Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (53)

4

Майката на Алфредо бе тази, от която Треслъв научи, че Алфредо е седял срещу Либор във влака за Ийстбърн. Алфредо видя снимката на Либор в новините по местния телевизионен канал — журналист-ветеран среща смъртта си при третото самоубийство на Бийчи Хед за изминалия месец — и разпозна стогодишния старец, с когото бе разговарял във влака. Той спомена за това на майка си, която пък си направи труда да се свърже с Треслъв, когато на свой ред прочете името на починалия мъж във вестника и разпозна в него приятеля на бащата на своя син.

— Странно съвпадение — каза тя със същия глас от БиБиСи, с който навремето бе разгръщала купища от бликащи идеи и тровила живота на Треслъв.

— В какъв смисъл странно?

— В този, че Алфредо и твоят приятел са били в един и същи влак.

— Това е съвпадение, да. Кое го прави странно?

— Че двама души от твоето минало са се оказали заедно.

— Либор не е от моето минало.

— Всички са от твоето минало, Джулиан. Това е мястото, където ти държиш хората.

— Майната ти — каза й Треслъв и затвори телефона.

Това не бе начинът, по който научи за смъртта на Либор. В противен случай и сам не знаеше какво насилие би извършил над Алфредо и Джозефин. Той не желаеше да чува имената им в едно и също изречение с това на Либор, не искаше дори да мисли, че са живели в един живот с него. Младият глупак е трябвало да забележи, че нещо не е наред, трябвало е да въвлече стареца в разговор, трябвало е да съобщи на някого. Това не беше какъв да е влак. Беше близко до ума да оглеждаш добре хората, пътуващи сами за Ийстбърн, защото имаше кажи-речи само една причина, поради която сам човек да реши да ходи там.

Същото изпитваше и по отношение на таксиметровия шофьор. Кой откарва самотен старец на прочуто място за самоубийства в късен следобед и после го зарязва там? Всъщност точно тази мисъл мина и през ума на шофьора около час след като бе оставил Либор и той съобщи в полицията, но вече твърде късно. И това не на последно място опечаляваше Треслъв — че последните минути на приятеля му на тази земя са били прекарани в гледане на кретена Алфредо с неговата плоскодънна шапка и в обсъждане на времето с един тъпоумен шофьор от Ийстбърн.

Но не можеше да продължава да вини другите. Грешката бе негова по повече начини, отколкото можеше да изброи. Той бе пренебрегвал Либор в последните месеци, мислейки само за себе си. И дори когато се бяха видели, го бе занимавал единствено със сексуалната си ревност. Човек не говори за сексуална ревност — всъщност, ако има дори зрънце такт или здрав разум в главата си, не говори за нищо сексуално с един възрастен мъж, загубил наскоро жената, в която е бил влюбен през целия си живот. Това беше противно. И което беше още по-противно — дори по-лошо от противно, беше брутално — той бе обременил Либор с познанието за своята връзка с Тайлър. Това бе една тайна, която Треслъв трябваше да отнесе със себе си в гроба, както предполагаше, че бе сторила Тайлър. А също и Либор.

Не беше изключено това неканено признание да е сред причините, накарали Либор да сложи край на живота си — за да не трябва повече да търпи низостта на своя приятел. Треслъв бе видял лицето му да потъмнява, докато се хвалеше — за да наречем нещата със собствените им имена, той наистина се хвалеше — за онези откраднати следобеди с жената на Финклер; бе видял как светлината в очите на стареца помръква. Явно подобно злодейство е дошло в повече на Либор. Треслъв бе опетнил, опозорил, осквернил историята на дългогодишното приятелство между тримата мъже, бе превърнал доверието помежду им, съществуващо въпреки техните различия, в заблуда, в измислица, в лъжа.

Измамата умее да се разпростира. Възможно бе Треслъв да е омърсил не само романтиката на тяхното приятелство, а и всякаква представа за романтика въобще. След като една съкровена илюзия си отиде, кое ще спре следващата да тръгне подпре й? Дали грехът на Треслъв и Тайлър не бе отровил всичко? Разбира се, сама по себе си постъпката им нямаше как да убие Либор. Но можеше ли някой да твърди, че не е отслабила решимостта му да живее?

Треслъв с радост щеше да сподели всичко това с Хефзиба и да моли за опрощение в нейните прегръдки, но за целта трябваше първо да й разкаже за Тайлър, а това бе нещо, което не можеше да стори.

Тя самата беше достатъчно зле. Макар Либор да бе този, който ги беше събрал с Треслъв, Треслъв на свой ред бе направил Либор по-важен за нея, отколкото преди. Между двама им винаги бе съществувала привързаност, но пра-пра-племенниците рядко са твърде близки със своите пра-пра-вуйчовци. И все пак, откакто бяха заедно с Треслъв, тази стара, донякъде формална топлота, бе прераснала в обич, дотам, че за нея той сякаш винаги беше някъде наблизо, напомняйки й за леля й Малки и превръщайки любовта й към Треслъв в почти семейна връзка. Тя също се укоряваше, че е позволила на други грижи да обсебят вниманието й, когато е трябвало да държи Либор под око.

Но тези други грижи не я оставяха намира. Убийството на арабското семейство в автобуса бе непоносимо събитие. Всички, които познаваше, бяха ужасени. Ужасени от името на арабите. Ужасени за тях. Но да, ужасени също така и в очакване на последствията. Навсякъде, независимо от начина, по който се обясняваше историята на ционизма, евреите се рисуваха като кръвожадни чудовища — било кръвожадни поначало, като завоеватели на чужди земи, или кръвожадни впоследствие, като резултат от събития, превърнали ги малко по малко в непознаващи милост същества. И все пак никой евреин не приветстваше смъртта на това арабско семейство нито по улиците, нито в уединението на дома си; еврейските жени не се събираха край кладенците, за да ликуват с възторжени викове, нито еврейските мъже танцуваха в синагогите, изразявайки своята признателност към Всевишния. Не убивай. Те можеха да разправят каквото си искат, всички тези клеветници и сеятели на омраза, заклеймяващи евреите като расисти и насилници, но тази заповед бе запечатана в сърцата на евреите.

А на еврейските войници?

Е, Майер Абрамски не беше еврейски войник. Той по никакъв начин не объркваше моралните й понятия. Тя съжаляваше единствено, че е бил пребит с камъни. Би предпочела да го види съден от евреи и намерен хиляда пъти за виновен. Той не е един от нас.

И едва след това пребит с камъни от онези, чийто морален облик бе очернил.

Разбира се, след време щяха да вдигнат паметник в негова чест. Заселниците също се нуждаеха от своите герои. Кои бяха тези хора? Откъде се бяха взели изведнъж? Те бяха чужди на образованието и възпитанието й. Нямаха нищо общо с еврейското, което тя познаваше. Бяха рожби на всеобщото безумие, от същата порода като атентаторите-самоубийци и като всички останали вещатели на Края на дните и поклонници на смъртта и апокалипсиса, а не деца на Авраам, чието име позоряха. Но как да кажеш това на онези, които наново се стичаха по лондонските улици и площади, готови със своите плакати и лозунги, сякаш смисълът на живота им се състоеше в призоваване към насилие срещу единствената страна в света, където мнозинството от населението беше еврейско, и които бяха разочаровани от всеки нов ден, който не им поднасяше основания да го правят.

Всичко беше започнало отначало. Електронната й поща преливаше от съобщения, в които се говореше за хули и заплахи. Един от прозорците на музея беше строшен с тухла. Шейсетгодишен ортодоксален евреин бе пребит на автобусна спирка в Темпъл Форчън^[1]. По стените на синагогите пак бяха започнали да се появяват графити, изобразяващи звездата на Давид, зачеркната със свастика. Интернет вреше и кипеше от лудост. Тя не можеше да понесе да разгърне вестник.

Случваше ли се нещо, или не?

Междувременно предстоеше медицинска експертиза за смъртта на Либор. И оставаха куп неотговорени въпроси в сърцата на онези, които го бяха обичали.

Тя имаше своята версия. Версията й беше, че Либор е отишъл да се разходи по здрач — самотна, меланхолична разходка, без съмнение, но все пак просто разходка — и е паднал. Случва се хората да падат. Не всичко е преднамерено.

Либор беше паднал.