Стив Бери
Наследството на Карл Велики (76)

75

Форт Ли, Вирджиния

2:40 ч.

Стефани беше зад волана на колата, която наеха на летище „Ричмънд“, след като самолетът на Сикрет Сървис кацна там след кратък полет от Ашвил. Дейвис седеше до нея, с наранено лице и смачкано самочувствие. На два пъти го бяха направили на идиот. Преди години, когато Рамзи му бе погодил номера с Милисънт, и вчера, когато оня тип майсторски премахна Дъглас Скофилд. На базата на подадената от тях информация местната полиция започна разследване за убийство, но от извършителя нямаше никаква следа. И двамата си даваха сметка, че той отдавна е изчезнал. Задачата им беше да разберат накъде се е отправил, но преди това бяха длъжни да разгадаят целите на тази проточила се във времето операция.

— Как възнамеряваш да проникнем в склада? — попита тя остро. — Даян Маккой не успя.

— Надявам се да нямаме проблеми.

Тя знаеше какво има предвид Дейвис. Или по-скоро кого.

Колата спря пред главния портал на базата. Стефани подаде документите си на войника пред бариерата и поясни:

— Изпълняваме секретна задача и трябва да видим командира на базата.

Ефрейторът влезе в караулното и миг по-късно се появи обратно с плик в ръка.

— Това е за вас, госпожо.

Стефани го пое, подаде го на Дейвис и включи на скорост.

— Има бележка с инструкции — промърмори съветникът, след като разпечата плика.

Следвайки указанията му, тя пое по асфалтираната алея. Не след дълго навлязоха в район с метални конструкции, които приличаха на огромни самуни хляб, разрязани наполовина.

— Склад номер 12Е — каза Дейвис.

Пред входа ги чакаше някакъв мъж. Мургав, с късо подстригана гарвановочерна коса и арабски черти. Стефани спря колата и слезе.

— Добре дошли във Форт Ли — поздрави ги той. — Аз съм полковник Уилям Крос.

Беше облечен с дънки, ботуши и дебело яке.

— Хубава униформа — подхвърли Дейвис.

— Днес възнамерявах да ходя на лов. Обадиха ми се и ми заповядаха да тръгвам веднага. Нямах време за преобличане. Разбрах, че искате да поразгледате.

— От кого го разбрахте? — изгледа го внимателно Стефани.

— Ами от президента на Съединените щати. Досега не бяха разговарял с президенти, но днес и това ми се случи.

 

 

Рамзи втренчено гледаше репортерката на „Уошингтон Поуст“, седнала зад заседателната маса. Беше деветото му интервю за деня и първото, което даваше лично. Другите бяха по телефона — нещо обикновено за представителите на печата с техните къси срокове. Даниълс беше изпълнил обещанието си. Решението за назначението на Рамзи беше обявено преди малко повече от четири часа.

— Сигурно много се вълнувате — подхвърли репортерката.

Тя отразяваше работата на военното министерство от няколко години и вече беше вземала интервю от него. Не беше особено умна, но имаше високо мнение за себе си.

— Добър пост, достоен за края на кариерата ми във флота — кимна с усмивка той. — Но нека бъдем откровени. В кариерата на всеки човек има таван. Лично аз не виждам кой знае колко постове, които да са по-високи от този, който ще заема.

— А Белият дом?

Рамзи се запита дали тази жена знае нещо, или просто му хвърля въдица. По-скоро второто. Направи кратка пауза, после реши да се позабавлява.

— Наистина бих могъл да си подам оставката и да се включа в президентската надпревара — промърмори той. — Идеята не е лоша.

— В историята има дванайсет военни, които са стигали до този пост — усмихна се репортерката.

— Уверявам ви, че нямам подобни планове — вдигна ръце той. — Дори не са ми минавали през главата.

— Днес разговарях с няколко души, които са убедени, че вие сте чудесен кандидат. Зад гърба си имате отлична кариера, без никакви скандали. Никой не знае какви са политическите ви убеждения, което означава, че можете да ги моделирате както ви е удобно. Не поддържате връзки с политическите партии и това ви дава право на избор. А народът винаги е харесвал хората с униформи.

Рамзи също мислеше така. Беше твърдо убеден, че едно проучване на общественото мнение ще му донесе всеобщо одобрение — и като човек, и като лидер. Името му не беше толкова известно, но кариерата му говореше достатъчно. Беше отдал живота си на военната служба, беше служил по различни точки на света, включително и в най-горещите. Имаше двайсет и три награди и много приятели в политическите среди. Част от тях — като Дайлс, Зимния ястреб и сенатор Кейн, беше отгледал лично, но останалите гравитираха към неговата орбита, защото беше висш офицер на важен пост, способен да помогне в случай на нужда.

— Вижте какво ще ви кажа — театрално въздъхна Рамзи. — Ще оставя тази чест на някой друг военен. В момента мисля единствено за новото си назначение в Съвета на началник-щабовете. То предлага достатъчно предизвикателства.

— Говори се, че кандидатурата ви е била издигната от Атос Кейн. Вярно ли е?

Тази жена беше далеч по-добре информирана, отколкото допускаше.

— Ако сенаторът се е сетил за мен, съм му много благодарен. При ново назначение винаги е добре да имаш приятели в Сената.

— Допускате ли, че ще имате проблеми с одобрението от Сената?

— Не допускам нищо — сви рамене той. — Просто се надявам, че сенаторите имат добро мнение за мен. Ако се окаже, че не е така, нямам никакви проблеми да довърша кариерата си на поста, който заемам в момента.

— Говорите така, сякаш ви е все едно дали ще заемете мястото.

Куп кандидати за високи постове се бяха провалили по една проста причина: прекалено нетърпение да заемат вакантната позиция и високомерно убеждение, че от тях по-подходящи няма.

— Не съм казал подобно нещо и вие прекрасно го знаете. Какъв ви е проблемът? Може би се опитвате да изровите някаква история около назначението ми? Ако е така, само си губите времето.

Репортерката явно не хареса забележката му.

— Нека бъдем откровени, адмирале — смени тона тя. — Повечето хора едва ли са свързвали името ви с това назначение. За тях логичната кандидатура би била Роуз от Пентагона или Блекуд от НАТО. Но Рамзи? Името ви изскочи буквално от нищото. Ето защо съм любопитна.

— А не допускате ли, че споменатите от вас висши офицери не са проявили интерес?

— Напротив, вече си направих труда да го проверя. Но Белият дом се е спрял на вас. Според моите източници станалото е по настояване на Атос Кейн.

— В такъв случай попитайте Кейн.

— Вече го направих. От канцеларията му обещаха да ми изпратят отговор. Преди три часа.

Дойде времето за примирие.

— Страхувам се, че тук няма да откриете нищо зловещо. Поне от моя страна. Срещу вас стои офицер с дълга кариера, който е благодарен за възможността да служи още няколко години на своята страна.

 

 

Стефани последва полковника в склада. Вратата се отвори след въвеждането на цифров код, последван от електронно сканиран отпечатък от палеца му.

— Лично отговарям за всичките тези складове и появата ми тук няма да предизвика подозрение — поясни Крос.

Ясно защо го е избрал Даниълс, помисли си Стефани.

— Предупредиха ли ви, че нашето посещение трябва да остане тайна? — попита Дейвис.

— Да. Първо командирът, а след това и самият президент.

Озоваха се в малко преддверие. Зад остъклената стена се виждаше огромно, слабо осветено пространство, пълно с безкрайни редове метални стелажи.

— Наредено ми е да ви запозная с историята на това място — каза Крос. — Складът е даден под наем на флота през октомври 1971-ва.

— Преди отплаването на подводницата — отбеляза Дейвис.

— Не знам нищо по този въпрос — отсече полковникът. — Но знам добре, че оттогава до ден-днешен този склад се поддържа от флота. — Ръката му махна към вътрешността. — В дъното зад стелажите има отделна хладилна камера, която работи.

— Какво се съхранява в нея? — попита Стефани.

Крос се поколеба за момент.

— Мисля, че ще е най-добре да видите сами.

— Затова ли сме тук?

— Нямам представа — сви рамене водачът им. — Но вече трийсет и осем години ръководството на Форт Ли поддържа този склад в безупречно състояние. Аз самият отговарям за него от шест години насам. Никой не може да влиза тук без мое присъствие с изключение на адмирал Рамзи. Присъствам на всички ремонти работи или дейности, свързани с почистването, също като предшествениците си. Скенерите и електронните ключалки бяха монтирани преди пет години. Всяко влизане се регистрира от компютър, който изпраща ежедневна сводка до щаба на военноморското разузнаване. Всичко, което се съхранява тук, представлява държавна тайна и това е добре известно на персонала на базата.

— Колко пъти е идвал Рамзи? — попита Дейвис.

— Само веднъж през последните пет години. Преди два дни и посещението е надлежно регистрирано от компютъра. Влизал е и в хладилната камера, която има отделна електронна ключалка.

— Заведете ни там — нетърпеливо тръсна глава Стефани.

 

 

Рамзи изпрати репортерката на „Поуст“ и затвори вратата след нея. Хоуви му бе казал, че го чакат още три интервюта — две за телевизията и едно за радиото. Но те щяха да се проведат в заседателната зала на долния етаж, която позволяваше монтирането на съответната апаратура. Денят започваше да му харесва. Нямаше нищо общо с живота в сянка. От него щеше да излезе отличен представител на Съвета на началник-щабовете, а ако всичко вървеше по план — и активен вицепрезидент.

Така и не разбираше защо вторият човек в държавната йерархия по традиция се държи в сянка. Дик Чейни беше доказал, че вицепрезидентът може да провежда активна политика, без това да се отразява на имиджа на държавния глава. В ролята на вицепрезидент самият Рамзи можеше да взема участие в каквото намери за добре и когато намери за добре. А и да се измъкне по съшия начин — бързо и без сериозни последици. Защото, както мъдро беше отбелязал Джон Нанси Гарднър, вицепрезидент на Франклин Делано Рузвелт, според повечето хора въпросната институция не струва дори „кофа топли плюнки“.

На лицето му изплува усмивка. Вицепрезидент Лангфорд Рамзи. Звучеше добре.

Мобилният му телефон тихо изцвърча. Вдигна го от писалището си и погледна екрана. Търсеше го Даян Маккой.

— Трябва да говоря с теб — обяви тя.

— Няма да стане.

— Без номера, Лангфорд. Посочи мястото.

— Нямам време.

— Намери, иначе назначение няма да има.

— Защо продължаваш с тези заплахи?

— Ще дойда в кабинета ти. Явно там се чувстваш най-сигурен.

Наистина беше така.

— По-какъв въпрос? — попита той.

— Става дума за човек на име Чарлс Кей Смит-младши. Явно е псевдоним, но ти определено го познаваш.

Рамзи за пръв път чуваше името на Смит, произнесено от друг човек. Хоуви имаше грижа за плащанията, но те отиваха в чуждестранна банка и на друго име, надеждно защитени от Закона за националната сигурност. Но Даян Маккой го беше научила.

Той погледна стенния часовник над писалището. 16:05.

— Добре — въздъхна Рамзи. — Чакам те.