Стив Бери
Наследството на Карл Велики (9)

8

Мериленд, 0:15 ч.

Къщата беше пуста, в гората наоколо нямаше никой. Но вятърът продължаваше да носи името му.

Рамзи.

Той се закова на място. Не беше глас, а по-скоро неясен шепот, подет от зимния вятър. Адмиралът бе влязъл в къщата през отворената задна врата и в момента стоеше в просторно помещение, чиито мебели бяха покрити с мръсни кафяви чаршафи. През прозорците в дъното се виждаше част от широка поляна. Той стоеше неподвижно и се ослушваше напрегнато. След известно време реши, че така му се е причуло.

Лангфорд Рамзи.

По дяволите! Наистина ли някой го викаше по име, или всичко беше плод на въображението му в тази зловеща обстановка?

След речта в клуба той се бе качил на колата и бе потеглил насам. Без компания, без униформа. Като началник на военноморското разузнаване трябваше да бъде незабележим. По тази причина избягваше както официалното облекло, така и служебната лимузина с шофьор. Нищо по замръзналата земя около къщата не сочеше скорошни посещения. Макар и силно ръждясала, бодливата тел на оградата изглеждаше непокътната. Самата къща беше отдавна изоставена, със счупени стъкла на прозорците и продънен покрив, без следи и някакви опити за ремонт. По негово мнение тя беше строена някъде през XIX век. Някога елегантната лятна резиденция днес се беше превърнала в развалина.

Вятърът продължаваше да вие. Според метеорологичната прогноза снегът най-сетне се беше преместил на изток. Рамзи сведе очи към дървения под. Върху пластовете мръсотия личаха единствено неговите стъпки.

Навън нещо издрънча. Счупено стъкло? Звън на метал? Трудно беше да се каже.

Стига вече. Край на глупостите. Разкопча палтото си и измъкна автоматичния валтер. Предпазливо тръгна наляво по дълъг и тъмен коридор. По гърба му полазиха тръпки. До слуха му долетя нов звук. Стържене, някъде вдясно. Последвано от металическо подрънкване откъм задната част на къщата. Явно компанията му се състоеше от двама души.

Адмиралът продължи бавно напред. Една бърза атака може би щеше да му свърши работа, още повече, че човекът в дъното на коридора продължаваше да демонстрира присъствието си с ритмично потракване.

Той си пое въздух, вдигна пистолета и влетя в кухнята. На плота на срещуположната стена, на три метра от него, се беше покатерило куче. Доста едър екземпляр от смесена порода, с увиснали уши и тъмна козина, изсветляваща към корема. Гърдите и муцуната му бяха бели. Песът изръмжа и заплашително оголи зъби. Задните му крака се стегнаха за скок. Откъм предната част на къщата се разнесе лай.

Две кучета?

Песът пред него скочи от плота и избяга през вратата. Той се върна във вестибюла точно навреме, за да зърне друго куче, което изскочи през прозореца. От гърдите му излетя въздишка на облекчение.

Рамзи.

Сякаш вятърът оформяше гласни и съгласни, превръщаше ги в говор. Тих и неясен, но говор. Наистина ли беше така? Прогони тези глупости с огромно усилие на волята и започна оглед на стаите от другата страна на вестибюла. Още увити с чаршафи мебели, още подгизнали от влага тапети. Само старото пиано не беше покрито. Покритите със зебло картини на стената приличаха на заковани прозорци. Той се приближи и повдигна зеблото. Литографии, изобразяващи различни моменти от Гражданската война. Едната от Монтичело, другата от Маунт Върнън.

Премина в трапезарията. Поколеба се за миг, съвсем ясно си представи групичка бели мъже преди два века, които обядват на масата, отрупана с вкусни ястия — най-вероятно апетитни говежди пържоли и домашно омесена питка. А след това се прехвърлят в салона за чаша уиски със сода. Там играят традиционната партия бридж, а разпаленият мангал край масата изпълва въздуха с аромат на евкалипти. Разбира се, по същото това време предците на Рамзи зъзнат в бараките за роби.

Погледна към дългия коридор, в дъното на който се виждаше затворена врата. Отиде да провери стаята. Дъските на пода бяха покрити с дебел слой прах.

Рамзи.

Този път не беше вятърът. Установил посоката, той се втурна към един покрит стол и смъкна чаршафа. Облак прах се вдигна във въздуха. Върху изгнилата дамаска лежеше магнетофон. Касетата се беше извъртяла някъде до половината.

Пръстите му се стегнаха около ръкохватката на пистолета.

— Виждам, че най-сетне си открил призрака ми — долетя глас зад гърба му.

Рамзи рязко се обърна. На прага стоеше нисък мъж, близо петдесетгодишен, с кръгло лице и бяла като снега навън кожа. В черната му, сресана на път коса блестяха сребристи нишки. Мъжът се усмихваше. Както винаги.

— Какъв е този театър, Чарли? — изръмжа Рамзи, докато прибираше пистолета си.

— По-приятен от едно банално „здрасти“, освен това обичам кучета. Явно тук им харесва.

Работеха заедно вече петнайсет години, но Рамзи така и не научи истинското му име. Познаваше го като Чарлс К. Смит-младши, с ударението на младши. Веднъж го попита за Смит-старши и в отговор получи половинчасова лекция по фамилна история, която почти със сигурност беше пълна измислица.

— Кой е собственик на това място? — попита Рамзи.

— Аз. Купих го преди месец. Сигурен съм, че къща в провинцията е добра инвестиция. Мисля да й направя основен ремонт и да я давам под наем. Измислил съм й и име: „Бейли Милс“.

— Малко ли ти плащам?

— Човек се нуждае от разнообразие, адмирале. Не мога да разчитам единствено на заплатата. Старостта наближава, а за нея трябват средства. Един от начините да се сдобия с тях е фондовата борса, друг — търговията с недвижими имоти.

— За ремонта на тази развалина ще ти трябва цяло състояние.

— Казаното ме подсеща за една важна информация, която наскоро прочетох. Поради неочаквания скок в цената на горивата, по-високите транспортни разходи и общото увеличение на цените лихвените проценти ще се повишават изключително бавно. Въпреки че правим всичко възможно за намаляване на разходите, без да влошаваме качеството на услугите, нашите акционери настояват за приемлива норма на печалба.

— Дрънкаш глупости, Чарли.

— Освен това платих куп пари за този имот и се нуждая от още средства.

На хартия Смит получаваше заплата срещу специализирани услуги в областта на наблюдението. Главно в чужбина, където законите срещу подслушването и други форми на проследяване не са толкова стриктни. Особено в Централна Азия и Близкия изток. По тази причина Рамзи изобщо не се притесняваше от сумите, които искаше Чарли.

— Добре, прати ми сметката. А сега е време за действие.

Беше доволен, че подготвителната работа беше свършена предварително, в рамките на годината. Досиетата бяха готови, плановете — утвърдени. Той знаеше, че шансът ще се появи. Не как и кога, а само, че ще се появи.

И това наистина се беше случило.

— Започваме с главния обект, както говорихме. После се местим на юг и се заемаме с другите двама.

— Слушам, капитане! — шеговито отдаде чест Смит. — Ще разпънем платната и ще хванем попътния вятър.

Какъв идиот, господи.

— Никакви контакти помежду ни преди края на операцията. Искам чиста работа, Чарли. Много чиста.

— Връщаме парите, ако не получите гарантираното удовлетворение — продължи да рецитира Чарли. — Задоволяването на нуждите на клиента е наша първа грижа.

Някои хора умеят да композират музика или да пишат романи, други рисуват или ваят скулптури. А Смит убиваше. Чисто и бързо, с ненадминат талант. Ако не беше този талант, ако Чарли Смит не беше най-добрият убиец на света, Рамзи отдавна щеше да го гръмне в идиотски ухилената физиономия. Но сега трябваше да го убеди във важността на предстоящата операция.

За целта измъкна валтера, свали предпазителя и навря дулото в лицето на Смит. Беше с двайсетина сантиметра по-висок и това му позволяваше да го гледа от горе на долу.

— Внимавай да не прецакаш нещата, Чарли! — заплашително изръмжа той. — Позволявам ти да мелиш глупости, но сега ме чуй добре: не прецаквай нещата!

Смит театрално вдигна ръце.

— Не ме бийте, госпожице Скарлет, моля ви! Много ви моля…

Изрече тези думи с изтънял глас, груба имитация на актрисата в стария филм.

Рамзи не обичаше расистките закачки и дулото остана на сантиметър от лицето на Смит.

— Хей, адмирале, я се стегни — ухили се Чарли.

А Рамзи неволно се запита какво може да изкара от релсите тоя тип. После прибра пистолета.

— Имам един въпрос — обади се след секунда Смит. — Много сериозен въпрос.

Рамзи очаквателно го погледна.

— Боксерки или слипове?

Мили боже! Рамзи се обърна и напусна стаята.

— Кажи, адмирале — изкиска се зад гърба му онзи. — Боксерки или слипове? Или си от онези, които си развяват карантиите? Според Си Ен Ен десет процента от гражданите на тази страна не носят бельо. Аз съм един от тях. Обичам да ми е проветрено.

Рамзи продължаваше да крачи към изхода.

— Нека силата да е с теб, адмирале — извика зад гърба му Смит. — При джедай като мен няма празно. Бъди спокоен. Докато мигнеш, всички ще бъдат мъртви.