Стив Бери
Наследството на Карл Велики (37)

36

Аахен

17:00ч.

Малоун се наслаждаваше на добрия обяд. Ресторантът се намираше в дъното на триъгълния Марктплац, точно срещу сградата на общината. Преди да дойдат тук, влязоха в магазина за сувенири и купиха няколко справочника. После навлязоха в лабиринта на тесни павирани улички, от двете страни на които се издигаха солидни богаташки къщи, напомнящи за средновековието, макар че повечето от тях бяха построени преди петдесетина години, след унищожителните бомбардировки на Аахен по време на Втората световна война. Студеното време не пречеше на хората, които се тълпяха в магазините да избират коледни подаръци.

Изпития продължаваше да ги следи. В момента беше заел позиция в насрещното кафене. Малоун поиска маса в близост до прозореца, с добра видимост към площада.

Замисли се за преследвача. Фактът, че беше сам, сочеше две неща. Следенето беше дело или на аматьори, или на хора, които нямаха достатъчно средства, за да наемат професионална помощ. А може би Изпития се считаше за толкова добър, че не допускаше да бъде разкрит? Често се беше сблъсквал с прекалено самоуверени оперативни агенти.

Вече беше успял да прелисти три от справочниците. Кристел беше права. Карл Велики наистина бе считал църквата за своя „нов Йерусалим“. Векове по-късно Барбароса беше признал същото, дарявайки големия позлатен канделабър. В една от книгите имаше превод на надписа, който беше забелязал върху външния кръг на канделабъра. Тук се появяваш ти в картината, о, Свещени Йерусалим, небесен Цион, молитвен Храм на мира и надеждите за блаженство.

По-нататък се цитираше Ноткер, историк от IX век, който твърдеше, че Карл Велики е изградил храма „съгласно личните си представи“ за дължина, широчина и височина, обединени по символичен начин. Строителството започнало някъде между 790 и 800 г. след Христа, а храмът бил осветен на 6 януари 805 г. от папа Лъв III в присъствието на императора.

Малоун разгърна поредния справочник и вдигна глава.

— Предполагам, че имате задълбочени познания за времето на Карл.

— Това ми е специалността — отвърна Кристел и вдигна чашата с вино. — Управлението на Каролингите е преходен период за западната цивилизация. Преди тях Европа представлявала врящ котел от враждуващи племена, дълбоко невежество и пълен политически хаос. Карл създава първата централизирана държава северно от Алпите.

— Но след него всичко рухва. Империята се разпада, разкъсана и унищожена от сина му, а след това и от внуците му.

— Идеите му обаче са живи. Според него основната цел на държавата е да се грижи за благосъстоянието на своите поданици. За него селяните са разумни човешки същества, които заслужават внимание. Той управлява не за прослава, а в името на общото благо. Често твърди, че мисията му е да съхрани империята, а не да я разширява.

— И въпреки това е завладявал нови територии.

— Минимално и само с определена цел. Той е бил революционер в почти всяко свое начинание. Владетелите от неговата епоха са бойци и копиеносци, докато той е събирал учени и просветители.

— Но всичко потъва в забрава и през следващите четиристотин години Европа затъва в мрак. Промените започват едва след този дълъг период.

— Такава е съдбата на всички велики владетели — кимна Кристел. — Наследниците на Карл не притежавали неговата мъдрост. Той имал много съпруги, създал десетки деца. Никой не знае точния им брой. Първородният му син Пипин бил гърбав и това го лишило от шансове да наследи трона.

Споменаването на този недъг накара Малоун да си спомни за изкривения гръбнак на Хенрик Торвалдсен. Какво ли правеше датският му приятел? Той със сигурност бе чувал за Изабел Оберхойзер, а може би я познаваше и лично. Малко повече информация щеше да му бъде от полза. Но Торвалдсен щеше да попита защо все още е в Германия. Самият той нямаше отговор, затова беше излишно да търси услугите му.

— На по-късен етап Пипин бил лишен от наследство, тъй като новите съпруги на Карл родили здрави и жизнени момчета — добави Кристел. — Пипин се превърнал в заклет враг на баща си, но умрял преди него. В крайна сметка Луи бил единственият син на императора, който оцелял. Бил кротък, дълбоко религиозен, с влечение към науката, ненавиждал битките и му липсвало постоянство. На по-късен етап бил принуден да абдикира, предавайки властта в ръцете на тримата си синове. През 841 година те разделили империята помежду си. Едва в края на десети век тя била обединена отново от Ото Първи.

— И той ли е прибегнал до помощта на Светите люде?

— Никой не знае. Свидетелство за пряката им намеса в европейската култура са само контактите им с Карл. За тях се говори единствено в дневника на Айнхард, с който разполагам.

— Тогава как всичко е било запазено в тайна?

— Дядо е казал единствено на баща ми. Но той очевидно не му е обърнал внимание, защото не е бил наясно дали това не са поредните фантазии на объркания му ум. По-късно се свързал с американците. Но нито той, нито американците имали възможност да надникнат в книгата от гроба на Карл, в която се крият всички подробности. Книгата, която е притежание на Доротея. Така тайната била запазена.

— Тогава как дядо ви е открил нещо в Антарктида? — бързо попита той.

— Не знам. Но съм сигурна, че го е направил. Нали видяхте камъните?

— Кой ги притежава в момента?

— Най-вероятно Доротея. Със сигурност не е искала да попаднат у мен.

— Затова ли унищожи витрините с колекцията на дядо ви?

— Сестра ми никога не се е интересувала от онова, в което е вярвал дядо. И е способна на всичко.

Доловил леда в гласа й, Малоун реши да не я притиска повече. Сведе поглед към справочника пред себе си и се задълбочи в някаква скица на храма, която обхващаше вътрешните дворове и съседните сгради.

Комплексът с почти фалическа форма граничеше със стара леярна, превърната днес в хранилище, в което се влизаше през тясна вътрешна врата. Показана беше само двойната външна врата, през която бяха влезли преди малко. Тук тя имаше име — Вълчият портал.

— За какво мислите? — попита Кристел.

Въпросът го накара да вдигне глава.

— За книгата на Айнхард, която е у вас. Разполагате ли с пълен превод от латински?

— Да, имам го в компютъра си в „Райхсхофен“ — кимна тя. — Но от него няма кой знае каква полза. Айнхард говори за срещите на Наблюдателите с Карл. Важната информация най-вероятно се намира в книгата на Доротея. Нея Айнхард нарича „пълно обяснение“.

— Но дядо ви положително се е запознал с това обяснение.

— По всяка вероятност е така, но не можем да бъдем сигурни.

— Тогава какво ще стане, след като приключим с търсенето? Ние не разполагаме с книгата на Доротея.

— Мама очаква точно тогава да заработим заедно. Всяка от нас има своята роля, но задължително трябва да си сътрудничи с другата.

— Но вие и двете отчаяно се стремите да се сдобиете с всичко, за да нямате нужда една от друга.

Как успях да се забъркам във всичко това, отчаяно си помисли той.

— За мен наследството на Карл Велики е единственият начин да науча каквото и да било. Доротея вярва, че отговорът е в търсенията на „Аненербе“, но аз съм на друго мнение.

— Май знаете отлично какво мисли сестра ви — любопитно я погледна Малоун.

— Бъдещето ми е на карта. Защо да не науча всичко, което мога?

Тази стилна жена нямаше никакви колебания по отношение на езика и начина на изразяване. Беше умна, красива и интересна и все пак нещо около Кристел Фалк изглеждаше не на място. Обзе го същото чувство, което изпита при първата си среща с Касиопея Вит във Франция миналата година. Привличане, смесено с предпазливост.

С какво го привличаха силните жени, изтъкани от дълбоки противоречия? Бившата му съпруга Пат също беше трудна личност. Такива бяха и всички партньорки, с които беше имал отношения след развода, включително Касиопея. А сега и тази немска наследница, която притежаваше красота, ум и кураж.

Извърна глава към прозореца и насочи поглед към сградата на кметството в неоготически стил с остри кули в двата края. На едната от тях имаше часовник, който показваше пет и половина. Кристел проследи погледа му.

— Нека ви разкажа една история. Храмът се намира точно зад кметството. Карл ги свързал с вътрешен двор, заобиколен от сградите на двореца. През четиринайсети век, когато била построена общината на Аахен, входът бил преместен от северната страна, гледаща към вътрешния двор, на южната, гледаща насам. Направили го в чест на новата гражданска независимост. Хората имали друго самочувствие и символично обърнали гръб на църквата. — Тя посочи към фонтана в центъра на Марктплац. — Статуята отгоре е на Карл. Забележете, че и тя е с гръб към храма. Ново утвърждение на свободния дух, този път от седемнайсети век.

Малоун се възползва от поканата и погледна навън към заведението, от което дебнеше Изпития. Сградата с дървена облицовка напомняше английски пъб. Вслуша се в околната многоезична глъч, примесена с потракването на прибори. Внезапно откри, че вече не възразява — нито открито, нито вътрешно, вече не търси аргументи за продължаващото си присъствие тук. Вместо това в главата му се появи нова идея. Студената хладина на оръжието в джоба му го караше да се чувства по-сигурен. В същото време не забравяше, че са му останали само пет патрона.

— Можем да го направим — промълви тя.

— Ние? — обърна се да я погледне той.

— Да. Важното е да го направим именно ние.

Очите й светнаха в очакване. Но Малоун отново беше обзет от съмнения.