Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

4

И все пак той беше повече един от тях, отколкото те самите, и преживяваше повече заради тях и онова, за което се бореха, отколкото те явно бяха способни да преживяват. Не би отишъл чак дотам да твърди, че те се нуждаеха от него, но не беше ли така? Те наистина се нуждаеха от него.

На излизане от театъра той кипеше от ярост. Заради Хефзиба. Заради Либор. Заради Финклер, независимо какво чувстваше или се преструваше, че чувства той по отношение на провокативната пиеса. Всъщност беше способен да изпитва ярост дори заради Ейб, чийто клиент бе оприличил Холокоста на курорт, а после се чудеше защо си е загубил работата, докато се е гмуркал в Средиземно море.

Все някой трябваше да чувства онова, което чувстваше той, защото какво чувстваха те заради самите себе си? Недостатъчно. За Хефзиба знаеше, че е гневна и безутешна, но тя предпочита да гледа встрани. Финклер обръщаше всичко на шега. Либор бе отвърнал поглед от всичко и от всички. Оставаше само той, Джулиан Треслъв, син на меланхоличен и лишен от приятели тютюнопродавец, който се криеше, за да свири на цигулката си, бивш служител на БиБиСи, бивш организатор на фестивали по изкуствата, някогашен любовник на куп скръбни, кльощави жени, носещи твърде много комбинезони, баща на един мажещ сандвичи, неосъзнат хомосексуалист и на един безпринципен, мразещ евреите пианист; Джулиан Треслъв, финклерофил и кандидат-финклер, въпреки че финклерите, в своя етно-религиозен сепаратизъм или както там се наричаше, пет пари не даваха за него.

Трудно е да продължаваш да изпитваш гняв от името на хора, които се държат към теб именно по начина, по който ги обвиняват, че се държат към всички останали, и след като тъкмо тези обвинения са предизвикали твоя гняв. Трудно, но не и невъзможно. Треслъв виждаше накъде го водят разсъждения от този род и отказваше да върви натам. Принципът на истината — политическата и художествената истина — стоеше над подобни лични предателства и разочарования. „Синовете на Авраам“, както и много други творби като нея, беше извращение на драматичната мисъл, защото й липсваше разнопосочността на гледните точки, защото приписваше на собствената си фарисейщина превъзходството на истината, защото подменяше изкуството с пропаганда, защото беше демагогска, а Треслъв не можеше да позволи, независимо от недостига на възмущение у своите приятели, да му пробутват демагогия. Искаше му се отново да е водещ на радиопредаване за изкуствата. С какво удоволствие само щеше да даде на „Синовете“ — както несъмнено ги наричаха в гилдията — да се разберат в три часа сутринта.

Приносът на Треслъв към доблестта и истината.

„Да не искаш да кажеш, че ционизмът е застрахован от критики? Или може би отричаш онова, което сме виждали със собствените си очи по телевизията?“, щяха да го питат шефовете на БиБиСи при разбора на предаването, сякаш той, Джулиан Треслъв, син на меланхоличен и лишен от приятели тютюнопродавец и прочие, внезапно се бе превърнал в ционистки говорител, или на истината не биваше да се отпускат повече от десет секунди по новините, или човечеството беше неспособно да поправи едно зло, без да предизвика друго.

Той знаеше какво мисли по въпроса. Мислеше, че няма да има решение, докато не настъпи нов Холокост. Можеше да го види, защото беше извън картината. Можеше да си позволи да погледне онова, което те — неговите приятели, жената, която обичаше, — не смееха. На евреите нямаше да им бъде позволено да процъфтят освен там, където бяха процъфтявали винаги — в периферията, в концертните зали и банките. Толкоз. Всичко останало нямаше да бъде толерирано. Смелите акции в тила пред лицето на превъзхождащи сили бяха едно. А всяко бледо подобие на победа или мир — съвсем друго. То нямаше да бъде търпяно нито от мюсюлманите, за които евреите бяха нещо като безпътен и малодушен брат, който винаги трябва бъде държан на мястото му, нито от християните, за които бяха анатема, нито дори от самите тях, които се червяха от себе си.

Такъв беше сборът от изводите на Треслъв една година след като бе станал финклер — в собствените си очи, ако не в нечии други. Те нямаха пукнат шанс.

Също както и той.

Така че имаше поне едно нещо, в което те и той бяха заедно. Schtuck.

Да бъдеш в „schtuck“ беше любим израз на баща му, човек, който в общи линии се справяше без много изрази. Припомняйки си го наскоро, Треслъв реши, че трябва да е бил на идиш, а това, че баща му го е използвал — доказателство, че все пак нещо еврейско в него е напирало да излезе. Schtuck — думата изглеждаше на идиш, звучеше на идиш и означаваше нещо — някаква заплетена каша — което можеше да се опише правилно само на идиш; но той не успя да я открие в никой от речниците на идиш в музея. Поредното свидетелство за еврейския му произход се оказа също толкова неуловимо, както и всички останали. Но поне по тази графа беше евреин и половина — намираше се в истински schtuck.