Стив Бери
Наследството на Карл Велики (93)

92

Стефани се запита доколко уместен беше сигналът, подаден от Маккой. Смит отстъпи няколко крачки назад и се завъртя, опитвайки се едновременно да ги държи на мушка и да надникне през дупката на прозореца. Навън се размърдаха нови сенки. Смит пусна къс откос, който отнесе част от стената и остави дълбоки следи по дървената рамка. Маккой се хвърли към него.

Стефани беше сигурна, че Смит ще я застреля, но той се завъртя и заби приклада в корема й. Тя изпъшка и се прегъна на две. В следващия миг коляното му я улучи в брадичката. Тялото й се просна на пода.

Преди двамата да помръднат, Смит скочи между тях и прозореца, местейки дулото наляво и надясно. Очевидно не можеше да реши откъде ще дойде опасността. Навън не помръдваше нищо.

— Преди малко казах, че нямам интерес да ви убия, но нещата се промениха! — заплашително изръмжа той и размаха пушката.

Свита на пода, Маккой тихо стенеше.

— Може ли да се погрижа за нея? — попита Стефани.

— Тя е голямо момиче.

— Въпреки това ще я погледна — отвърна Стефани и коленичи до Даян, без да чака разрешението му.

— Няма да се измъкнеш от тук — мрачно промълви Дейвис.

— Доста смели думи — изръмжа Смит, но в гласа му потрепна несигурност.

Явно се чувстваше в капан.

Нещо тежко се блъсна във външната стена, близо до прозореца. Смит светкавично извъртя пушката натам. Стефани направи опит да се изправи, но получи силен удар с металния приклад, изохка и се строполи.

Никога през живота си не беше изпитвала такава болка. Бореше се за глътка въздух, опитвайки се да не повърне. Претърколи се по гръб и видя как Едуин Дейвис връхлита върху Чарли Смит с глух тътен.

Направи опит да се изправи, опитвайки се да преодолее болката. Смит продължаваше да държи пушката, но за момента не можеше да я използва. Вкопчени един в друг, двамата мъже се претърколиха сред отломките и се блъснаха в отсрещната стена.

Къде, по дяволите, бе Крос? Смит стисна гърлото на Дейвис с дясната си ръка, в лявата се появи ново оръжие — малък автоматичен пистолет.

— Достатъчно! — ревна той и заби дулото в шията на съветника.

Дейвис престана да се бори. Двамата бавно се изправиха, после Смит го блъсна на пода до Маккой.

— Всичките сте откачени! — изръмжа на пресекулки той. — Абсолютно луди!

Стефани бавно се надигна, мъчейки се да прогони мъглата от главата си. Смит отново грабна пушката. Нещата окончателно се объркаха. Двамата с Дейвис се бяха разбрали в никакъв случай да не нервират Смит. Но Дейвис беше направил точно това. Смит пристъпи към прозореца и внимателно надникна навън.

— Кой е той?

— Може ли да погледна? — с мъка преглътна тя.

Смит мълчаливо кимна. Стефани бавно се насочи към рамката на прозореца. Крос лежеше на верандата. От десния му крак бликаше кръв. Беше в съзнание, но очевидно изпитваше силни болки.

— Работи за Маккой — съобщи само с устни тя.

Смит отправи взор отвъд верандата, към кафявата трева на поляната и гъстата гора отвъд.

— Която е една лъжлива кучка! — изръмжа той.

Стефани събра остатъка от силите си и решително тръсна глава.

— Но тази кучка ти плати десет милиона долара!

Смит явно не хареса логиката на довода й.

— Изправен си пред труден избор, нали, Чарли? Досега винаги си имал последната дума при убийствата. Изборът е бил твой. Е, този път не е така.

— Не бъди толкова сигурна. Върни се на мястото си.

Тя се подчини, но не устоя на изкушението и попита:

— А кой е преместил Рамзи?

— Няма ли най-сетне да млъкнеш? — ядосано изсъска Смит, продължавайки да наднича през прозореца.

— Няма да го изпусна тоя тип! — изпъшка Дейвис, Маккой се обърна по гръб, показвайки изкривеното си от болка лице.

— В джоба… на палтото… — беззвучно размърда устни.

 

 

Малоун заслиза по стълбите зад портала. Имаше чувството, че върви към ешафода. По гърба му пробягаха тръпки на страх — нещо, крайно необичайно за него.

Долу се простираше огромна пещера. Таванът и голяма част от стените й бяха изсечени в леда. Познатата синкава светлина падаше върху оранжевата мачта на подводницата. Къс и заоблен корпус, плоска надстройка. Всичко беше покрито с дебел пласт лед. Стълбата преминаваше в покрита с керамични плочки пътека, която беше издигната на метър и половина над леда и достигаше далечния край на пещерата. Нещо като пристан, съобрази той.

Може би някогашно пристанище, излизащо в открито море?

Подобни ледени пещери имаше из цялата територия на Антарктида. Тази тук беше достатъчно голяма, за да побере няколко подводници.

Тласкани от неочакван импулс, двамата енергично закрачиха напред. Доротея продължаваше да стиска пистолета си, той — също. Въпреки че вече никой не ги заплашваше, недоверието им един към друг все още беше голямо.

Скалната част от стената беше гладка, с познатата украса и надписи. В основата й се виждаха каменни пейки. На една от тях седеше тъмна фигура. Малоун затвори очи, надявайки се, че това е само призрак. Но когато ги отвори, фигурата все още си беше там.

Седеше изправен, като останалите. Гърбът опираше в стената. Униформена риза в цвят каки, панталони в същата окраска, натикани във високи ботуши. До пейката лежеше тъмносиньо кепе.

Малоун предпазливо тръгна напред. В душата му се бореха противоречиви чувства, зрението му се замъгли.

Лицето беше същото като на онази снимка в Копенхаген, поставена редом със стъклената кутия с националния флаг, която висшите офицери на флота връчиха на майка му по време на траурната церемония. И която тя отказа да приеме.

Издължен нос, издадена брадичка, лунички. Късо подстригана прошарена руса коса. Широко отворени и сякаш замислени очи.

Тялото на Малоун се парализира от силата на шока. Устата му се разкриви.

— Баща ти? — шепнешком попита Доротея.

Той кимна. Острата стрела на болката прониза гърлото му и се спусна надолу. Сякаш някой го беше набучил на шиш.

— Просто са се предали на смъртта — прошепна тя. — Без палта, без никаква защита от студа. Излезли са навън, за да я приветстват.

Точно това са направили, помисли си той. Не са виждали смисъл да протакат агонията.

В скута на баща му се виждаше купчина листа. Подостреният молив изглеждаше така, както преди трийсет и осем години. Дясната му ръка лежеше върху купчината, сякаш да я предпази от разпиляване. Малоун бавно издърпа листовете. Имаше чувството, че осквернява нещо свято.

Едрият и равен почерк му беше до болка познат.

Гърдите му заплашваха да се пръснат. Реалният свят се разтопи в безумни фантазии. Напрегна се и се опита да прогони мъката, надигаща се в душата му. Не беше плакал никога през живота си. Нито когато се ожени, нито при раждането на Гари, нито при разпадането на брака си и ужасната новина, че не е биологичен баща на момчето. Но сега му се доплака. Прогони сълзите с прост, но ефикасен способ — просто си напомни, че те ще замръзнат още преди да се отлепят от клепачите.

С усилие на волята се концентрира върху листовете, които държеше в ръка.

— Би ли ги прочел на глас? — попита Доротея. — В тях може би има нещо, което засяга и баща ми.

 

 

Смит трябваше да убие и тримата и да се махне. След като се бе доверил на жена, на която не би трябвало, той вече работеше без информация, на сляпо. Кой беше преместил тялото на Рамзи? Беше го оставил в спалнята с намерението по-късно да го закопае някъде. Някой го беше свалил в мазето.

Гледаше през прозореца и се питаше дали навън има други хора. Нещо му нашепваше, че са сами. Просто предчувствие. На което той трябваше да се довери поради липсата на избор. Стисна пушката, готов да се завърти и да открие огън. Един къс откос ще е достатъчен и за тримата, а после ще довърши и онзи отвън.

След което ще зареже труповете.

Беше платил фермата в брой, под чуждо име. Нямаше как да го открият. Нека правителството се погрижи за почистването.

Стефани гледаше как дясната ръка на Дейвис бавно потъва в джоба на Маккой. Чарли Смит все още стоеше до прозореца. Беше сигурна, че ще ги застреля. На помощ не можеха да разчитат, тъй като подкреплението им лежеше на верандата с кървяща рана. Дейвис спря. Смит рязко извъртя глава, огледа ги, после отново насочи поглед навън. Дейвис измъкна ръката си. В нея проблесна 9-милиметров автоматичен пистолет.

Дано знае как да го използва, отчаяно си помисли тя.

Ръката с пистолета се отпусна, използвайки тялото на Маккой за прикритие. Дейвис очевидно си даваше сметка, че изборът им е ограничен. Трябваше да застреля Чарли Смит. Но да си даваш сметка за подобен акт и да го извършиш са две коренно различни неща. Самата тя бе убила човек за пръв път едва преди няколко месеца. За щастие тогава не разполагаше с никакво време за размисли и просто натисна спусъка. Но Дейвис беше лишен от този лукс. Той размишляваше. Положително искаше да го направи, но едновременно с това не му се щеше. Убиването е сериозна работа независимо от причините и обстоятелствата.

Тя с облекчение отбеляза хладната възбуда в погледа на съветника. Очите му не се отделяха от Чарли Смит, лицето му беше отпуснато, без никакво изражение. Какво ли може да му даде кураж, за да убие човек? Оцеляването? Твърде възможно. Милисънт? Със сигурност.

Дейвис вдигна пистолета и стреля. Куршумът прониза тесните гърди на Смит и го отхвърли към стената. Едната му ръка потърси опора в близката стена. Дейвис скочи на крака и продължи да стреля. Още четири куршума пронизаха противника им. Ушите й писнаха от оглушителните трясъци. После пълнителят свърши.

Тялото на Смит се сгърчи, разтърсено от конвулсии. Краката му бавно се подгънаха и той падна по очи. Претърколи се по гръб и утихна. Безжизненият му поглед се закова в тавана.