Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Четвърта глава

1

Приблизително по същото време — плюс-минус половин час — в един ресторант наблизо — има-няма на триста метра — синовете на Треслъв приключваха вечерята си. Те бяха в компанията на своите майки. Това не беше първият път, когато двете жени се срещаха, макар нито една от тях да не бе подозирала за съществуването на другата през месеците, когато носеха под сърцето си съответно Ралф и Алф, нито дори през годините непосредствено след раждането на синовете им.

Треслъв не беше Финклер. Той не можеше да отдаде сърцето си на повече от една жена едновременно. Любовта му бе прекалено всепоглъщаща за това. Но винаги предусещаше кога наближава моментът да го зарежат и не закъсняваше да си подсигури резервен вариант на друго място, където да отдаде всепоглъщащата си любов. Вследствие на това, ново и старо понякога за кратко се засичаха. По принцип той не уведомяваше засичащите се страни — нито тази, която още не го бе дозарязала, нито другата, която още не бе дозаела мястото й. Жените и без това бяха наранени достатъчно, бе неговото виждане, нямаше причина да ги наранява допълнително. В това той отново се възприемаше като различен от Финклер, който очевидно не си даваше труда да крие любовниците си от жена си. Треслъв завиждаше на Финклер за неговите любовници, но си даваше сметка, че те не са му по силите. Дори съпругите не му бяха по силите. Приятелките бяха единственото, с което можеше да се справи. Но приличието изискваше и те в случай на засичане да се държат разделено.

По същата логика би държал разделени и синовете си, ако веднъж не бе объркал деня, в който му се полагаше да вземе Родолфо (Треслъв не подкрепяше английските съкращения на имената им) с деня, в който му се полагаше да вземе Алфредо. Тогава момчетата бяха на шест и на седем години, макар Треслъв да не бе докрай наясно кой на колко е. Не ги виждаше достатъчно често за целта, а в тяхно отсъствие беше лесно да му се слеят в едно. Какво лошо имаше в това? И двамата бяха в еднаква степен обект на неговата преданост. Това, че бъркаше имената и възрастите им, само идеше да покаже колко много и без фаворизиране ги обичаше.

В деня, когато се срещнаха в апартамента на баща си, те се изненадаха един от друг, но далеч повече предпочитаха да си играят с някого приблизително на техните години пред това да ритат топка в безлюден парк с баща си, който се уморяваше лесно, винаги гледаше някъде встрани, а когато си спомнеше за присъствието им, им задаваше прекалено много задушевни въпроси за здравето на майките им. Така че Алф и Ралф го молеха да обърка отново дните, в които имаше право да ги взима.

Когато се прибраха по домовете си, всяко от момчетата разказа въодушевено за своя полубрат и не след дълго Треслъв започна да получава неприятна кореспонденция от бившите си приятелки — майката на Родолфо, която в ретроспекция го обвиняваше в изневяра, искаше да му е пределно ясно, че е наранена само в абстрактен смисъл, а майката на Алфредо го информираше, че правото му да вижда сина си се преустановява, докато не получи друго известие от нейните адвокати. Но в крайна сметка желанията на момчетата надделяха над пасивната злонамереност (както я наричаше Треслъв) на техните майки и с времето последните решиха, че и те могат да намират във взаимната си компания някаква наежена утеха, ако не отговор на въпроса как така не една, а цели две жени са склонили да имат дете от мъж, за когото не дават пет пари. Неточно поставяне на въпроса, както счете Треслъв, когато научи за това, тъй като склоняването на една страна предполагаше желание от другата, а той никога през живота си не бе искал от която и да е жена да му ражда бебета. Защо да го прави? Във фантазиите за щастие на Треслъв завесите винаги се спускаха в мига, в който той с вик „Мими!“ или „Виолета!“ целуваше студените, мъртви устни за последно сбогом и оставаше безутешен завинаги. Нямаше как да го направи, ако наоколо имаше дете. Детето превръщаше трагичната опера в буфонада и налагаше поне още едно действие, за което Треслъв нямаше нито енергията, нито въображението.

Когато се срещнаха за пръв път, и двете жени бяха стъписани от това колко си приличат не само децата, но и те самите.

— Разбирам поне да си падаше по смугли жени с големи гърди, кръшни бедра и огнен латински темперамент — каза Джозефин — но какво може да е намерил в теб, което вече да не е получил от мен? Ние и двете сме мършави англосаксонски крави.

Тя опита да се изсмее, макар да не й беше забавно — едно вкиснато издихание, подобно на пръхтене, което изду тънките й устни.

— Това е, при положение че подреждаш забежките му в правилен хронологичен ред — отвърна Джанис. Нейните устни също се бръчкаха на вълнички като подгъва на дантелено бельо и изглеждаше, че се движат встрани, вместо нагоре-надолу.

И двете не бяха сигурни коя от тях се е появила първа на сцената, а и възрастта на момчетата не им помагаше, тъй като в отношенията си с жените Треслъв рядко режеше отведнъж и понякога се случваше да посети стара приятелка, след като вече е подхванал нова. Но и двете бяха на мнение, че той е мъж, който заслужава „да му се бие шута“, както се изразяваше Джанис, и че са еднакво щастливи, че са се отървали от него.

Треслъв се беше запознал с Джозефин в БиБиСи и я беше съжалил. Най-добре изглеждащите жени там тогава бяха еврейки, а по онова време той още нямаше куража да се залови с еврейка. Съжали я отчасти защото тя нямаше нито колорита, нито увереността на еврейките в корпорацията — но само отчасти. При все че беше, както и тя самата казваше, мършава, тя имаше широките бедра на много по-едра жена, към които допълнително привличаше вниманието, като носеше чорапи на мрежести мотиви. Също така обичаше прозирни дантелени блузи, през които Треслъв съзираше, че носи сутиени като за жена с поне два пъти по-едри гърди, а освен това комбинезон и поне едно от нещата, за които той смяташе, че се наричат камизола. Веднъж, докато седеше срещу нея на церемония за раздаване на награди — тя бе получила Академичната награда на Сони за създаденото от нея предаване за мъжката менопауза — Треслъв, който не бе получил никаква награда, преброи по пет презрамки на всяко от рамената й. Докато вземаше наградата си, тя се изчерви и изнесе кратка реч за гейзера от бликащи идеи — както се изразяваха хората в БиБиСи, когато през главата им минеше някоя мисъл — и кожата й остана на петна часове след това, точно както оставаше и всеки път, след като Треслъв я заговореше в коридора на столовата. Треслъв бе наясно със срама и я прикани да се скрие от света, като зарови лице в неговото рамо.

— Унижението е това, което ни прави човешки същества — прошепна той в мъртвата й коса.

— Кой е бил унизен?

— Аз — отвърна доблестно той.

Тя роди детето му напук, без да му каже. Ако не се броят приятните му, правилни черти, той беше последният мъж, от когото би искала да има дете. Защо при това положение бе поискала детето му, тя не знаеше. Защо изобщо бе поискала да има дете? Нежеланието за аборт можеше да послужи за обяснение. А и наоколо имаше много жени, които отглеждаха децата си сами. Това беше духът на времето — шикът на самотната майка. От подобни мотиви можеше да пробва и лесбийството, но да направи последната стъпка към него беше също толкова трудно, колкото и да направи аборт.

Друго възможно обяснение бе озлоблението. Беше родила детето на Треслъв, за да го накаже.

Треслъв се беше влюбил в Джанис в предусещане на яростното отхвърляне от страна на Джозефин, освен ако не беше обратното. Двете бяха прави да забележат приликата помежду си. Всички жени на Треслъв донякъде си приличаха, предизвиквайки съжалението му със своята неврастенична бледност, с това че не бяха в такт с музиката, не в смисъла на танцуването, макар че всичките танцуваха зле, а в езика и усета си към модата. Нито една от тях не умееше да използва езика така, че да звучи в час, или да подбере две части от облеклото си, които да си подхождат. Не че не забелязваше и не се възхищаваше на цъфтящите, добре изразяващи се жени, които се обличаха с вкус, но просто не виждаше как може да направи живота им по-хубав.

Нито те неговия, имайки предвид малкия шанс една цъфтяща жена да си отиде без време.

Джанис притежаваше един чифт ботуши, които носеше през всички сезони и ги лепеше с тиксо, когато заплашваха да се разпаднат. Над ботушите носеше размъкната циганска пола с цвят, който Треслъв не можеше да определи, а над нея — сиво-синя жилетка с дълги ръкави, които смъкваше надолу, сякаш за да предпази върховете на пръстите си от студа. Независимо от времето, крайниците на Джанис бяха винаги студени като на сираче във викториански роман, както си представяше Треслъв. Тя не работеше в БиБиСи, макар че според него щеше да си пасне идеално с останалите жени там и може би дори да изпъкне сред тях. Като историк по изкуствата, писал пространно върху духовната пустота при Малевич и Ротко[1], тя гостуваше редовно в непопулярните и слабо финансирани културни предавания от рода на тези, които Треслъв продуцираше по цяла нощ. Специалността й беше отсъствието на нещо при мъжете-творци, отсъствие, върху което тя акцентираше по-меко, отколкото беше модно по онова време. Треслъв почувства как в гърдите му се надига еротична мъка по нея още в мига, в който я видя да влиза трепереща в студиото му и да надява слушалките. Те сякаш изстискваха последната капка живец от слепоочията й.

— Ако си мислиш, че ще ти дам да ме чукаш на първата ни среща — каза тя, като му даде да я чука на първата им среща — много си сбъркал.

По-късно обяснението й беше, че това, на което са били, не е било среща.

Тогава той я покани на среща. Тя се появи в дълги оперни ръкавици от началото на миналия век, които бе купила на някаква разпродажба и не му даде да я чука.

— Защо не излезем, без да сме на среща — каза той.

Тя отвърна, че не можеш да се уговориш да излезеш с някого, без да си на среща, защото това вече е среща.

— Тогава да излезем, без нито да сме на среща, нито да не сме — предложи той. — Нека просто се чукаме.

Тя го зашлеви през лицето.

— За каква жена ме вземаш? — попита.

Едно от седефените копчета на оперните ръкавици одраска бузата на Треслъв. Ръкавиците бяха толкова мръсни, че той се уплаши да не получи отравяне на кръвта.

След това спряха да излизат, което означаваше, че беше свободен да я чука.

— Да, да, вкарай ми го — казваше му тя между пъшканията, сякаш четеше надпис на тавана.

Той я съжаляваше от дъното на душата си.

Но това не му пречеше да й го вкарва.

Може би и тя също го съжаляваше. От всички приятелки на Треслъв от този период, Джанис вероятно единствена изпитваше към него нещо, което можеше да се опише като привързаност, макар и не до такава степен, че да се наслаждава на компанията му.

— Ти всъщност не си толкова лош мъж — му беше казала веднъж. — Нямам предвид, че не изглеждаш зле или че не си зле в леглото, а че не си злонамерен. Има нещо, което ти липсва, но то не е доброта. Не мисля, че действително желаеш на някого зло. Дори не и на жените.

Тъй че имаше вероятност да е родила бебето му, защото бе решила, че няма да е толкова лошо да го направи.

Но му бе казала, че иска да го отглежда сама. Той отвърна, че няма нищо против, но попита защо.

— Иначе просто ще е прекалено трудно — каза тя. — Без да искам да те засегна.

— Не си — отговори Треслъв, дълбоко наранен, но при все това облекчен. Щяха да му липсват студените й крайници, но не и едно бебе.

Това, което най-много подразни двете жени, когато се запознаха помежду си и видяха синовете си — в които всяка поотделно забеляза неочебийната, да не кажем невзрачна хубост на Треслъв — бе откритието, че и двете се бяха поддали на неговото влияние дотам, че да кръстят децата си Родолфо и Алфредо. През онези дни Треслъв редуваше слушането на грамофонни плочи на „Бохеми“ с плочи на „Травиата“. Без да си дават сметка, че знаят която и да е от оперите, и двете жени всъщност ги знаеха отзад напред, най-вече любовните дуети и сърцераздирателните финали, когато Треслъв, в ролята на Родолфо или Алфредо, се провикваше „Мими!“ или „Виолета!“, понякога бъркайки оперите, но неизменно с отчаяната жаловитост на мъж, който вярва, че без тях — Мими или Виолета — животът му е свършен.

— Заради него намразих тези гадни опери — каза Джозефин на Джанис — и не мога да проумея защо, след като дори нямаше да му казвам за Алфредо, го кръстих Алфредо. Можеш ли да ми обясниш?

— Е, аз знам защо кръстих Родолфо Родолфо. Колкото и парадоксално да звучи, направих го, за да изкарам Джулиан от себе си. При него всичко беше толкова мъртвешко, че си казах, че ако заменя всичкото това умиране с един нов живот, от това може само да спечелим.

— О, Боже, знам какво имаш предвид. Смяташ ли, че изобщо е способен да бъде с жива жена?

— Не. Нито с живо дете. Затова държах Родолфо настрана от него. Боях се, че ще му пуска опери над люлката и ще му пълни малката главица с изнемощели жени със студени ръце.

— Тези романтици са най-зле от всички, не мислиш ли?

— Абсолютно. Иде ти да ги плеснеш, та да се откачат от теб. Като пиявици.

— Само дето пиявицата не се откача, като я плеснеш, нали? Трябва да я изгориш с нещо.

— Да. Или да я залееш с алкохол. Но се сещаш за какво говоря. Постоянно ти приказват колко отчаяно са влюбени в теб, докато в същото време се озъртат за следващата жена.

— Да, в ума им куфарите им постоянно са стегнати.

— Именно. Само че аз стегнах моите първа.

— Аз също.

— И тези кошмарни опери! Като си помисля само за всичкото това умиране по грамофона.

— Не ми говори. „О, Боже, да умре толкоз млада!“ Не само го чувам, а направо мога да подуша смъртния одър. Все още. И до днес. Понякога си мисля, че упражнява заразното си въздействие от разстояние.

— Кой, Пучини?

— Не, Джулиан. Всъщност при мен беше Верди. Твоят е Пучини.

— Как го прави?

— Пучини ли?

— Не, Джулиан.

— Да ме убиеш, не знам.

Тъй че на всеки две или три години те се срещаха, използвайки за претекст рождените дни на Алф или Ралф или пък някакъв друг повод, за който успееха да се сетят, като например годишнината, откакто са напуснали Треслъв, независимо коя от тях го бе напуснала първа. Тези срещи продължиха дори и след като момчетата пораснаха и излязоха от домовете си.

Тази вечер, в съответствие с обичая си напоследък, те избягваха да споменават Треслъв, който досега бе отнел повече от времето им за разговори, отколкото заслужаваше, но който също така се беше превърнал и в нещо като срамно петно за тях предвид на онова, което вършеше, за да се изхранва. Независимо колко вода бе изтекла, той си оставаше баща на Алф и Ралф и те искаха да могат да кажат на синовете си, че баща им е постигнал нещо повече в живота от това да играе подобие на известни хора.

Докато вземаха палтата си, Джозефин дръпна Родолфо, сина на Джанис, настрана.

— Имаш ли напоследък вести от татко си? — попита тя така, сякаш това бе въпрос, който не можеше да зададе на своя син.

Той поклати глава.

— А ти да си го чувал? — попита Джанис Алфредо.

— Ха — каза Алфредо — интересно, че го спомена, сега, като каза, се сетих…

И те трябваше да попитат келнера дали ще има нещо против, ако заемат отново масата си.

Бележки

[1] Руски художници — авангардисти. — Б.пр.