

(Ето пак!)

И в отношенията си с Треслъв Финклер бе станал по-малко заядлив, сякаш долавяше промяната, настъпила у него под въздействието на Хефзиба. Но означаваше ли това, че възприема Треслъв различно, или просто, че иска част от онова, което Треслъв бе открил за себе си?

Все пак Хефзиба положително не беше от типа жени на Финклер, ако Тайлър можеше да послужи като база за сравнение. Треслъв знаеше, че Финклер винаги е имал любовници. При това еврейки, както Тайлър му бе казвала. Но той не можеше да си ги представи. Дълбоката, тъмна цепка между гърдите на Ронит Кравиц например щеше да му дойде като изненада, ако можеше отнякъде да я види. Когато си представяше любовниците на Финклер, те винаги изглеждаха като еврейски подобия на Тайлър, която той и бездруго винаги бе приемал за еврейка. Остри като бръснач жени с тесни челюсти, които по-скоро биха носили изгладени костюми с панталон, отколкото шалове и наметала. Жени, крачещи по земята отсечено, с тънки токчета и режещи маншети, а не плаващи бавно сред декари от плат. Никоя от тях дори отдалеч не напомняше на Хефзиба. Което можеше да означава само едно от двете: или Финклер проявяваше интерес към нея единствено за да си отмъсти на Треслъв за едно или друго, или си беше паднал по нея като към жена, изцяло различаваща се от досегашния му опит и предпочитания, като в този случай имаше опасност да хлътне безнадеждно. Точно както бе хлътнал Треслъв. И както продължаваше да хлътва. Големият въпрос беше какво чувстваше Хефзиба. Беше ли хлътнала и тя?

Той повдигна въпроса, докато лежаха заедно в леглото в края на два дни на необичайна мълчаливост помежду им. Онова, което той не знаеше, беше, че тя крие от него информацията за второто нападение над музея.

— Дали да не поканим Сам на вечеря тези дни? — я попита. — Заедно с Либор. Нещо ми се вижда самотен.

— Либор ли? Разбира се, че е самотен.

— Не той, Сам.

Хефзиба отпи от чая си.

— Ако искаш.

— Не, само ако ти искаш.

— Да, искам.

— Какво, него или вечерята?

— В смисъл?

— Дали по принцип ти харесва идеята да поканим някого за вечеря, като този някой може да бъде и Сам, или ти харесва конкретно идеята да поканим Сам?

Тя остави чашата си с чай и се претърколи в неговата половина от леглото. Харесваха му надигащите се талази на матрака, когато Хефзиба се придвижваше към него. Всичко у нея беше мащабно. Още от самото начало в нейно присъствие земята за него се движеше, океаните се бунтуваха, а небесата се смръщваха и тъмнееха. Да се люби с нея беше като да преживее гръмотевична буря. А в някои нощи нямаше нищо против и да не я преживее. Но сутрините бяха прекалено натежали от обещания. Нещо щеше да бъде казано. Нещо щеше да се случи. Нито ден с нея не минаваше без знаменателно събитие.

Съвсем различно от майките на синовете му, чиито бременности дори не бе забелязал.

Но от друга страна и те го бяха напуснали още преди да разберат, че са бременни.

Но пък и той почти не бе забелязал, че са го напуснали.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Хефзиба, установявайки се най-сетне в края на леглото, който му принадлежеше.

— Какво ли? Нищо. Просто се чудех дали ще ти допадне идеята за вечеря.

— Със Сам?

— А, значи ти допада идеята за Сам? Тоест за вечеря със Сам?

— Джулиан, какви са тези неща?

— Чудя се дали нямаш връзка с него.

— Със Сам?

— Или най-малкото дали не си мислиш за връзка с него.

— Със Сам?

— Ето виждаш ли, не можеш да спреш да казваш името му.

— Джулиан, защо ще имам или ще мисля да имам връзка с когото и да било? Нали имам връзка с теб.

— Това не спира някои хора.

— Теб не би ли те спряло?

— Мен да. Но аз не съм като другите.

— Това е вярно — каза тя. — Но и аз също не съм. Би трябвало да вярваш в това.

— Тогава вярвам.

Тя го накара да я погледне.

— Сам Финклер изобщо не ме интересува — му каза. — Не го намирам за привлекателен или забавен. Той е от типа еврейски мъже, които цял живот съм се опитвала да избягвам.

— Какъв е този тип?

— Арогантен, безсърдечен, егоцентричен, амбициозен и убеден, че интелигентността му го прави неустоим.

— Доколкото съм чувал от теб, това описание доста точно приляга на двамата мъже, за които си била омъжена.

— Именно. Но между браковете съм ги избягвала. И след това също съм ги избягвала.

— Но човек избягва само онова, от което се бои, нали? Ти боиш ли се от Сам?

Тя се изсмя високо. Прекадено високо.

— Е, на него несъмнено би му харесало, ако беше така, но не. Знаеш ли, това е един доста странен въпрос. Възможно ли е ти да си този, който се бои от него?

— Аз? Защо да се боя от Сам?

— По същата причина, поради която и аз.

— Но ти каза, че не се боиш.

— Ти обаче не си сигурен дали да ми вярваш. Да не е имало нещо между вас двамата в училище?

— Между мен и Сам? Бога ми, не.

— Не се ужасявай чак толкова. Момчетата правят тези неща, нали?

— Не и момчетата, с които аз съм общувал.

— А може би е трябвало. Мисля, че е по-добре с тези неща да се приключи отрано. И двамата ми съпрузи са имали разни неща в училище.

— Един с друг?

— Не, глупчо. Те не са се познавали. С други момчета.

— Ето, и след това ти не си била щастлива да бъдеш омъжена за тях.

— Но не поради тази причина. Просто през цялото време съм чакала теб.

— Един неверник?

Тя го обхвана с величествена ръка и го притегли към гръдта си.

— Трябва да ти кажа, че като неверник си донякъде разочароващ. Повечето неверници не прекарват времето си в четене на Мозес Маймонидес и в запаметяване на нежни думички на идиш.

Той се остави на волята на стихията, лашкан от нейните талази. Когато тя го прегръщаше така, не можеше да вижда нищо, но цветът на слепотата му беше цветът на разбиващи се вълни.

Нешомелех — промълви в плътта й.

Но не можеше да остави нещата така. На следващия ден, над приготвения си на пет тигана омлет, я попита:

— Съществува ли някаква специална връзка?

— Между?

— Евреите.

— Зависи от евреите.

— Да не е както при обратните? Да имате някакво шесто чувство, с което да се разпознавате един друг?

— Пак зависи. Рядко ми се случва да взема някого за евреин, ако не е, но от друга страна, често пъти може да говоря с евреин, без да разбера, че е такъв.

— И за какво гледаш в такива случаи?

— За нищо не гледам.

— Как тогава ги познаваш?

— Не мога да го обясня. Не е едно нещо, а набор от неща. Черти, изражение на лицето, движения, начин на говорене.

— Значи правиш расови преценки?

— Не, не бих ги нарекла расови.

— Религиозни?

— Не, определено не и религиозни.

— А какви тогава?

Тя не знаеше какви.

— Но нали все някак осъществявате връзка.

— Отново зависи.

— А със Сам?

— Какво със Сам?

— Осъществихте ли връзка със Сам?

Тя въздъхна.

Въздъхна и следващия път, когато Треслъв повдигна темата. И по-следващия. Тя смяташе, че е разпръснала съмненията му. Но не това беше единствената причината за въздишката й на третия път. Колкото и странно да беше, същият този следобед Сам бе дошъл да я посети в музея. Това бе нещо, което никога по-рано не беше правил. Нито пък тя разполагаше с някакво обяснение за визитата. Когато го видя, й се стори, сякаш се е материализирал от разговорите й с Треслъв или дори по волята на Треслъв.

Поздравът й бе толкова стъписан, че самият Финклер навярно бе останал учуден.

— На какво дължа честта? — попита, подавайки му ръка.

Макар да знаеше отговора. Дължеше я на страховете на своя любовник.

— О, просто минавах с колата наблизо и реших да се отбия. Да видя как върви. Джулиан тук ли е?

— Не. Той не идва напоследък. Докато сме още на този етап, няма много какво да върши.

Финклер се озърна наоколо, разглеждайки готовите шкафове, нагледните материали, редиците с монитори и слушалки. Стори му се, че на една от по-отдалечените стени забелязва образите на сър Исая Берлин[1] и Франки Вон. На отделни снимки, разбира се.

— На мен ми изглежда доста завършено — каза.

— Да, но все още нищо не е свързано.

— Значи не мога да си проверя родословното дърво?

— Не знаех, че искаш.

Той сви рамене. Кой изобщо знаеше какво иска?

— Има ли някакъв шанс да ме разведеш да поразгледам, или си твърде заета?

Тя погледна часовника си.

— Мога да ти отделя десет минути — отвърна. — Но само ако обещаеш, че няма пак да се държиш толкова иронично, колкото последния път, когато говорихме. Напомням ти, че това не е музей в памет на Холокоста.

Той й се усмихна. Направи й впечатление, че не е чак толкова непривлекателен.

— О, не бих имал нищо против, дори и да беше.

Бележки

[1] Исая Берлин (1909–1997) — роден в Латвия и живял във Великобритания философ, историк и социолог. — Б.пр.