Стив Бери
Наследството на Карл Велики (39)

38

Аахен

18:15 ч.

Малоун последва групата туристи, която се насочи към централния октагон. В храма беше поне с петнайсет градуса по-топло и той изпита чувство на облекчение. Екскурзоводката даваше своите обяснения на английски пред групата от двайсетина души, струпала се около нея. Изпития го нямаше сред тях. По неизвестни причини сянката им беше решила да остане навън. Предпазливост, вероятно предизвикана от затвореното пространство. За която със сигурност беше допринесла и липсата на навалица. Столовете под купола бяха празни. Освен групата в храма имаше не повече от десетина посетители.

Блесна светкавица, която за миг освети белите стени. Един от служителите се насочи към жената с фотоапарата.

— Тук снимането се заплаща — прошепна Кристел.

Жената извади някакви банкноти. Служителят ги прибра и й подаде пластмасова гривна.

— Сега вече всичко е законно, а?

— За поддръжката на храма трябват пари — усмихна се Кристел.

Обясненията на екскурзоводката се покриваха почти сто процента с написаното в туристическите справочници. Малоун пожела да се включи в групата по друга причина: хората с платени билети получаваха достъп до някои забранени за обикновената публика места — най-вече до второто ниво, където беше изложен императорският трон.

Последваха групата в един от седемте странични параклиса. Този беше на свети Михаил, реставриран съвсем наскоро. Срещу мраморния олтар бяха наредени дървени пейки. Малоун забеляза врата в северната стена. Според справочниците именно това би трябвало да бъде вторият изход. Тежките дървени крила бяха плътно затворени. Насочи се с нехайна походка натам. Монотонният глас на екскурзоводката бавно заглъхваше зад гърба му. Протегна ръка и натисна дръжката. Беше заключено.

— Какво правите? — попита Кристел.

— Решавам вашия проблем.

Отново се присъединиха към групата, която мина покрай олтара и се насочи към мястото на църковния хор — то също беше с платен достъп. Малоун спря в средата на октагона и вдигна поглед към мозаечния надпис, който обикаляше парапета над арките. Черни латински букви на златист фон. Кристел носеше плика със справочниците. Той бързо откри онзи, който му трябваше: тънка брошура със заглавие Кратък справочник за Аахенската катедрала. В нея фигурираше и латинският надпис:

CUM LAPIDES VIVI PACIS CONPAGE LIGANTUR INQUE PARES NUMEROS OMNIA CONVENIUNT CLARET OPUS DOMINI TOTAM QUI CONSTRUIT AULAM EFFECTUSQUE PUS DAT STUDIIS HOMINUM QUORUM PERPETUI DECORIS STRUCTURA MANEBIT SI PERFECTA AUCTOR PROTEGAT ATQUE REGAT SIC DEUS HOC TUTUM STABILI FUNDAMINE TEMPLUM QUOD KAROLUS PRINCEPS CONDIDIT ESSE VELIT

Интересът му не остана незабелязан от Кристел.

— Това е от освещаването на храма — прошепна тя. — Оригиналният надпис е бил изписан с боя. Мозайката е направена доста по-късно.

— Но текстът е от времето на Карл, нали? — попита той. — Разположен на същото място?

— Доколко ми е известно, точно така — кимна тя.

— Историята на това място прилича на брака ми — усмихна се той. — Никой нищо не знае.

— А какво стана с фрау Малоун?

В гласа й прозвуча нескрито любопитство.

— Фрау Малоун стигна до заключението, че хер Малоун е голям досадник.

— Може би е била права.

— Пам беше права винаги и за всичко, повярвайте ми — рече с усмивка той. Но вътре в себе си добави и заключението, до което беше стигнал доста години след развода: почти. За сина им беше сбъркала. Разбира се, той нямаше никакво намерение да обсъжда кой е бащата на Гари с тази непозната жена.

Отново насочи вниманието си към надписа. Мозайките, мраморният под и покритите с мраморни плочи стени бяха на по-малко от двеста години. По времето на Карл, което бе и времето на Айнхард, каменните стени на храма били груби и покрити с боя. Но съветът на Айнхард да се започне с новия Йерусалим беше практически неизпълним просто защото тук нямаше нищо, което да е оцеляло след хиляда и двеста години. Въпреки това Херман Оберхойзер беше успял да разреши загадката. Как иначе би открил всичко останало? Отговорът явно се криеше някъде между тези стени.

— Трябва да настигнем групата.

Забързаха след последните посетители и стигнаха прохода точно когато екскурзоводката се готвеше да окачи кадифения шнур на мястото му. На няколко крачки по-навътре групата беше заобиколила стъклена витрина, в която беше изложен позлатен реликварий, стъпил на издължени крачета, отстоящи на около метър над пода.

— Гробницата на Карл — прошепна Кристел. — Построена е през тринайсети век и съхранява костите на императора. Деветдесет и две на брой. Други четири се намират в хранилището, а останалите са изчезнали.

— Броени са, така ли?

— В реликвария се пази дневник, в който се регистрират всички отваряния на гробницата от 1215 година насам. Да, костите се броят изключително внимателно.

Тя го поведе към мемориалната плоча до гробницата.

— Тук е погребан император Ото III. Предполага се, че в този храм лежат тленните останки на още петнайсет владетели.

Екскурзоводката отговаряше на въпроси, свързани с живота на Карл Велики, а туристите правеха снимки. Малоун насочи поглед към мястото на хора: пространство с класически готически форми, чиито бели стени сякаш се разтваряха в стъклата нагоре.

После насочи вниманието си към галерията на втория етаж, която обикаляше над централния октагон. След като разгледа чертежите в справочника, той стигна до заключението, че добрата точка за наблюдение се намира именно горе, на галерията пред мястото на хора. От там се надяваше да види това, което му убягваше. И се оказа прав. Всичко на второто ниво беше свързано. Дотук добре.

Групата се насочи към главния вход и започна да се изкачва по стълбището, което започваше непосредствено до него. Екскурзоводката го нарече „императорското стълбище“. То се извиваше плавно нагоре, всяко от белите му стъпала беше порядъчно протъркано. Жената придържаше отворената вратичка от ковано желязо и обясняваше на преминаващите край нея хора, че единствено свещените римски императори са имали достъп горе.

Стълбището излизаше на просторна галерия над централния октагон. Вниманието на групата бе привлечено от грубо издялани стъпала от камък, носилка, стол и малък олтар. Странната композиция беше оградена с верига от ковано желязо.

— Това е тронът на Карл Велики — тържествено обяви екскурзоводката. — Намира се тук, на горното ниво. Издигнат е по примера на византийските съдилища и като тях е разположен точно по централната ос на храма, срещу олтара, и гледа на изток.

Малоун се заслуша в подробностите. Тронът бил направен от четири къса пароски мрамор, съединени с обикновени бронзови скоби. Каменните стъпала били изрязани от древна римска колона.

— Стъпалата са шест, за да отговарят на водещите към трона на Соломон, описани в Стария завет. Соломон е първият владетел, който строи религиозен храм, първият, който сяда на трон, и първият, който управлява в условията на траен мир. Всичко това е постигнато и от Карл в Северна Европа.

В съзнанието на Малоун се появи част от текста, написан от Айнхард: Но пътят към небето ще се открие само на онези, които правилно оценят трона на Соломон и римското лекомислие.

— Никой не знае кога е издигнат този трон — продължаваше с обясненията жената. — Според някои историци той е тук от времето на Карл, други твърдят, че е поставен по-късно, през десети век, при управлението на Ото Първи.

— Много е обикновен — обади се някаква туристка. — Почти грозен.

— От различната дебелина на мраморните парчета става ясно, че са били използвани като плочи за настилка, определено римска. Вероятно са били пренесени от някое много специално място. Били са толкова важни, че видът им не е имал значение. На този прост мраморен стол с дървена седалка трябвало да бъде коронясан свещеният римски император, а след това да приеме и почитанията на своите принцове. — Тя посочи към тясното пространство под издигнатия трон. — Оттук пълзели поклонниците, за да засвидетелстват своята почит към императора. Мястото било дълбоко почитано в продължение на векове.

Жената направи знак на групата да я последва от другата страна и махна с ръка.

— Разгледайте и тези гравюри.

Точно затова беше дошъл Малоун. В справочниците имаше много снимки с обяснителни текстове, но той искаше да ги види на живо.

Върху неравната повърхност на мрамора се очертаваха вградени едно в друго квадратчета. От центъра на най-голямата фигура излизаше права линия, която пронизваше по-малкия квадрат. От него също излизаше подобна линия, която отиваше към следващия размер. Не всички се бяха съхранили, но Малоун напрегна въображението си и успя да си представи цялата фигура.

— Това доказва, че парчетата мрамор наистина са били част от римска настилка. А разграфеното парче е част от дъската за игра с девет пула, която представлявала нещо средно между дама, шах и табла. Проста, но интересна, римляните я обожавали. Популярна и по времето на Карл. Дори днес се играе по някои места.

— Но какво търси тя на кралския трон? — попита някой.

— Никой не знае — поклати глава екскурзоводката. — Но е доста интересна като елемент, нали?

Малоун направи знак на Кристел да се отдалечат. Туристите снимаха въодушевено. Тронът беше прекалено голяма атракция и вече почти всички носеха пластмасова гривна на китката си в знак, че бяха платили таксата за фотографиране.

Кристел и Малоун се спряха зад арката. Обгърна ги здрач.

Малоун се надяваше, че някъде тук ще открие подходящо скривалище. Поведе Кристел към тъмната ниша във външната стена, като й направи знак да пази тишина. Не след дълго туристите започнаха да слизат по стълбите.

Малоун погледна часовника си. 19:00 ч. Край на работното време.