Стив Бери
Наследството на Карл Велики (55)

54

Осо

Малоун погледна желязната верига, паднала в снега. Мисли, заповяда си той. Бъди предпазлив. Нещо не е наред. Свидетелство за това беше гладко срязаната халка. Някой си беше донесъл предварително подготвени клещи за работа с метал.

Той измъкна пистолета и бутна портата. Замръзналите панти изскърцаха. Под краката му захрущяха парчета мазилка. Насочи се към арката и се спусна по няколко ронещи се стъпала. Вътре беше полутъмно. Светлината, доколкото я имаше, проникваше през прозорците без стъкла заедно с вятъра. Дебелината на стените, полегатите отвори и железният портал свидетелстваха за тежките времена, когато е било изграждано всичко. Очите му се плъзнаха по най-важната някога част от храма, който приличаше на място за богослужение точно толкова, колкото и на непристъпна цитадела, построена в периферията на една империя.

От устата му излиташе пара. Продължаваше да се оглежда, но не можеше да открие следи от човешко присъствие. Направи няколко крачки напред и застана под колонадата, поддържаща все още здравия покрив. Усещането за обширно пространство идваше отгоре, от тъмните арки. Тръгна между колоните с усещането, че се разхожда сред вкаменена гора. Не беше сигурен какво търси, не знаеше какво да очаква. От прочетеното в интернет беше научил, че Бертран, първият епископ на тази обител, успял да си изгради солидна репутация. Легенди се носели за сътворените от него чудеса. Главатарите на испанските племена в съседство редовно нахлували в областта, оставяйки след себе си опожарени домове и реки от кръв. Жителите на Пиренеите изпитвали ужас от тях. Но Бертран ги разбил, принудил ги да освободят пленниците си и да изчезнат завинаги.

После направил и чудото. В храма се появила жена с малко дете и се оплакала, че бащата не желае да ги издържа. Мъжът, разбира се, отрекъл. Бертран заповядал да напълнят един съд със студена вода и пуснал вътре голям камък. Заповядал на мъжа да го извади. Казал, че ако лъже, Бог ще даде знак. Човекът извадил камъка, но ръцете му изведнъж се покрили с мехури, сякаш били потопени във вряла вода. Изпаднал в ужас, той веднага признал бащинството си и обещал да издържа жената и детето. Благочестието и милосърдието на Бертран станали широко известни сред местните жители и те започнали да го наричат Сиянието на Бога. Той отказал да приеме почетното прозвище, но го харесал за име на манастира.

Малоун напусна колонадата и се насочи към вътрешния двор — трапецоид с неравен покрив, ограден от арки, колони и капители. Гредите на покрива бяха нови, очевидно сменени наскоро. Вдясно имаше две празни помещения. Едното беше без покрив, а стените на другото бяха срутени. Някога явно са били използвани за трапезария на монасите и гостите, но днес бяха оставени на дивите зверове и природните стихии.

Свърна зад ъгъла и пое по късата страна, край която се виждаха отдавна запуснати помещения с продънени тавани и буренясали отвори за вратите. Над един от тях личеше избелелият лик на Дева Мария. Обзет от любопитство, Малоун надникна в голямата зала, която някога беше служила за спалня на монасите. После насочи поглед обратно към двора и полуразрушения фонтан в средата.

Нещо помръдна. Под колоните отсреща, отвъд фонтана. Само за миг, но съвсем ясно. Малоун приклекна и предпазливо се промъкна към ъгъла.

Пред него беше дългата част на двора, поне петнайсет метра, която се опираше в двойна арка, водеща към църквата. Ако в изоставения манастир имаше нещо интересно, то би трябвало да е именно там. Твърде смело предположение, разбира се. Но някой все пак беше срязал онази верига на портата.

Обърна се и огледа стената вляво от себе си. Три врати го деляха от края. Арките над тях бяха голи, без никакви орнаменти. Времето и природните стихии бяха взели своето. Оцелял беше само един херувим с щит в ръце. От колоните вляво долетя някакъв шум. Стъпки, които се приближаваха.

Рамзи излезе от колата и се насочи към входа на административната сграда, в която се помещаваха канцелариите на военноморското разузнаване. Отпред, настръхнал от студа, го очакваше млад лейтенант. Докато вървеше с бърза крачка към кабинета си, той изслуша в движение обичайния сутрешен рапорт.

Вътре го чакаше Хоуви.

— Открили са трупа на Уилкърсън — докладва той.

— Слушам те.

— В Мюнхен, съвсем близо до Олимпийския парк. Убит, с един изстрел в главата.

— Сигурно си доволен.

— Добре е, че се отървахме от него.

На Рамзи не му беше забавно. Разговорът с Изабел Оберхойзер продължаваше да го тревожи.

— Ще заповядате ли да преведем парите на хората за извършената работа?

— Още не. — Той вече беше провел един международен разговор. — Налага се да изпълнят още една мисия, този път във Франция.

Настанил се удобно в „Шонис“, Чарли Смит довършваше купата с овесени ядки. Обичаше ги солени, с много масло. Чувстваше се уморен и недоспал. Изминалата нощ беше тежка. Онези двамата очевидно бяха дошли за него.

След като избяга от къщата, той измина няколко километра по пътя, отби на банкета и изключи мотора. Не след дълго покрай него профуча линейка, насочила се към крайбрежието. Той я изчака да се върне и я проследи до една болница в покрайнините на Шарлот. Потисна желанието си да влезе вътре, обърна колата и се прибра в хотела.

След малко му предстоеше да се свърже с Рамзи, който очакваше да чуе, че и трите мишени са ликвидирани. Дори при най-малкия намек за проблем самият Чарли щеше да се превърне в такъв. Досега успяваше да котка Рамзи, използвайки старото им приятелство и дългата поредица от успехи. Разбира се, и факта, че адмиралът се нуждае от него. Но всичко щеше да се промени в мига, в който докладваше за провал.

Погледна часовника си. Шест и четвърт сутринта. Налагаше се да рискува. Плати сметката и се насочи към телефонната кабина до входа на заведението. Изслуша краткия запис, който изброяваше различните болнични отделения, след което натисна бутона за информация относно пациентите. Не знаеше номера на стаята и се принуди да изчака включването на дежурния оператор.

— Искам да разбера как е вуйчо ми Хърбърт Роуланд. Приели са го по спешност снощи.

Жената насреща го помоли да почака. Изтекоха няколко секунди, преди гласът й отново да прозвучи в слушалката.

— Съжалявам, но мистър Роуланд почина малко след постъпването си в болницата.

— Ужасно! — възкликна шокирано той.

Телефонистката изказа съболезнованията си. Смит благодари, остави слушалката и облекчено въздъхна. Този път се беше разминал на косъм. Измъкна мобилния си телефон и набра познатия номер.

— Три от три! — тържествено обяви той. — В десетката, както винаги.

— Приятно ми е, че се гордееш със своята работа.

— Безупречното обслужване е нашата цел.

— В такъв случай искам да ме обслужиш още веднъж. Имаш зелена светлина за четвъртия обект. Действай.

Малоун напрегна слух. Имаше чувството, че някой се движи едновременно пред и зад него. Приведен към пода, той се плъзна в едно от страничните помещения. Оказа се, че то има както стени, така и покрив. Залепи гръб за стената и се огледа. Ъглите тънеха в мрак. Намираше се на седем метра от входа на църквата. Стъпките се чуха отново. В дъното на колонадата. Извън храма.

Някой се приближаваше. Дали го бяха видели, че влиза тук? Вероятно не, защото стъпките бяха спокойни, без никакви опити да се избегне скърцането по снега. Малоун се стегна, стараейки се да не изпуска от очи отвора на вратата. Стъпките прозвучаха по-ясно. Появи се неясната фигура на мъж, насочил се към църквата. Малоун скочи, сграбчи рамото му и рязко го завъртя към стената. Дулото на пистолета потъна в ребрата му. В погледа на мъжа се изписа ужас.