Стив Бери
Наследството на Карл Велики (59)

58

Ашвил, Северна Каролина

10:40 ч.

Чарли Смит четеше досието на Дъглас Скофилд. Още преди година беше направил предварителните си проучвания, но за разлика от останалите Дъглас оставаше в графата „допълнителни мишени“. Вече не беше така. Плановете се бяха променили и той имаше нужда от освежаване на паметта.

След като напусна Шарлот, Чарли пое на север по магистрала 321, а в Хикъри се прехвърли на шосе 40, което водеше на запад към Смоуки Маунтънс. Вече беше направил справка в интернет, за да се увери, че информацията в досието все още е актуална. Доктор Скофилд щеше да говори на ежегоден зимен симпозиум, който този път се провеждаше в историческото имение „Билтмор“. Събитие, на което очевидно се събираха откачалки от цялата страна. Уфология, призраци, некрология, отвличания от извънземни, криптозоология бяха само част от темите за обсъждане. Макар и професор по антропология в Университета на Тенеси, Скофилд проявяваше подчертан интерес към паранормалното и беше автор на многобройни статии и няколко книги по темата. Смит не знаеше дали и кога ще получи заповед за елиминирането на Дъглас Скофилд и по тази причина не си беше правил труда да подготви цялостен план.

В момента беше паркирал колата си пред „Макдоналдс“, който се намираше на стотина метра от входа на имението „Билтмор“. Пръстите му небрежно прелистваха папката.

Скофилд беше човек с разностранни интереси. Обичаше лова и през зимните почивни дни редовно ходеше да стреля по елени и глигани. Предпочиташе арбалета, въпреки че притежаваше внушителна колекция от ловни оръжия. Смит все още носеше пушката, която беше задигнал от дома на Хърбърт Роуланд. Заредена и готова за стрелба, тя лежеше в багажника. Ей така, за всеки случай. Друга страст на Скофилд бяха риболовът и рафтингът, които обаче не се практикуваха по това време на годината.

Чарли зачете програмата на конференцията, опитвайки се да открие нещо, което би могло да се окаже полезно. Все още беше разтревожен от премеждията си през изминалата нощ. Онези двамата не бяха случайно там. Въпреки че изобщо не бе изгубил своята самонадеяност (в крайна сметка увереността в собствените сили е всичко), нямаше смисъл да се прави на глупак. Трябваше да е подготвен. Вниманието му беше привлечено от две точки в дневния ред и в главата му се родиха две нови идеи. Едната отбранителна, а другата — нападателна. Мразеше да насилва нещата, но нямаше как да признае пред Рамзи, че не може да се справи.

Измъкна мобилния телефон и набра номера в Атланта. Слава богу, че Джорджия е близо.

 

 

Малоун погледна Изабел и промърмори:

— Останаха ми само два патрона.

Тя се извърна към Хен, каза му нещо и той измъкна един пистолет изпод дрехата си и го хвърли долу. Малоун улови оръжието, после стори същото и с двата пълнителя, които го последваха.

— Добре сте се подготвили.

— Както винаги — заяви спокойно Изабел.

Малоун прибра пълнителите в джоба на якето си.

— Постъпи доста смело, като ми се довери — обади се Вернер.

— Нямах друг избор.

— И все пак.

Малоун хвърли кос поглед към Кристел и Доротея.

— Вие тримата се скрийте някъде — рече той, огледа се и махна към пространството зад олтара. — Там не е зле… — Изчака ги да изпълнят разпореждането и вдигна глава към Изабел. — Ще можем ли да хванем поне един от тях жив?

Хен вече беше изчезнал.

— Зависи от поведението им — сви безучастно рамене старицата.

Откъм църквата долетяха два изстрела.

— Улрих вече е ангажирал вниманието им — добави тя.

Малоун прекоси централната пътека, профуча през преддверието и излезе във вътрешния двор. Под арките отсреща се мерна фигурата на единия от нападателите. Денят си отиваше, температурата на въздуха рязко спадна.

Чуха се нови изстрели. Този път встрани от църквата.

 

 

Стефани напусна магистралата и пое по оживения булевард, който свършваше пред главния вход на „Билтмор“. Два пъти беше идвала тук, единия по Коледа, както сега. Имението се простираше на площ от хиляди декари, в центъра на която се намираше огромен френски замък. Няколко хиляди квадратни метра разгъната площ под формата на ренесансов замък, той беше най-голямата частна резиденция в Америка. Построен през 1880 г. от Джордж Вандербилт като място за почивка и уединение, днес се беше превърнал в претенциозна туристическа атракция, носталгичен спомен за безвъзвратно изгубения Златен век на Америка.

Вляво се виждаше комплекс от каменни и тухлени къщи със стръмни покриви и дървени веранди. Алеите между тях бяха павирани, от двете им страни се издигаха дървета. Богата коледна украса покриваше уличните лампи и клоните на боровете. Празничното осветление трябваше да прогони остатъците от краткия зимен ден.

— Това е Билтмор Вилидж — подхвърли тя. — Тук някога са живели работниците и прислугата. Вандербилт построил за тях отделно градче.

— Прилича ми на сцена от Дикенсов роман — промърмори Дейвис.

— Такава е била идеята — кимна тя. — Селце в английски стил. Сега там има множество магазини и кафенета.

— Добре познаваш мястото — отбеляза той.

— Едно от любимите ми е.

Пред очите им се появи ярко осветен „Макдоналдс“, изграден в тон с живописните къщички наоколо.

— Имам нужда от тоалетна — промърмори Стефани и насочи колата към паркинга.

— А пък аз — от един млечен шейк.

— Имаш доста странни хранителни навици — отбеляза тя.

— Приемам всичко, което може да ми напълни стомаха — сви рамене той.

Тя погледна часовника си. Единайсет и четвърт.

— Отбиваме се тук за малко, а след това продължаваме. Хотелът е на около километър и половина от портала.

 

 

Чарли Смит си поръча „Биг Мак“ без сосове и без лук, към който прибави порция пържени картофи и голяма кока-кола. Беше една от любимите му закуски. Тежеше седемдесет кила с мокри дрехи и нямаше никакви притеснения по отношение на калориите. Господ го беше дарил с бърз метаболизъм, който, прибавен към активния начин на живот, фитнеса три пъти в седмицата и здравословното хранене, вършеше работа. Да бе. Идеята му за фитнес се изчерпваше с набирането на вътрешния телефон на румсървиса и пренасянето на плика с храна за вкъщи от ресторанта до колата. Останалото натоварване дължеше на професията си.

Държеше апартамент под наем в предградията на Вашингтон, но рядко стоеше там. Нуждаеше се от корени. Може би вече бе време да купи някакъв имот. Като „Бейли Милс“ например. При последната среща с Рамзи се беше пошегувал, че му е хвърлил око, но идеята да стегне старата ферма в Мериленд и да заживее в нея съвсем не беше лоша. Може би малко странна, но заслужаваща внимание. Като тези къщички тук. Дори „Макдоналдс“ нямаше нищо общо с традиционните заведения от веригата. Беше оформен като стара книжарница, с пиано в залата за хранене, мраморен под и изкуствен водопад в дъното.

Той остави подноса си на една свободна маса. След като се подкрепи, щеше да отиде в „Билтмор Ин“, където вече си беше запазил стая за две нощи. Хотелът беше лъскав, с високи цени. Но Чарли Смит винаги беше предпочитал най-доброто. Защото го заслужаваше. Освен това Рамзи поемаше всички разноски. Какво му пукаше за цените?

В програмата на конференцията беше отбелязано, че Дъглас Скофилд ще прочете основния доклад утре вечер, по време на официалната вечеря. Преди събитието щеше да има коктейл във фоайето на хотела.

Досега само беше чувал за имението „Билтмор“. Може би трябваше да обиколи замъка и да види с очите си как са живели някога представителите на другата част от човечеството. Да открадне някои идеи, свързани с вътрешното обзавеждане. В крайна сметка можеше да си позволи високо качество. Кой казва, че убийството не струва скъпо? От изпълнението на мокри поръчки и разумни инвестиции Чарли беше натрупал близо двайсет милиона долара. И наистина имаше намерение да изпълни онова, което беше подхвърлил на Рамзи при последната им среща: възнамеряваше да преустанови дейността си, макар че изпитваше огромно удоволствие от нея.

Намаза сандвича си с малко горчица и кетчуп. Винаги внимаваше с подправките и ги използваше в минимални количества, само за вкус. Докато дъвчеше, очите му обикаляха заведението. Посетителите бяха главно туристи, решили да прекарат Коледа сред природата и да попазаруват в многобройните магазинчета.

Добре, дори отлично. Навалицата е най-доброто прикритие.

 

 

В съзнанието на Малоун се очертаха два проблема. Първо, срещу него имаше двама въоръжени мъже — някъде там, в зле осветения вътрешен двор. И, второ, беше принуден да разчита на съюзници, които не му вдъхваха никакво доверие.

Плюс още две неща, които се нуждаеха от сериозен анализ.

Първо, Вернер Линдауер. Аз знаех, че хер Малоун е тук и е въоръжен. Откъде го знаеше, приятелю? При размяната на кратките реплики между двамата Малоун изобщо не спомена името си. Откъде тогава го знаеше Вернер? Никой в църквата не го беше назовал по име.

И, второ, стрелецът. Изобщо не се беше притеснявал, че в храма може да има и други хора. Които в крайна сметка застреляха партньора му. Кристел му беше дала да разбере, че е споменала пред майка си за Осо. Спокойно би могла да спомене и за неговата поява там. Но това не обясняваше нито присъствието на Вернер Линдауер, нито факта, че го познава по име. Ако се окажеше, че информацията е дело на Кристел, това означаваше съвсем друго равнище на сътрудничество между членовете на фамилията Оберхойзер. Сътрудничество, за което изобщо не беше подозирал. Събрани заедно, тези факти означаваха само едно: проблеми.

Спря на място и се заслуша във воя на вятъра. Снегът се сипеше над двора. Нищо не помръдваше. Леденият въздух изгаряше гърлото и дробовете му. Не би трябвало да дава воля на любопитството си, но нямаше сили да спре. Вече подозираше какво се случва, но трябваше да бъде сигурен.

 

 

Доротея не отделяше очи от Вернер, който уверено стискаше получения от Малоун пистолет. За последните двайсет и четири часа бе разбрала много за този човек. Неща, за които дори не беше подозирала.

— Излизам навън — обяви Кристел.

— Видях как го гледаш — не устоя на изкушението Доротея. — Ти си влюбена в Малоун.

— Той се нуждае от помощ.

— От твоята помощ?

Кристел само поклати глава и излезе.

— Добре ли си? — подхвърли Вернер.

— Ще бъда добре, когато всичко свърши. Нямам доверие нито на майка ми, нито на Кристел. Ти също знаеш, че допускаме грешка.

Студът ставаше нетърпим и тя неволно се сгуши във вълненото си палто. Бяха изпълнили желанието на Малоун да се скрият в нишата зад олтара. Руините на църквата излъчваха някаква мрачна обреченост. Нима дядо й наистина беше открил отговорите именно тук?

— Можем да го направим — хвана ръката й Вернер.

— Нямаме друг избор — направи гримаса тя. Планът на майка й определено не й харесваше.

— Или ще извлечеш максимална полза от ситуацията, или ще се бориш с нея, но в своя вреда. За другите това няма значение, но за теб би трябвало да е важно.

В думите му пролича известна несигурност.

— Онзи тип наистина беше изненадан от нападението ти — подхвърли тя.

— Предупредихме го, че ще има една-две изненади — сви рамене Вернер.

— Да, вярно.

Денят си отиваше. Сенките във вътрешността на храма се удължиха, студът се усили.

— Той така и не повярва, че може да умре — добави Вернер.

— Грешката си е негова.

— А Малоун? Мислиш ли, че разбира какво става?

Доротея се поколеба. Спомни си с какви опасения го беше посрещнала оня ден в манастира.

— Дано — промърмори след кратка пауза тя.

 

 

Малоун се промъкна към едно от помещенията, които гледаха към вътрешния двор. Сред покритите със сняг руини той направи бърз преглед на възможностите, с които разполагаше. Сега вече имаше пистолет с достатъчно муниции. Защо да не прибегне до тактиката, която беше имала успех с Вернер? Стрелецът отсреща вероятно щеше да тръгне към църквата, а това означаваше да попадне в капана.

— Той е там, вътре! — разнесе се приглушен мъжки глас.

Малоун предпазливо надникна. Във вътрешния двор се беше появил вторият стрелец. Вървеше откъм късата страна. Подмина входа на църквата, зави зад ъгъла и се насочи право към него. По всяка вероятност Улрих Хен не беше успял да го спре. Мъжът вдигна оръжието си и натисна спусъка. Куршумът попадна в стената над главата на Малоун, който бързо се дръпна назад.

Разнесе се още един изстрел. Този път куршумът мина през отвора на вратата и рикошира край ушите му с противно бръмчене. Стреляше се от другата страна на двора. Очите му бързо обходиха помещението. Прозорци нямаше, а покривът беше здрав. Това, което допреди миг изглеждаше надеждно укритие, изведнъж се превърна в сериозен проблем. Нямаше път навън. Беше попаднал в капан.