Стив Бери
Наследството на Карл Велики (86)

85

Приближиха се към дървената постройка. Тейпърел беше прав. След седемдесет години дъските и гредите бяха бели и свежи, сякаш току-що докарани от дъскорезницата. Главичките на гвоздеите блестяха без нито едно петънце ръжда. До вратата висеше навито на руло въже, което изглеждаше чисто ново. На двата прозореца имаше капаци. Към четирийсет квадратни метра, не повече, прецени Малоун. Широка стряха и стръмен ламаринен покрив, от който стърчеше железен комин. Край стената лежеше изкормен тюлен, сиво-черен на цвят. Мустаците под изцъклените очи си бяха на мястото. Изглеждаше така, сякаш просто лежеше да си почине.

Вратата нямаше брава. Той я бутна и свали слънчевите очила. От тавана висяха метални стелажи. Част от тях бяха заети от месото на тюлена и чифт снегоходки. Край една от боядисаните в кафяво стени се виждаха рафтовете от снимката. На тях бяха подредени познатите вече бутилки и консервени кутии с добре запазени етикети. На двата нара имаше кожени спални чували. Останалото също беше на мястото си — маса, столове, желязна печка и радиоапарат. Дори списанията от снимката бяха на масата. Всичко изглеждаше така, сякаш обитателите са излезли за малко и всеки момент ще се приберат.

— Страшничко — прошепна Кристел.

Той беше съгласен с определението.

При липсата на прах, микроорганизми и насекоми, които да разлагат органичните отпадъци, потта на немците със сигурност лежи някъде тук, върху замръзналия под, помисли си той. Заедно с микроскопичните люспици кожа и други телесни частици. Той буквално усети присъствието на нацистите, увиснало в неподвижния въздух.

— Дядо е бил в тази хижа — каза Доротея и махна към списанията на масата. — Виж, издания на „Аненербе“.

Малоун тръсна глава, да се отърси от неприятното чувство, и потърси с очи символа, издълбан на пода. Беше абсолютно същият като онзи на корицата, но в компанията на още един, по-грубо очертан.

— Това е нашият фамилен герб — обяви Кристел.

— По всяка вероятност дядо ти е оставил личния си печат — промърмори Малоун.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вернер.

Изправеният до вратата Хен явно разбра, защото грабна желязната маша, изправена до печката. Повърхността й беше гладка, без никакви следи от ръжда.

— Виждам, че знаеш отговора — отбеляза Малоун.

Хен мълчаливо натика плоската част на машата под дъските и рязко натисна. Те отскочиха, разкривайки тъмна дупка. В горния й край се виждаше стъпалото на дървена стълба.

— Как се сети? — попита Кристел, обръщайки се към Малоун.

— Тази хижа е построена на странно място. Неудобно за целта, значи крие нещо. Получих отговора, след като видях снимката в книгата.

— Ще ни трябват фенерчета — обади се Вернер.

— Имаме, в шейната навън. Помолих Тейпърел да ги сложи при екипировката заедно с комплект резервни батерии.

 

 

Смит се събуди в апартамента си. Часът беше 8:20. Денят беше започнал чудесно. Благодарение на Даян Маккой беше станал с десет милиона долара по-богат и бе получил възможността да обясни на Лангфорд Рамзи, че отношението към него трябва да бъде сериозно.

Включи телевизора и попадна на повторение на една от любимите му шоупрограми. Привличаха го трите секси вещици, които участваха в него. Лоши, но готини. Определения, които пасваха идеално и на Даян Маккой. Дамата се беше държала изключително добре по време на сблъсъка с Рамзи. Беше ясно, че е недоволна от ситуацията, иска повече и със сигурност знае как да го получи.

Видя как едната вещица напуска къщата. Какъв номер само! Изчезваш без следа от едно място, а след това изведнъж се появяваш на друго. И той действаше по същия начин. Промъква се, върши си работата и изчезва без следа. Мобилният му телефон издаде тих мелодичен звън. Номерът, който се изписа на екрана, му беше познат.

— Какво мога да направя за теб? — попита той.

— Малко допълнително почистване — отвърна ведро Даян Маккой.

— Денят изглежда подходящ — кимна Чарли.

— Двамата от Ашвил, които почти се добраха до Скофилд. Те работят за мен и знаят прекалено много. Бих искала да разполагаме с повече време за детайлите, но такова няма. Което означава, че те просто трябва да бъдат отстранени. Знам точно как ще го направим.

 

 

Доротея гледаше как Малоун се спуска в дупката. Какво ли беше открил дядо й? Бе приела да участва в тази експедиция след доста колебания, отчитайки риска и нежеланата лична намеса. Но сега беше доволна, че е тук. Пистолетът в раницата на няколко крачки от нея й даваше допълнителна сигурност. Беше прекалила по време на полета. Сестра й си играеше с нея, изваждаше я от равновесие, докосваше всеки оголен нерв. Беше крайно време да се вземе в ръце и да откаже да захапва въдицата.

Вернер стоеше до вратата редом с Хен. Кристел седеше на масичката с радиоапарата.

Фенерчето на Малоун светна.

— Тунел, който извива към планината — подвикна той.

— Дълъг ли е? — попита Кристел.

— Дълъг и доста широк.

Малоун се появи обратно и се насочи към вратата.

— Трябва да видя нещо.

Останалите вкупом го последваха.

— Интересуват ме онези ивици сняг и лед, които прорязват долината. А и голата земя между тях. — Ръката му махна към планината и снежната пътека с широчина седем-осем метра, която започваше от хижата и водеше към подножието й.

— Линията на тунела — обяви той. — Въздухът в него е много по-студен от този на повърхността, затова има и неразтопен сняг.

— Откъде знаеш? — попита Вернер.

— Сам ще се увериш.

Хен слезе последен по дървената стълба и се присъедини към останалите, които стреснато се оглеждаха. Изсечен в черната вулканична скала, тунелът представляваше права галерия с широчина приблизително седем метра. От тавана се излъчваше синкаво сияние, което предлагаше достатъчно светлина.

— Невероятно! — прошепна Кристел.

— Ледена шапка, оформила се преди хилядолетия — поясни Малоун и насочи лъча на фенерчето към пода. Големите камъни сякаш светнаха, отразявайки светлината. — Кварц — добави той. — Има го навсякъде. Обърнете внимание на формата. Предполагам, че и таванът е бил покрит с него, но в даден момент се е срутил. Останал е ледът и е образувал естествена арка.

Доротея се наведе и огледа камъните в краката си. Хен й помогна с второто фенерче.

— Прав си — обяви след секунди тя. — Това действително са отломки.

— Накъде води този тунел? — попита Кристел.

— Сега ще разберем.

Въздухът беше по-студен в сравнение с този на открито и Малоун погледна термометъра на китката си. Минус двайсет градуса по Целзий. Студено, но поносимо. По отношение на дължината беше прав — тунелът се простираше на седемдесет метра в недрата на планината, а подът му беше обсипан със ситно натрошен кварц.

Преди да се спуснат, бяха пренесли багажа в хижата, включително двете радиостанции. Всеки беше с раница на гърба. От фенерчетата нямаше нужда, фосфоресциращото сияние се оказа достатъчно.

Според приблизителните му изчисления леденият таван свършваше в подножието на планината. Пред тях се издигаше широка арка, оградена от черни и червеникави колони. Сводът между тях беше изпълнен с надписи на непознатия език, на който бяха написани и книгите. Той насочи фенерчето и веднага забеляза, че квадратните стълбове изтъняват към основата си. Гладко полираната им повърхност блестеше.

— По всичко личи, че сме на точното място — отбеляза Кристел.

Малоун пристъпи към две тежки врати е височина близо четири метра. Докосна спираловидната украса на повърхността им и кимна.

— Бронз.

Тежки греди препречваха вратите по ширината им, поддържани от дебели планки. На всяка имаше по шест масивни панти.

Той грабна по-близката греда и рязко я вдигна.

Хен натисна дръжката. Вратата се отвори. Малоун пристъпи прага, чувствайки се като Дороти в замъка на Оз. От вътрешната страна на вратата имаше същата спираловидна украса. Беше достатъчно широка да пропусне цялата група едновременно.

Това, което отвън приличаше на планина, покрита със сняг, на практика се оказаха три върха, разположени в кръг. Пропастите между тях бяха запълнени със синкав полупрозрачен лед — стар, твърд и напълно лишен от снежна покривка. Вътрешността явно някога е била облицована с грубо скрепени помежду си кварцови плочи, наподобяващи огромни оцветени прозорци. Голяма част от тях беше паднала, но онези, които все още бяха на мястото си, даваха достатъчно ясна представа за гениалното строителство. От три широки процепа струяха дебели синкави снопове, достатъчни за осветяването на огромното пространство.

Пред очите им лежеше един град.

 

 

Стефани прекара нощта в дома на Едуин Дейвис — скромен апартамент с две спални и две бани в комплекса „Уотъргейт“. Скосените стени, гредите по таваните с различна височина и многобройните ниши създаваха впечатлението за малко странен приложен кубизъм. Лишените от украса стени в цвят зряла круша предизвикваха доста особено, но не и неприятно чувство. Дейвис обясни, че не е пипал нищо и постепенно е свикнал със скромното обзавеждане в жилището си.

Бяха се прибрали във Вашингтон на борда на „Марийн 1“ заедно с президента и бяха успели да поспят няколко часа. Тя взе душ, а Дейвис я заведе да си купи дрехи в един бутик. Доста скъпо се оказа, но тя нямаше друг избор, тъй като онова, е което беше тръгнала от Атланта, беше в доста окаяно състояние. Бе заминала за Шарлот с увереността, че нещата ще приключат за двайсет и четири часа, но те се бяха проточили вече цели три дни. И краят не се виждаше. След душа и бръсненето Дейвис се преоблече в тъмносин панталон и бледожълта риза. Лицето му все още носеше следи от битката с убиеца, но вече изглеждаше доста по-добре.

— Можем да хапнем долу — предложи той. — Аз го правя постоянно, защото не мога да си сваря дори едно яйце.

— Президентът наистина ти е приятел — подхвърли тя, усещайки, че събитията от изтеклата нощ не излизат от главата на съветника. — Заради теб се излага на голям риск.

— Знам — пусна крива усмивка Дейвис. — Сега е наш ред.

Стефани не можеше да скрие възхищението си от този мъж. Оказа се, че той няма нищо общо е представата, която си беше изградила за него. Доста безразсъден по отношение на личната си безопасност, но в замяна на това всеотдаен.

Телефонът иззвъня и Дейвис вдигна слушалката. И двамата очакваха това обаждане. Дълбоката тишина в апартамента й позволяваше да чува всяка дума.

— Едуин — рече Даниълс. — Разполагам с координатите.

— Нека ги чуя.

— Сигурен ли си? Това е последният ти шанс. Имай предвид, че може и да не се върнеш.

— Дайте ми координатите.

Тя се сви. Президентът беше прав. Наистина имаше опасност да не оцелеят.

— Нека просто го направим — затвори очи Дейвис, замълча за момент и през стиснати зъби добави: — Сър…

— Добре, пиши.

Дейвис грабна лист и молив от плота до себе си и задраска.

— Много внимавай, Едуин — приключи с лека въздишка президентът. — Там има много неизвестни.

— И не може да се вярва на жени, нали?

— Радвам се, че го казваш ти, а не аз — засмя се Даниълс.

Дейвис остави слушалката и се втренчи в нея. Очите му излъчваха цял калейдоскоп от емоции.

— Ще трябва да останеш тук.

— Не си познал! — тръсна глава тя.

— Не си длъжна да го правиш.

Хладната му забележка я накара да се изсмее.

— Откога, Едуин? Нали ти беше този, който ме вкара в тази бъркотия?

— Сбърках.

Тя се приближи до него и докосна израненото му лице.

— В Ашвил щеше да убиеш невинен човек, ако не бях аз.

— Даниълс има право — нежно хвана ръката й той. Пръстите му трепереха. — Нещата са абсолютно непредвидими.

— По дяволите, Едуин. Целият ми живот е такъв.