Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (34)

1

Съзнанието на Либор започваше да смърди. Това беше по негово собствено определение.

През първите месеци след смъртта на Малки той намираше меланхолията на своите сутрини просто непоносима. Събуждайки се от сън, се надяваше да я зърне. Въобразяваше си, че вижда завивките от нейната страна на леглото да помръдват. Говореше й. Отваряше вратите на гардероба и си представяше как й помага да си избере дрехи. Ако успееше мислено да й състави тоалет, тя може би щеше да се появи в него.

Всичко, което си припомняше тогава, беше болезнено поради своята сладост. Но сега болката бе добила друг вид. Толкова много лоши неща се бяха случили на тях, между тях, заради тях. Той бе разсърдил родителите й. Беше я ограбил от музикалната й кариера. Не бяха успели да имат дете, което не беше непоносима загуба за нито един от двамата, но имаше един аборт, който ги бе разстроил именно поради тази причина. Тя не беше пътувала с него до Холивуд, защото не обичаше самолетите, а и нямаше желание за нови познанства. Беше му казвала, че единствената компания, от която се нуждае, е той. Никой друг не я интересуваше. Но сега, когато се замислеше, не е ли било това ужасно за нея и непоносимо бреме за него? Той се бе чувствал самотен без нея. Бе подлаган на изкушения, които щеше да преодолява с по-малко затруднения, ако тя беше до него. И никога не се бе осмелявал да й изневери, дали защото беше неуморният събеседник, който се връщаше от своите пътешествия, пълен с куп удивителни истории за разказване, мъжът, който отвръщаше на нейната любов и й показваше, че тя не е хвърлена на вятъра, или съпругът, който трябваше на всяка крачка да оправдава безусловното й доверие в него.

Никоя от тези мисли не го настройваше срещу нея. Но те променяха духа на спомена за нея, сякаш златното покривало — не, не падаше, но помръкваше. Може би това беше за добро, мислеше си той. Един начин, по който природата му помага да се справи. Но ако той не искаше да му помагат? Коя беше природата, за да решава!

Но най-лоши от всичко бяха черните събития, които бяха вгорчили техния съвместен живот, независимо дали го бяха осъзнавали тогава, или не. Имаше една фраза на идиш, която родителите му използваха и която навремето той мислеше, че означава „много отдавна“. Ale shvartseyorn — всичките черни години. Всички тези черни години сега бяха техните черни години — неговите и на Малки. Събитията, които ги бяха помрачили, бяха антимитовете на техния роман, населявани от чудовища, доказващи, че те съвсем не бяха живели заедно в рая, а — макар и не по своя вина — в място, наподобяващо повече на ада.

Родителите на Малки, горделивите Хофманщал, бяха имотни германски евреи. За Либор, чиито политически разбирания бяха безнадеждно, по чехословашки объркани, това ги правеше най-лошия вид евреи и по двата признака. Те бяха толкова разочаровани от избора й на съпруг, че почти я лишиха от наследство, отнасяха се към Либор като към кал по подметките си, отказаха да дойдат на сватбата им и настояваха той да стои настрана от всички техни фамилни събития, в това число и от погребенията. „Какво си мислят, че ще направя, ще се разтанцувам по гробовете им ли?“, я бе попитал той.

Но те имаха право да се притесняват. Той би го сторил.

А какъв беше неговият грях? Че е прекалено беден за нея. Че е журналист. Че е Севик, а не Хофманщал, че е чешки евреин, а не германски евреин.

Те не успяха напълно да я лишат от наследство. Все на някого трябваше да завещаят имуществото си. Оставиха й малка жилищна кооперация в Уилзден^[1]. Уилзден! От тяхната недостъпност човек би си казал, че са едва ли не аристократи, а те бяха само едни шибани собственици на някакви порутени апартаменти в Уилздън, мислеше си Либор.

— Добре, че съм евреин — каза той на Малки, — иначе твоята рода като нищо щеше да ме накара да стана фашист.

— Може би щяха да те харесат повече, ако не беше евреин — отвърна му тя, като имаше предвид, ако е бил музикант или ако имаше свое собствено имущество.

— И какво толкова имаше Хоровиц? Дача в Киев?

— Той имаше слава, миличък.

— И аз имам слава.

— Но не каквато трябва. А когато се омъжих за теб, нямаше и нея.

Но ако презираше нейните германски родители и техните имоти, още повече презираше техните наематели, заради които той и Малки, вече като пълноправни хазаи, нямаха друг избор, освен да мърсят душите си с делови отношения. Тук имаше представители на всички долни, хленчещи, симулиращи и крадливи разновидности на човешката порода. Тези наематели, на които той при никакви обстоятелства не би дал какъвто и да е подслон, пък било то и картонена кутия, знаеха всяка буква на всеки закон, от който можеха да се възползват, като в същото време нарушаваха всички останали съществуващи закони. Те превръщаха мястото в кочина, докато живееха там, след което щателно и с вещина открадваха всяка брава и крушка, всеки електрически ключ и парченце от килим, когато си тръгваха.

Неговият съвет бе да се отърват от цялата сграда, която просто не си струваше нервите. Но за нея тя бе свързана с родителите й. Те бяха изградили живота си в Лондон наново, тъй че да продадат Уилзден щеше да означава повторно да заличат тяхната история. „Мръсна, червива от пари еврейка“, я наричаха наемателите, когато тя не трепваше пред техните заплахи. И бяха прави в смисъла, че тя бе червива и омърсена от допира си с тях.

Плъхове в човешки облик, мислеше си Либор, колкото и да обичаше англичаните. Само дето плъховете сигурно уважаваха бърлогите си повече. Сега във въображението му тези наемателски перипетии се преплитаха с болестта на Малки, макар тя много по-рано да се бе вслушала в съвета му и да бе продала сградата заедно с тях. Как смееха да наричат така една жена с крехко здраве! Колко ужасно за нея, че в такъв момент е трябвало да се сблъска с най-противното и животинското у хората. Всичките черни години. Да, те бяха щастливи заедно. Бяха се обичали един друг. Но ако са мислели, че са избегнали омърсяването, се бяха заблуждавали. Имаше чувството, че черни паяци пъплят по корема на неговата красива, любима Малки, докато тя спи в мръсната земя.

Той се обади на Еми и я покани да закусят заедно. Тя бе учудена от поканата. Защо точно закуска? Сутрините, обясни й той, са ми най-черни. И каква ми е ползата от това, поинтересува се тя. Никаква. Ползата е за мен. Тя се засмя.

Срещнаха се в „Риц“. Той се беше издокарал заради нея. Същински Дейвид Нийвън, откъдето и да го погледнеш. Но с тъжната, пораженческа пражка пролетна усмивка на Александър Дубчек.

— Да не си решил отново да ме ухажваш тук? — попита тя.

Нямаше причина да не го прави. Тя беше елегантна жена с хубави крака, а Либор нямаше брачни обети или спомени, които да пази. Миналото гъмжеше от черни паяци. Но полюбопитства защо бе използвала думите „отново“ и „тук“.

— Защото тук ме доведе последния път.

— За закуска?

— Е, за нощувка и закуска. Виждам, че си забравил.

Той се извини. Понечи да каже, че му е убягнало от паметта, но изразът му се стори неподходящ за случая, като че ли паметта му беше затвор за хубави моменти. Идея, която тя би изтълкувала като обидна, след като той бе позволил точно на този хубав момент да се изплъзне.

— Изпарило ми се е — каза той, докосвайки се по главата. — Както и почти всичко останало.

Наистина ли я бе довел тук за нощувка и закуска? Как е могъл да си го позволи преди толкова много години, в онези безпарични дни, предшестващи Малки? Освен ако не е било чак толкова отдавна, в който случай… В който случай беше по-добре, че всеки спомен за него се беше изпарил.

И все пак как е могъл да се изпари?

Тя му даде време да помисли за онова, за което мислеше — не й беше трудно да отгатне какво е то — след което се осведоми за напредъка на консултациите му.

Какви консултации? После си спомни.

— И това се е изпарило — каза, като се докосна отново по главата. — Поканих те тук — продължи, без да й оставя време за отговор — първо, защото съм самотен и се нуждая от компанията на красива жена, и второ, за да ти кажа, че не мога да направя нищо.

Тя не разбра.

— Не мога да направя нищо за внука ти. Нито за онзи режисьор-антисемит. Нито за каквото и да било. Не мога да направя нищо за никое от тези неща.

Тя му отправи разбираща усмивка, като събра върховете на пръстите на добре гледаните си ръце. Пръстените й припламнаха под светлината на полилеите.

— Какво пък. Щом не можеш, значи не можеш.

— Не мога и не искам — каза той.

Тя трепна, сякаш бе замахнал да я удари.

Една руска двойка от съседната маса се обърна и ги загледа.

— Не искаш?

Либор изгледа на своя ред руснаците. Лъскав олигарх и бледа, начервена проститутка. Но кога ли руснаците са били нещо друго? Не бива да сядаш до жител на Прага, ако си руснак и ако знаеш кое е добро за теб, помисли си Либор.

— Не искам, защото няма смисъл — каза, като се обърна обратно към Еми. — Така стоят нещата. И може би така е редно да стоят.

Сам бе учуден от онова, което каза, слушайки думите си така, сякаш ги изговаряше някой друг, но все пак знаеше какво има предвид този някой. Имаше предвид, че докато по света има евреи като родителите на Малки, ще има и хора, които да ги мразят.

Еми Опенщайн тръсна глава така, сякаш искаше да изкара Либор оттам.

— Аз ще тръгвам — каза. — Не знам за какво точно искаш да ме накажеш — уверявам те, че никой от двама ни не е направил нещо, което да ти дава такъв повод — но разбирам кое те кара да го правиш. Аз също мразех всички, когато Тео си отиде.

Тя стана да си върви, но Либор я спря.

— Изслушай ме само за още пет минути. Аз не те мразя.

Зачуди се дали и руснаците също си мислеха за него, че е олигарх, разправящ се със своята проститутка, независимо че и двамата бяха прехвърлили осемдесетте. Какво друго можеше да роди руското въображение?

Еми седна. Либор се възхищаваше на движенията й. Когато ставаше от масата, тя го направи като председател на съд, оттеглящ се от заседание. А сега се връщаше за произнасяне на присъдата.

Но й се възхищаваше в една част от мозъка си, която не работеше правилно.

Той се наведе напред и взе ръцете й в своите.

— Открих у себе си дълбока необходимост — каза — да мисля лошо за своите събратя евреи.

Той изчака.

Тя не отвърна нищо.

Би предпочел да види в очите й омраза или страх, но виждаше там само търпеливо любопитство. Може би дори не любопитство. Може би само търпеливост.

— Разбираш ли, аз не им желая лошо — продължи той, — а само мисля лошо за тях. Което ме затруднява да проявявам интерес към нещата, което им се случват. Това продължава вече от дълго време. Как беше онази модерна фраза — изтощаване на съчувствието?

Тя примигна насреща му.

— Само че онова, което аз изпитвам, никога не е било съчувствие. Съчувствието е нещо различно. Не можеш да изпитваш съчувствие към себе си или към близките си. Тук става дума за нещо по-яростно и покровителствено. Когато биваше нападан евреин, все едно че нападаха мен. Ето списъкът на Адамовото потомство… Всички стигаме до един и същи баща. Така че аз наистина защитавах брат си. Но това беше твърде отдавна. Твърде отдавна за нас и твърде отдавна за онези, които не са от нас. Трябва да има закон за давността. Стигат ми вече еврейски проблеми. Не искам да чувам нищо повече по темата, а най-малко от вас, самите евреи. Имайте малко приличие. Приемете, че когато времето е изтекло, значи е изтекло.

Той изчака, сякаш за да чуе одобрителна реч от нейна страна. Да, Либор, разбирам, че времето ми е изтекло.

Тя го остави да почака. След което, с приглушен глас — руснаците, Либор, руснаците ни слушат — му каза:

— Но от това, което ми описваш, не личи да „мислиш лошо“. Опасявах се, че ще кажеш, че си получаваме заслуженото. Че внукът ми сам си е виновен, задето са го ослепили. По логиката на нашия приятел, режисьора. Един евреин отнема имуществото на арабин в Палестина, значи друг евреин трябва да бъде ослепен в Лондон. Каквото сее еврейският народ, това и ще пожъне. Мисля, че не те чух да твърдиш подобни неща.

Сега нейните ръце държаха неговите.

— Родителите на скъпата ми жена — каза той, — които все трябва да са имали нещо добро в душите си, за да я създадат на бял свят, бяха достойни за презрение хора. Мога да ти кажа какво ги е направило такива, мога да си представя обстоятелствата далеч назад — да речем, стотици или хиляди години, — които са щели да ги направят нещо друго. Но не мога да продължавам да търся подобни оправдания. Не мога да продължавам да си казвам, че американският мошеник, когото наскоро вкараха в затвора със сто доживотни присъди, само по случайност е бил евреин. Не мога да убедя себе си, да не говорим за другите, че деловият евреин с гадната физиономия, когото виждаме по телевизията да се хвали със своите пари и с безскрупулните методи, чрез които се е сдобил с тях, само по случайност наподобява всеки прототип на еврейското зло, избълван от християнската или мюсюлманската история. След като евреи от подобен сорт се радват на такава популярност, как можем да очакваме да ни оставят да живеем на спокойствие? Ако сме се върнали във времената на средновековието, то е, защото самият средновековен евреин се е завърнал. Дали той изобщо си е тръгвал, Еми? Или е оцелял от отломките на гибелта и разрухата, подобно на хлебарка?

Тя стисна по-силно пръстите му, сякаш искаше да изцеди от него тази разстройваща грозота.

— Ще ти кажа нещо — отвърна. — Това, което виждаш ти, не е онова, което виждат не-евреите. Поне онези от тях, които са безпристрастни, а повечето са такива. Деловият евреин с гадната физиономия, за когото говориш, ако допуснем, че се сещам кой е — а и това няма особено значение, защото, естествено, познавам типа, — не е толкова омразен за не-евреите, колкото за теб. Някои от тях го харесват, други му се възхищават, трети не си затрудняват мозъците с него по какъвто и да било начин. Сигурно ще се учудиш, ако разбереш колко малко от тях съзират прототипа на евреина всеки път когато го видят. Или изобщо знаят, че е евреин. Или пък ги интересува. Ти си антисемитът, а не те. Ти си този, който вижда евреина в евреина. И не може да го понася. Всичко опира до теб, Либор.

Той й отдаде дължимото, като размисли върху нейните думи.

— Нямаше толкова да бързам да виждам евреина в евреина — каза накрая, — ако евреинът в евреина не бързаше толкова да се покаже. Защо трябва да говори за богатството си? Защо трябва да пуши пура? Защо трябва да се снима как се качва в ролс-ройса си?

— Ние не сме единствените хора, които пушат пури.

— Да, но сме именно хората, които не би трябвало да го правят.

— А-а — каза тя.

Звукът носеше такава сила на откровение, че на Либор му се стори, че чува как руснакът и неговата кукла го повтарят. Сякаш сега дори и те го виждаха в истинската му същност.

— Какво А-а? — попита той. Колкото нея, толкова и тях.

— А-а, че най-накрая се издаде. Ти си този, който казва, че евреите трябва да живеят различно от останалите. Ти си този, който ни изолира в главата си. Ние имаме толкова право на своите пури, колкото и всеки друг. Ти носиш манталитета на жълтата звезда, Либор.

— От дълго време живея в Англия — усмихна й се той.

— Аз също.

Той кимна утвърдително, преди да продължи.

— Надявам се не ме обвиняваш, че просто изразявам омраза към самия себе си. Имам един умен приятел, за когото това е валидно, но аз изобщо не съм като него. Не ме боли, че за някакъв кратък период евреите си разиграват коня в Близкия изток. Не съм и от онези, които се чувстват добре само когато евреите са пръснати и са под нечий чужд ботуш. Което така или иначе ще им се случи достатъчно скоро. Тук не става дума за Израел.

Пред Еми той не утрояваше р-то, нито пропускаше л-то. Не беше необходимо.

— Знам — каза тя.

— Аз приветствам Израел — продължи той. — Това е едно от най-хубавите неща, които сме направили през последните две хиляди години, или поне щеше да бъде, ако ционизмът се придържаше към светските си прерогативи и държеше равините настрана.

— Тогава иди там. Но в Тел Авив няма как да избегнеш пушещите пури евреи.

— В Тел Авив не бих имал нищо против тях. Тел Авив е мястото, където би трябвало да го правят. Но както вече казах, тук не става дума за Израел. Нищо от това не е свързано с Израел. Дори повечето от нещата, които критиците на Израел говорят за него, не са свързани с Израел.

— Така е. Защо тогава изобщо повдигаш въпроса?

— Защото не съм като моя приятел, бесния антиционист. Искам да мисля лошо за евреите по своя начин и поради своите причини.

— Е, ти гледаш назад, Либор. А аз трябва да гледам напред. Имам внуци, за които да се тревожа.

— Тогава прати ги на неделно училище или в някое медресе^[2]. Не ми се слуша повече за евреи.

Тя поклати глава и стана да си върви. Този път той не я спря.

Мина му през ума да я покани да се качи горе с него. Срамота беше да пропускат възможността, след като така и така бяха в Риц.

Но беше твърде късно за всичко това.